Катрин Стоун
Даровете на любовта (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

След онази снеговита вечер, когато щастливият глас на измислената Корки й бе попречил да разбере за смъртоностната схватка между нейната майка и Дерек, вече седемнадесет години Холи не гледаше телевизия. Ако тогава не се бе зазяпала в синия екран, ако тихичко бе играла с близнаците на някаква игра, може би щеше да чуе какво става в съседната стая, може би щеше да извика за помощ и така щеше да спаси най-обичните й хора.

Изолираният и самотен свят, обитаван от Холи след онази вечер на Свети Валентин, бе изпълнен с тишина. Нямаше нито телевизор, нито радио, нито стерео в колибата й в Кодйак. Нямаше никакви излишни звуци, способни да потиснат и най-тихия шепот — онзи, който все още се напрягаше да долови толкова години след неговото заглъхване завинаги…

Холи наблюдаваше празния екран на телевизора в своята луксозна хотелска стая. Апаратът стоеше насреща й мълчаливо и предизвикателно. Сигурно щяха да предават церемонията по награждаването. Тя вяло си спомняше изпълнените с блясък вечери при раздаването на „Оскарите“.

Вече толкова години телевизорът бе неин враг и съконспиратор в жестоката лудост на Дерек, но сега постепенно се превръщаше в съюзник на разтуптяното й сърце, което жадуваше да зърне отново Джейсън Коол.

Холи натисна бутона с разтреперани пръсти и рязко се отдръпна, стресната от шума, напиращ остър и пронизващ в нейните спомени. За щастие звукът бе пуснат ниско. Имаше усещането, че красивата репортерка, застанала на червения килим пред павилиона на Дороти Чандлър, където знаменитостите слизаха от своите лимузини, говореше само на нея.

Холи наблюдаваше екрана, заслушана в имената на пристигащите. Но до появата на Джейсън част от нея се озърташе по-скоро да долови далечните звуци, предшествали някога смъртта.

Веднага щом той се появи и с финес приглади дългия си смокинг на слизане от лимузината, безсмисленото ослушване за смъртоносния шепот от миналото отстъпи място на пресните спомени от техния следобед. Разтуптяното сърце на Холи сега се бореше с един друг глас, който я предупреждаваше, че всичко е било една илюзия, трик на най-надарения в Холивуд актьор.

„Той само те омайваше — нашепваше гласът. — Прелъстяваше те с нежния си поглед, за да получи каквото желае: никаква съпротива на промените, планирани за «Даровете на любовта». Искреността, с която те канеше да го придружиш на церемонията тази вечер, бе само част от добре изиграното представление. Той беше сигурен, че ще кажеш «не». Веднага разбра, че никога не си ходила на срещи и че нямаше да отидеш и днес. Ето, сега слиза от колата, но след миг ще се обърне да подаде ръка на своята придружителка. А тя ще бъде самоуверена и красива — като самия него. Неговата приятелка, неговата любовница…“

Пиколото обаче затвори вратата след холивудското светило и лимузината плавно потегли.

Джейсън пристигна в павилиона на Дороти Чандлър сам, което предизвика внимателно обмисления коментар от страна на репортерката, която приближаваше към него: „Предполагаше се, че мистър Коол ще се появи с Никол Хавиланд, неговата партньорка от «Без предупреждение» и — според клюката — първа дама на сърцето му извън снимачната площадка. Но очевидно той е решил да играе соло тази вечер, като остави любопитните да се чудят дали сега Никол си е сама вкъщи“.

Злобничкия си коментар репортерката правеше с очевидно задоволство, сякаш тя самата бе изоставена от Джейсън и сега изпитваше удовлетворение от подобно третиране и на една от най-забележителните холивудски актриси. Впечатлението, че познава Джейсън интимно, се засилваше и от престорено свенливата усмивка, докоснала устните й, когато той приближи за кратко.

— И така — изпърха тя, — как се чувства човек със седем номинации, включително за: най-добра игра, най-добра режисура и най-добър филм?

— Чувства се отлично.

— Всички останали номинирани, с които разговарях тази вечер, споделиха, че за тях спечелването на златната статуетка няма кой знае какво значение. По-важна е самата чест да бъдеш сред отличените. Съгласен ли сте?

Омайна и много секси усмивка озари неговото красиво лице.

— Номинацията наистина е от значение. Но спечелването на наградата, все пак, е друго нещо. — Внезапно усмивката му изчезна и той добави вече сериозно: — Но най-важното е да направиш филм, в който вярваш… и да го направиш, отдавайки всичко от себе си.

 

 

Керълайн се усмихваше одобрително на заяждането — с явни намеци от интимно естество — между красивата нахакана репортерка и Джейсън Коол. Тя приветства неговия несъмнено искрен отговор на прословутия въпрос.

Откровеността бе качество, които Керълайн обожаваше. И което ценеше най-много и в себе си.

Ненадейно телефонът иззвъня, но тя не направи опит да отговори, признавайки си, че тази вечер е изневерила на така цененото от нея качество. За четиридесетия си рожден ден тя имаше по-особени планове. Това бе самата истина — напълно искрена и неподправена. В чест на важното събитие Керълайн просто искаше да остане насаме със себе си, да гледа наградите на Академията и да изпие малко шампанско, което вече я изкушаваше заедно с хрупкавите сладкиши.

Ето защо бе казала на множеството си приятели, че има отдавнашни планове за празника си и не бе поканила никого на гости. По тази причина не можеше и да отговори на телефонното обаждане.

Но човекът от другата страна изчака търпеливо включването на касетофона, който поздрави: „Здравейте. Аз съм Керълайн. Точно сега не мога да ви отговоря, но ако ми оставите съобщение, когато чуете сигнала, ще ви позвъня възможно най-скоро. Благодаря“.

Чу се сигнала за запис и после дълбок, сериозен глас:

— Керълайн, обажда се Лоурънс Елиът. Просто исках да ти пожелая…

— Лоурънс! Здравей.

— Здравей. Ти си там? Честит рожден ден.

— Благодаря.

— Звучиш ми малко задъхана. Да не съм те върнал на излизане от къщи за тържеството?

— Не. Просто телефонът ми не е на много удобно място — отговори тя, излъгвайки хладнокръвно. Неговият глас я накара да се задъха още преди да се втурне към телефона. „Честност, искреност, а?“ — самопронизира се тя грубо и после призна. — Всъщност празнувам в много тесен кръг тук, сама със себе си, и гледам тържеството за наградите на Академията.

— А какво би предпочела за вечерта? Голямо тържество сред множество приятели?

— Да.

Не бе точно така. Всеки път, когато се питаше какво точно иска, винаги избираше да остане насаме с мислите си. Но сега се обаждаше той.

— Нещо не съм пресметнала правилно шампанското и коктейлните бисквити — твърде много са за един човек, но вероятно са достатъчно за двама… ако това би те заинтересувало.

Ето, покани го направо, на което Лоурънс Елиът отговори с безкрайна тишина.

— Пила ли си вече от шампанското? — попита той накрая.

— Не.

— Добре, тогава ако искаш, можеш да дойдеш тук. Имам телевизор. Ще ми помогнеш при раждането на десет шпрингер-шпаньола, а между другото, ще гледаш и раздаването на наградите.

— Израждаш кученца?

— Всъщност ражда ги един черно-бял ширингер-шпаньол — Кети. Аз само помагам. Роди първото дребосъче преди пет минути.

— Ти каза, че ще има десет? Откъде знаеш?

— Направих рентгенова снимка.

— Няма ли да я притесни, ако наблюдавам?

— Не мисля. Някои шпрингери наистина са много чувствителни, но не и Кети. Нейното средно име е Мелоу^[1]. Очаквам и няколко други наблюдатели. Кети живее на около пет мили оттук, в съседство с много деца. Някои от тях ще получат кученца и възнамеряват да гледат раждането. Първоначално мислех да отида аз в дома на Кети, но преди три дни собственикът й си наранил гърба и сега трябва да остане известно време на легло. Затова взех Кети при себе си, а след няколко минути децата ще започнат да пристигат с родителите си.

— Много мило от твоя страна да направиш цялото това шоу в дома си.

— Няма проблеми. Мисля, че това събитие наистина си струва да се наблюдава.

— Събитие, на което през своите четиридесет години никога не съм ставала свидетел. С удоволствие ще го наблюдавам.

— Добре.

Лоурънс й обясни подробно как да стигне до дома му в предградията на Исакуа и добави:

— Най-близката до пътя врата ще бъде отворена. Просто влез, когато пристигнеш.

 

 

Точно когато Кети бе родила и второто кутре, Керълайн влезе в просторната, осветена кухня. На вътрешната стена на вратата стоеше бележка с инструкция за пристигащите да се събуват. Тя се подчини и добави своя чифт обувки към вече образувалата се в коридора редица от големи и малки.

На път за дома на Лоурънс, Керълайн спря до любимата си сладкарница на хълма Куин Ан, откъдето купи сладкиши, коктейлни бисквити, шоколадов чипс и сникърс. Когато поставяше съблазнителната бяла чанта на кухненския плот, тя забеляза още една ръчнонаписана бележка, изискваща да си измие ръцете. И този път безпрекословно се подчини, след което се загледа в рентгеновата снимка. Преброи десет малки черепа, още толкова гръбначни стълба, 20 чифта крайници и се насочи към развълнувания шепот в съседната стая.

Малките главички зяпаха с разширени от учудване очи в родилната кутия, където Кети енергично — дори агресивно — облизваше своето току-що родено кутре. Този акт бе нещо повече от горещо приветствие на майката към своето бебе. Така тя стимулираше неговите мънички дробчета да направят прехода си от течния свят към света на въздуха, където трябваше да се научи да вдишва само живителните глътки.

Кети продължаваше да облизва рожбата си, а Лоурънс всмукваше с дебела спринцовка от мъничката устичка на новороденото останките на неговия воден свят. Когато приключи тази процедура, той ловко направи единичен шев на пъпната връв, за да спре изтичането на кръвта.

Керълайн, дечурлигата и родителите им въздъхнаха от облекчение, когато изведнъж малкото същество се раздвижи, изсумтя и започна да диша. Невероятно, но едва преодоляло първото препятствие, мъничкото животинче веднага започна да ходи — нестабилно, но с яростна решителност. Пред очите на всички безжизненото телце се превърна в кученце. Черно-бялата му козина бе подсушена с езика на майката; носът му бе светлорозов от кислорода в кръвта, а опашчицата непрекъснато се поклащаше, за да балансира все още нестабилните крачки върху дебелата кърпа в кашона.

Накрая Лоурънс внимателно извади подсушеното кутре от родилния кашон и го премести в по-малък, където на сигурно и топло вече спеше другото новородено. Кети не оказа съпротива. По-късно, когато родеше всичките си бебета, тя щеше да се грижи за тяхната съдба, но засега имаше друга задача, на която бе подчинен и нейният майчински инстинкт.

Когато Лоурънс преместваше новороденото, Керълайн почувства между тях невидими вълни, привличащи ръцете им заедно да се протегнат към малкото същество и да го прегърнат нежно.

— Все още не трябва да вземаме кутретата — чу се млад и развълнуван гласец. Явно Лоурънс или някой родител бе обсъждал с децата проблема с отглеждането на кученцата. — Трябва да почакаме докато станат поне на една седмица.

— Точно така, Джени. — Лоурънс се усмихна на малкото момиченце, чиято къдрава руса косица се раздвижи в отговор. — Само ще ядосаме Кети, а ние не желаем това, нали?

— Не — и Джени поклати развълнувано главицата си.

След малко зелените очи на Лоурънс зашариха наоколо притеснени… докато открият Керълайн.

— Здравей. Значи успя.

— Да. По пътя спрях да купя малко сладкиши — вдигна тя свойствено рамене и посочи с поглед чиниите със сладкиши на близката маса. — Но доколкото се ориентирам в обстановката, те съвсем не са достатъчни.

— Вероятно няма такова нещо като достатъчно сладкиши — отвърна с усмивка домакинът. После, почувствал, че появата на гостенката му е почти толкова удивително, колкото и раждането на кутретата, се обърна към развълнуваното общество около себе си:

— Това е Керълайн.

През времето до предстоящата контракция на Кети, Керълайн се представи на останалите възрастни и поговори с децата, но нечий странно любопитен поглед я накара да почувства прилив на горещи вълни в тялото си.

Беше станала обект на неприкрито любопитство от страна на една красива блондинка, която още от далече си личеше, че е майката на Джени. Казваше се Айлийн и не носеше брачна халка. Ясно беше, че Айлийн се интересуваше от Лоурънс, а и имаше какво да му предложи: себе си — млада, красива, жизнена — и… своята русокоса дъщеря, малко момиченце, приличащо силно на изгубената дъщеря на Лоурънс.

Имаше ли нещо между Айлийн и Лоурънс? По неговото поведение не можеше да се каже нищо. Той се държеше с нея също толкова приятелски, но безпристрастно, както и с останалите родители.

„Такъв си е Лоурънс — мислеше си Керълайн. — Дори и да има нещо между него и Айлийн, той ще успее да го запази скрито и строго интимно.“

И точно тогава Керълайн почувства и друг изгарящ я поглед. Обърна се и срещна усмивката на тъмнозелените очи. В тях обаче съвсем не се четеше безпристрастност, а по-скоро послание — предназначено само за нея.

Дъхът й спря, мислите й бяха пометени нанякъде, а тялото й се изпълни с еуфорична и опияняваща топлина. Смаяна от видяното, Керълайн се опита да откликне със същата смела усмивка.

Той обаче вече гледаше в друга посока. Едно нетърпеливо хлапе се завря в неговите ръце, за да пита кога Кети ще роди следващото си бебе и… почти веднага започна самото раждане.

Много скоро Лоурънс отново потърси Керълайн с поглед, но страстта в него се бе превърнала в спомен, бе изчезнала като мираж. Сега той я гледаше приятелски усмихнато и сякаш я питаше дали би му помогнала — както в мъжкия гимнастически салон на средното училище в Моклипс. Керълайн пое свойски асистенството, изразяващо се в малки, но важни задачи, като да подава спринцовката, конците и тампоните.

 

 

— Имам други планове за тебе — предложи й Лоурънс докато наблюдаваше как поставя внимателно четвъртото кутре до неговите трима близнака.

— Добре.

— Някъде зад тази врата се намира един бял женски кокер шпаньол. Тя трябва да излезе навън за няколко минути, преди да си легне. Вероятно спи на едно от канапетата във всекидневната, но може вече да се е свила и на някоя от нейните възглавници на пода в спалнята.

— О, това поведение е доста смело, като се има предвид дейността, която кипи тук.

— Ако само знаеше, сигурно непременно щеше да поиска да се присъедини. Тя е вече на цели петнадесет години. Много е жизнена, но съвсем не чува — обясни й Лоурънс, опитвайки се да развесели с усмивка внезапно помръкналото лице на Керълайн. — Глухотата не я притеснява ни най-малко. Всъщност, според стопаните й, тя се бори с нея от години.

— Кокерката не е твое куче?

— Не. Нямам свои домашни любимци, а само гости, които остават при мене, докато собствениците им са на почивка или пък са изоставени и ние с партньорите ми им търсим дом.

Лоурънс разказа на Керълайн, че кокерът се казва Минди и след разходка има навика да довлича малки камъни със себе си, затова зад вратата сега има цяла купчина от тях.

— Докосването я стряска и плаши, ако преди това не е видяла човека или не го е подушила. Ако е още будна, позволи й първо да те види, а ако е заспала, подръж ръката си близо до носа й, за да се събуди от миризмата ти. И й говори. Може и да е глуха, но чете по устните — каза Лоурънс, когато Керълайн вече се запътваше към животинчето.

 

 

„Колко добър човек си, Лоурънс Елиът — мислеше си тя. — Сърдечен, учтив, внимателен и изтерзан.“

Трапезарията, изпълнена с аромата на прясно приготвените сладкиши и глъчката на въодушевените деца, излъчваше топлота и задушевност. Но след шумната веселба, студенината на всекидневната разкри на Керълайн истината: Лоурънс живееше напълно изолиран от света, отдал се единствено на неуморно търсене на златокосата си дъщеря.

Стаята порази Керълайн и с огромното си пространство. Високият таван и стените бяха направени предимно от стъкло — типичен избор за човек, прекарал години наред от живота си в затвор.

Студенината и липсата на каквато и да било украса сами по себе си също напомняха за затвор, бягство от който предлагаха единствено множеството книги, подредени по високите лавици, опасващи вътрешните стени на стаята. Лоурънс очевидно обичаше да чете — като самата Керълайн, която, хвърлила един поглед върху заглавията, откри, че неговите интереси са също толкова разнородни, колкото и нейните.

Тази обща черта помежду им предизвика странни емоции в нея. Ненадейно тя си представи как присъствието на двама души прогонва студенината и болезнената самота от същата всекидневна, с нейното оскъдно обзавеждане и иззиданата от камъни камина. Мъж и жена, седнали пред игривите пламъчета, четат книги, пият топъл шоколад, слушат ромола на сипещия се върху стъклените капаци дъжд и… сред целия този уют чифт тъмнозелени очи се вглеждат в нея, с онази жажда за интимност, която бе виждала и друг път…

„Стоп!“ — заповяда Керълайн на въображението си, което толкова безотговорно й надяна розови очила, и отново се върна към студенината, символизираща живота на Лоурънс Елиът. Сам. Заключен в собствените си спомени и отчаяно търсене. Да, наистина, понякога този благороден човек предлагаше опита и жилището си на децата и животните на други хора, но те му бяха само гости.

Въпреки няколкото издайнически камъчета, нямаше никакъв кокер шпаньол във всекидневната, както и в просторния кабинет, пълен със старателно подредени купища ветеринарни списания и множество книги. Нямаше го и в първата спалня, чието ярко обзавеждане я правеше много по-различна и по-топла от останалите стаи.

Това бе мястото, натъжи се Керълайн, което символизираше единственото спасение за него от затвора му… стаята, предназначена за Холи след нейното завръщане.

„О, Лоурънс. Трябва да живееш своя живот. Трябва да позволиш на нещо — на някого — да те докосва.“

А може би все пак той не бе съвсем сам? Керълайн колебливо тръгна към отворената врата на стаята, която бе спалнята на господаря. Може би вътре ще открие някакво доказателство, че измъченият, но толкова привлекателен мъж е дал поне на физическите си потребности малко свобода. Някое забравено парфюмче върху тоалетката или любовен роман на нощното шкафче до леглото?

Нищо. От спалнята на Лоурънс лъхаше още повече студ и вероятно щеше да се окаже най-самотната стая от всички, ако не бе присъствието на заспалия кокер шпаньол, свил се на топче върху своята възглавничка, но не на пода, а по средата на леглото.

Керълайн се усмихна нежно, внезапно решила че златистото кученце несъмнено спеше с Лоурънс, защото той никога не би го изпъдил на пода, след като то предпочиташе леглото.

„Надявам се, че се сгушваш до него. Надявам се, че той се радва на твоето присъствие и топлинка.“

Преди да подложи ръката си под нослето на Минди, за да я събуди, Керълайн хвърли още един поглед на стаята. В нея, както и в останалите помещения, нямаше нищо лично и строго интимно. Не се виждаше дори и една снимка от мистериозно зарязания от Холи албум в нощта, когато е изчезнала завинаги.

Снимките сигурно бяха скрити някъде и само когато Лоурънс оставаше съвсем сам, ги изваждаше. Но не и тази вечер, не, когато къщата му бе отворена за обожаващите го, но любопитни очи на чуждите хора. Доктор Елиът бе местният исакуански герой, силно уважаван и страшно интересен. Те, разбира се, знаеха всичко за него: бяха го гледали по националната телевизия.

Лоурънс нямаше много тайни, но това, което му оставаше — семейните фотографии, той пазеше ревностно само за своите тъмнозелени очи.

 

 

До десет и половина вечерта се родиха само шест кученца, но децата трябваше да стават рано за училище и едно по едно си заминаха. Лоурънс и Керълайн останаха сами.

Кети поиска да излезе. Съпроводиха я навън, под златистите лъчи на едно фенерче. Керълайн забеляза, че оградата, върху която Минди се изпишка, опасваше само малка част от неговата собственост. Трапезарията гледаше към обширна ливада. В единия ъгъл се виждаха конюшня и дворче към нея. Цялото останало имение бе покрито с храсти и диви цветя, които се бяха ширнали чак до боровата горичка в далечината.

В тишината и спокойствието на нощта Керълайн се помоли дано поне тук той да намери покой от преследващите го призраци.

 

 

В единадесет и четиридесет и пет Кети роди и последното си кученце. Керълайн изживяваше с трепетно вълнение всеки момент — от облизването от майката на полепналата по неподвижните телца плацента, до вдишването на първата глътка въздух. Постепенно обаче се успокояваше и при последното кученце страхът й почти бе преминал… Всички мъничета се справиха добре в прехода си от живота в утробата към големия свят. Да, Лоурънс наистина заши пъпната връв на всяко едно от тях и помогна за първото вдишване, но според него тази модерна медицинска интервенция до голяма степен бе ненужна.

Единствено последното бебе се оказа, че има нужда от помощта му… от нейната помощ.

Кети бе изтощена, но почувствала нежеланието на неподвижното телце да оживее, тя започна да го ближе по-яростно от всякога. Силата на грубия майчин език търкаляше малкото върху кърпата, но не успяваше да запали в него искрицата живот.

Лоурънс се намеси и със своите силни и внимателни пръсти също започна да масажира кученцето. След малко Керълайн му подаде спринцовката, а тя самата пое функцията по триенето.

— Хайде — настояваше тя и нежно втриваше пръсти в крехкото телце, надявайки се да стимулира дробчетата за първото вдишване. — Хайде, дишай.

Лоурънс извърна малката главица, за да вмъкне спринцовката в устата, и тогава Керълайн забеляза нослето. Тя бе видяла и нослетата на останалите, когато се бореха да вдъхнат първата глътка въздух кислород извън утробата на майка си. Техните бяха само леко потъмнели, от което розовото имаше оттенъци на синьо.

Но при това кученце, колкото повече се нижеше времето без кислород, толкова повече розовото изчезваше, оставяйки след себе си само студено, тъмносиньо.

— Хайде — шептеше тя. — Давай, мъничето ми.

— Керълайн — обърна се към нея Лоурънс с помръкнало лице и извинителен глас.

Искаше само да й напомни, че в природата действа естественият подбор и оцеляват само най-силните, но още преди да си отвори устата, и кученцето изведнъж изскимтя, зяпна и накрая започна да диша.

Пред техните учудени очи нослето порозовя и в следващия момент малките крачка пристъпиха изненадващо сигурно. Кети продължи да лиже рожбата си, но вече по-спокойно. После Лоурънс подсуши с мека кърпа влажната козина.

Той се държеше така, сякаш това животинче не се различаваше по нищо от останалите и никога не е било заплашвано от смъртта. Но и новороденото с всеки изминал момент заякваше все повече. То вече ходеше и решително се изправяше след като някое по-яростно близване го събореше.

— Вече наистина изглежда добре — въздъхна с облекчение Керълайн.

Лоурънс се усмихна.

— Ще се оправи. Кученцата са много издръжливи. Важното е да започнат да дишат и да прескочат невидимата бариера.

Лоурънс приключи с подсушаването и подаде малкото на Керълайн, за да го постави като останалите в другия кашон. Беше женско. Тя го задържа по-дълго в ръцете си, защото имаше специално послание за него.

— Ти ни… ти ме изплаши много — заговори тя нежно на черно-бялата муцунка. — Но сега наистина ми изглеждаш съвсем живичка.

— Тя трябва да бъде твоя.

Керълайн откъсна очите си от дребната муцунка.

— Моля?

— Собственикът на Кети ми предложи да си взема едно от котилото — и Лоурънс поглади малкото телце в ръцете на Керълайн. Въпреки че пръстите му не докоснаха нейните, тя почувства тяхната нежност и… топлота.

— Мисля, че трябва да ти подаря нещо за твоя четиридесети рожден ден. Ако я искаш, твоя е. Не е нужно да ми отговориш веднага. И без това тя трябва да остане с Кети най-малко два месеца. Откажеш ли се, веднага ще й намерим друг дом.

„Но аз я искам.“ Тя вече бе решила. Знаеше, че отговорността да се гледа куче не трябва да се поема импулсивно. Но цялото й същество желаеше да се посвети на това мъничко създание, сгушено в нейните ръце. Е, предстояха й една странна, скучна среща и благотворително празненство, които трябваше да организира и посети, но те щяха да я откъснат от дома й за кратко. Прекарваше повечето си време вкъщи, а от дълги години най-далечното й пътуване бе до Моклип, за да помогне при спасяването на чайките и видрите.

През следващите два месеца ще огради двора около дома си и ще подготви всичко за кутрето. А когато късите крачета заякнеха и пораснеха, двете биха могли да отиват на разходка чак до хълма Куийн Ан и…

Керълайн знаеше, че не е необходимо повече да се колебае дали кученцето да влезе в живота й. Но изведнъж си спомни за златокъдрата кокер шпаньолка Минди, заспала на близкото легло, и за любовта, с която Лоурънс й разказа за глухотата й и за нейните камъчета.

— Мисля, че най-добрият дом за кученцето би бил точно тук. С теб.

— Не! — реагира той рязко, почти грубо. И като смекчи тона си, добави: — Но ще се радвам да я вземам при себе си, когато пожелаеш.

— О кей — съгласи се Керълайн, удивена от неговото предложение, което можеше да създаде връзка помежду им за дълги години напред. — Искам я, Лоурънс, и не ми трябват два месеца, за да взема това решение.

Керълайн запомни отличителните белези на своето кутре: пет бели ивици върху кадифеночерната му муцунка и снежнобяла предна част на лявата лапичка. После го постави при останалите от котилото, Лоурънс отиде да изкъпе Кети в банята, а тя смени замърсените кърпи от родилния кашон с дебел слой чисти.

Лоурънс тъкмо приключваше с подсушаването на Кети, когато десетте кутрета се събудиха и нетърпеливо започнаха да се бутат за новата среща с майка си и за първата храна. Несъзнателно бяха задействани и майчините, и детските инстинкти. Кети легна настрани, а кученцата с все още затворени очички се приближиха безпогрешно към зрънцата с храна.

— Забележително — пророни Керълайн, наблюдавайки трогателната сцена. — Наистина има с какво да запомня четиридесетия си рожден ден.

— Май нямахме време за телевизия.

— Няма значение. Предполагам, Джейсън Коол И неговият филм „Без предупреждение“ са обрали наградите. А ако не са, то тогава още по-добре, че не съм гледала.

Настъпи тишина, в която се разнасяха само звуци от енергично сучене, странно изквичаване и въздишките на доволната, но изтощена майка. Ето как кученцата щяха да прекарат нощта. Повече не им трябваха наблюдатели, а и минаваше един след полунощ…

— Е добре. Май вече трябва да си тръгвам — усети се Керълайн.

— Ако искаш, мога да те информирам за състоянието на твоето кученце — предложи Лоурънс, когато я изпращаше до колата.

— Ще ти бъда благодарна.

— И вероятно бих могъл да те заведа със закъснение на вечеря по случай рождения ти ден?

— Да — каза Керълайн и добави негласно: „Моля те“. Лицето й открито говореше и ясно колко се радва на неговата покана.

Лоурънс се усмихна и въпреки тъмнината на нощта, Керълайн успя да различи желанието за интимност в неговите очи.

Неговият тъмнозелен, ласкав поглед отново спря дъха й и тя отново почувства прилив на трескава горещина. И този път никакво нетърпеливо дете нямаше да развали магията. Нищо не би могло.

Но тя се лъжеше…

През цялата вечер Керълайн наблюдаваше чудото на раждането, прекрасния момент, когато безжизненото се превръщаше в движение, когато смъртта отстъпваше място на живота.

Сега, без всякакво предупреждение, тя ставаше свидетел точно на противоположното. Примамливите зелени очи, изпълнени със страстна интимност и желание, внезапно изгубиха блясъка си и посивяха. В тях вече не се четеше нищо друго, освен жестока болка.

Керълайн разбираше. Отправеният към нея жаден поглед вероятно бе съзрял образа на единствената жена, която Лоурънс е обичал някога. Как ли си я представяше? Може би както на онази ужасяваща снимка, направена от полицията минути след бруталната смърт на Клер?

— Лоурънс? — обърна се към него Керълайн, но спря да си поеме дъх, а така промени и следващия си въпрос. Вместо да попита: „Клер ли е?“, тя чу себе си да произнася: — „Холи ли е?“

Той кимна утвърдително с глава и след това неуверено я поклати.

— Какво има? Какво стана?

— Аз… — той отново поклати глава и пророни извинително: — Звучи налудничаво.

— Кажи ми, моля те.

След дълго мълчание Лоурънс сподели какво е изживял:

— Ненадейно почувствах, че тя умира. Понякога изпитвам усещането, че е жива, но по някакъв начин е изгубила свободата си. Сега бе по-различно, Керълайн. Такова нещо не съм изпитвал никога.

— То отиде ли си вече?

— Слава Богу.

Отишло си беше, но споменът за него и признанието оставаха.

— Наистина не бих желал да ме мислиш за луд.

— Е — започна тя нежно, — изобщо не мисля, че си луд.