Ървин Уелш
Порно (7)

7. Мръсен № 18735

Отново (най-сетне) съм в родния си град. Пътуването с влак, което преди беше четири часа и половина, сега се проточи седем. Прогрес — да ми ядат кура. Модернизация, оная ми работа. А цените се повишават в пряко съотношение с продължителността на пътуването. Пускам пакета, предназначен за Бегби в пощенската кутия на гарата. Хубаво да се изкефиш, психар такъв! Вземам такси до Крайбрежната. Старото стъргало не се е променило особено. Крайбрежната е като персийски килим. Може да потъмнее и да се износи, но качеството си личи. Слизам пред квартирата на леля Паула, плащам на бакшиша надутата му такса, промъквам се. Край разнебитените звънци на домофона и тръгвам по смърдящото на урина стълбище.

Паула ме прегръща, кани ме да вляза и ме настанява в уютния си хол, слагайки пред мен чай и разни сладки. В добра форма е, трябва да й призная и въпреки това прилича на жертва от автомобилна катастрофа, към която са прикрепени крака на роял. Не оставаме за дълго тук, нито отиваме в бара й — Порт Съншайн. И двете места са й писнали. Вместо това се отправяме в Спей Лаундж за по едно и аз се чувствам едновременно облекчен и подтиснат, че не виждам познати лица наоколо.

Паула си играе с питието и не може да удържи самодоволната усмивка на голямото си провиснало като торба лице.

— Изкарах твърде дълго на това място. Сега имам свой собствен живот, момчето ми — обяснява тя. — Да, наистина срещнах един човек.

Вторачил съм се в очите на Паула и знам, че едната ми вежда неволно се повдига в стил Лесли Филипс, но не мога да я спра. Въпреки това, съвсем не е необходимо да й намеквам, че трябва да говори по същество. Паула винаги е била мъжемелачка. Един от най-мъчителните ми тийнейджърски спомени е как танцувам с нея на сватбата на сестра ми и тя е залепила ръце на задника ми, както пее Браян Фери в парчето Slave to love.

— Той е испанец, чудесно момче, има си местенце в Аликанте. Бях там да го видя. Иска да замина с него. Малко да ме огрее слънцето, да се прочисти стария комин, както се казва. За това става дума, Саймън. Всички наоколо мрънкат — изсумтява презрително тя, очевидно визирайки по-голямата част от населението на Лийт, — че живея в рая на глупците и това няма да продължи дълго. Не ме разбирай неправилно, аз нямам никакви илюзии. Ако не продължи дълго, не продължи. Че какво е вечно? Всякакъв рай в този момент ме урежда напълно — обръща на екс остатъка от питието си тя и налапва лимона, дъвчейки го с изкуствените си зъби и изстисквайки всяка капка от него преди да го изплюе разкашкан обратно в празната чаша.

Не трябва много въображение да сравниш жалките остатъци с това, което би останало от кура на клетия испанец.

Паула предугаждаше всички възможни възражения, не че изобщо смятах да й развалям удоволствието с упреци. Нейното доверие в мен бе просто трогателно: лъжите за моите успехи в развлекателния бизнес в Лондон я бяха впечатлили. Тя просто иска да поема Порт Съншайн. Проблемът за закупуването на старата дупка се разрешава учудващо лесно — тя ми предлага да го изплащам докато печеля от бара. До тогава тя ще остане съдружник в сянка.

Мястото е потенциална златна мина. Само трябва малко да се префасонира. Вече чувам дрънченето на касата, която се пълни и старата пивница придобива цивилизован вид на ресторант с платежоспособна клиентела. Всичко е налице — голяма зала, плюс бар на горния етаж, отдавна затворен и използван за склад.

Трябва спешно да попълня бумагите и щом си тръгвам от Паула, се запътвам право към Съвета, за да взема формулярите. След това се черпя с едно капучино (учудващо добро за Шотландия) и паста в сладкарницата на ъгъла. Разглеждам документите и мислейки за дупката си в Хакни, трескаво започвам да ги попълвам. Лийт е във възход. Метрото ще стигне до тук много по-рано от Хакни.

Когато приключвам, тръгвам да видя нашите в Саут Сайт. Майка ми страшно се радва да ме види, сграбчва ме в здравата си прегръдка, от която ми пукат костите и се разревава.

— Дейви, виж — извиква тя на стария, който едвам отделя очи от телевизора. — Детенцето ни се е върнало! О, синко, толкова те обичам!

— Стига, мамо… Мамо — отвръщам леко неловко.

— Чакай само Карлота да те види! И Луиза!

— Лошото е, че скоро трябва да тръгвам…

— О, не, сине… не…

— Да, но хубавото е, че си идвам тук! И поводът е добър!

Майка ми избухва в сълзи.

— Дейви! Чу ли това? Момченцето ми ще се върне при мен!

— Ами, да. Паула каза, че мога да поема Порт Съншайн.

Старият се извърта в стола си и вдига съмнително вежди!

— Какво ти става? Какви са тия физиономии?

— Порт Съншайн? Там и с пищов не могат да ме завлекат! Пълно е с курви и тъпи комици — опитва да се шегува дъртакът. Копелето изглежда изтощено, не помръдва, кожата му е провиснала и загрубяла. Май вече беше осъзнал, че не може да разиграва майка ми както си иска, защото щеше да го изхвърли като прошляк и тогава няма вече да може да намери някоя тъпачка, която да му се грижи, особено такава, която прави спагети като майка ми.

Отстъпвайки пред настояванията й за събиране на семейството, решавам да остана още една нощ. Малката ми сестра Карлота пристига и започва да кудкудяка, лепвайки ми две мощни целувки и на двете бузи, а после звъни на Луиза по мобилния. Седя с по една сестра от всяка страна, двете вдигат страшна врява, а старият само мърмори и току ни хвърля отровен поглед. Често-често майка ми раздига Луиза и Карлота от дивана и крещи:

— Я мръднете малко! Искам да прегърна хубавичко моето момче! Не мога да повярвам — малкото ми момче се е върнало! И го чака бъдеще!

Доволен от развитието на нещата се отправям надолу към Сън Сити. С лека походка вървя по Крайбрежната, вдишвайки морския въздух, докато не стигна до своя нов порт. Когато влизам Паула е зад бара и внезапно ми потъват гемиите. Самият бар е пародия — стари червени плочки по земята, масите са покрити с пластмасови плоскости, стените и таваните са жълти от тютюнев дим. Много повече обаче съм потресен от клиентелата. Всички приличат на зомбита от филм на Дордж А. Ромеро, разлагащи се в сумрака на ивици от слаб неон. Виждал съм всякакви крек-свърталища в Хакни и Айлингтън, но те са направо палати в сравнение с тази лайняна дупка.

Лийт? Как изобщо ми дойде на ум да стъпя отново тук? След като майка ми се премести в Саут Сайд, нямаше никаква нужда да си показвам носа в този помиярник. Загубих толкова години, за да се измъкна оттук. Сядам на бара и пия скоч, наблюдавайки Паула и нейната помощничка Мораг, която сякаш е клонинг на лелята и непрекъснато сервира храна на тия беззъби дедици, сякаш тук е някаква социална кухня. В пълен контраст от другата страна на бара някакви анемични тийнейджъри са надули джубокса и сковано се гърчат, гледайки презрително дъртаците. Изпитвам неудържимото желание да се чупя от кръчмата, Паула и Лийт. Влакът за Лондон зове.

Любезно се извинявам и тръгвам надолу към новия Лийт: Скотиш Офис, Скотсмън Билдинг, реконструираните докове, изискани барове, ресторанти, къщи на юпита. Ето го бъдещето, юпифицирано, точно на две пресечки оттук. Следващата година, а може и по-следващата само на една, и тогава… Бинго!

Трябва само да преглътна гордостта си и да изчакам малко. Междувременно ще направя няколко удара, няколко далавери, някои мръсни номерца. Местните са толкова задръстени, че ще им е трудно да устоят на темпото, което ще им наложи печения играч от големия метрополис, а именно Саймън Дейвид Уилямсън.