Ървин Уелш
Порно (61)

61. ОТХВЪРЛЕН

Болката е нетърпима, човече, сякаш цялото ми тяло страда от зъбобол. Защото беше Чизи, онзи дето го убиха. Така пишеше във вестника. И знам кой го е направил. А още по-лошо — знам кой нагласи така нещата: онзи дето няма приятели, няма жена, дето няма вече нищо, онзи Спъд Мърфи, който седи тук. Защото не мога да се скрия от това. Мистър Мърфи с Мисис Мърфи и малкият Мърфи просто вече не съществуват, човече. Отново Спъд, самотния котак, задръстеняка, неудачника.

Али не иска да говори с мен, човече, дори не ми позволява да видя Анди. Нещата вървят от зле на по-зле, човече. Онази вечер отидох в Порт Съншайн, за да се опитам пак да обясня нещата, но този път без увъртане. Мислех си, че ще се радва да научи за парите и плановете ми, но всичко, което ми каза беше:

— Никъде не искам да ходя с теб сега, Дани, и не искам синът ми да ходи никъде с пари от дрога.

— Не са от дрога… от… — казвам и гледам как Сик Бой и Тери се измъкват навън през задната врата с куп видеокасети. — Спечелих ги с работа…

— Така ли? Каква работа? Това тук е работа, Дани — вика тя и хвърля поглед наоколо, влиза някакъв пич и тя му сервира. — И ще съм ти благодарна, ако ме оставиш да работя на спокойствие.

До тук бях. Отново вкъщи, в тази самотна стара дупка. Сещам се за оня котак в костюм, дето дочух да казва днес по Бърнард Стрийт на някакъв друг: „Компютърът ми се скапа. Всичко изгубих“. Чувствам се точно като него и неговия компютър, човече. А къщата е глуха, човече, като си сам изпадаш в адска депресия, значи. Трябва да си взема обратно Запа, значи, тъкмо си мислех да зарежа момчето, но сега имам нужда от компания и звъня на Рентс, но мобилният му май е изключен.

Бил съм точно в Порт Съншайн, когато е станало това с Чизи. Не, че не се сещах, че може да има проблеми, но не и такова нещо, човече, не и такова. Искам да разбера какво точно е станало, но не от Бегби, просто не искам да виждам повече тоя котак, но може да се пробвам да потърся Втората Награда. Но не, човече, не, няма да ме видят с Франко из Лийт вече, не. Чизи… Какво направих!

Ужасно, човече, ужасно!

После виждам лъч надежда и се хващам за него. Пристига пощата и има писмо, не е сметка за плащане, а писмо, веднага си личи.

От издателството! Има печат „Скотвар Пъблишинг“, човече! И си викам, сигурно, значи, че ще го направят, ще публикуват „Историята на Лийт“! Хо-хей! Нямам търпение да го покажа на Али! Сега вече може да размисли за Дисниленд, човече, няма начин! Ще ида в пъба и само ще го размахам, писмото, значи, особено ако и Сик Бой е там! О, да, човече, да! Скоро ще ме показват по телевизията, ще говоря за книгата и така нататък, значи! Дори сигурно ще получа аванс, е-ха, човече! Бързам да го отворя този плик, значи, но трябва полека, човече, че може да са сложили чека вътре, значи. Гледам го на светлината, но е толкова плътен, че нищо не виждам. Отварям го, вътре няма чек, естествено, не биха ги пратили двете неща заедно, нали се сещаш? Тия работи се договарят допълнително, няма как, човече!

СКОТВАР ПЪБЛИШИНГ

13 Кайлярд Гроув, Единбург, ЕН 3 6NH

Тел: 0131 987 5674 Факс: 0131 987 3432

www.scotvar.co.uk

Ваш №:

Наш №: AJH/MC

 

01/04

 

Скъпи Мистър Мърфи,

Относно: История на Лийт

 

Благодарим за вашия ръкопис, чийто прочит току-що завършихме. За съжаление не търсим подобен текст в настоящия момент и след внимателно обмисляне, взехме решение да не го публикуваме.

Искрено ваш,

Алън Джонсън-Хог

 

Дан № 671 0987 276

МОЛ: Алън Джонсън-Хог, Кристи Джонсън-Хог, Конрад Доналдсън

Това беше най-лошото, човече. Стоя си така, като гръмнат, човече. Сякаш целият съм в рани отвътре, значи, все едно са ме изкормили и изхвърлили човече. Все едно както, когато те изрита някое гадже, по което си падаш, не че ми се е случвало точно напоследък, човече, откакто сме заедно с Али, но все едно си си падал по някое момиче от години и й казваш, значи, така, какво ще кажеш… аз и ти, значи, а тя само вика — не, не става. Няма начин. Чупката.

Отхвърлен, човече. После пак го гледам писмото, значи. И си мисля: наистина ли съм отхвърлен или така ми се е сторило? Имам предвид пичът пише, че са го мислили преди да го отхвърлят, значи „след внимателно обмисляне“ пише, което значи, че са си мислили да го пуснат, човече. Просто не го искат „в настоящия момент“ което пък значи, че след няколко седмици или месеца със сигурност ще го поискат. Като се промени положението на пазара и така нататък.

Отивам до телефона и звъня на този пич, значи.

— Търся Алън Джонсън-Хог, моля!

Женски глас, не кой знае колко префърцунен, а само се прави, вика:

— Кой го търси?

— Един писател, към когото е проявил интерес и така да се каже, се обаждам в отговор на негово писмо, значи…

Чува се кратка пауза, прещракване и после един наистина префърцунен глас:

— Джонсън-Хог. С какво мога да ви помогна? Префърцунените котаци страшно ме изнервят човече, затова бързам да си кажа, значи:

— Името ми е Мърфи, човече, Дани Мърфи, но ми викат Спъд. Изпратил ви бях един ръкопис, значи. Та, просто не бях сигурен какво би трябвало да значи писмото до мен, значи.

— А, да… — подхилва се някак онзи. — Историята на Лийт, нали?

— Да… може да ви се сторя нещо глупав, но само се опитвам да разбера, какво сте искали да кажете с онова писмо, значи.

— Ами, мисля, че беше достатъчно ясно казано.

— Само искам да уточня. Защото вътре пише, че не го искате „в настоящия момент“, значи. Дали не означава, че пак трябва да ви го изпратя по-нататък. Та, кога вероятно бихте искали да го имате?

Нещо като прокашляне се чува от другата страна и после онзи казва:

— Съжалявам, че ви се е сторило двусмислено, Мистър Мърфи. Ще бъда напълно откровен — работата е доста незряла и още не сте достигнали до необходимото ниво, за да бъдете публикуван…

— Какво искате да кажете, значи?

— Ами, граматиката ви… правописа…

— Да, така е, но нали вие ги поправяте тези работи?

— …да не говорим, че и темата не е за нас.

— Но вие сте публикували исторически книги за Лийт и преди, значи… — повишавам глас, защото не е честно, не е, просто не е, изобщо не е честно…

— Това са сериозни изследвания от образовани писатели — срязва ме онзи, — а вашето е лошо написана възхвала на хулиганската култура и описва хора, които не са постигнали нищо значимо в местната общност.

— Кой може да каже такова нещо…

— Съжалявам, Мистър Мърфи, книгата ви просто не е добра, чакат ме други ангажименти. Дочуване!

И копелето, ей така, ми тръшва телефона. Всичките тези седмици, месеци, през които се заблуждавах, че правя нещо важно, нещо голямо и за какво? За нищо, за купчина ненужен боклук, точно като мен.

Сграбчвам оригинала на тоя боклук и го хвърлям в камината, запалвам го и гледам как малка част от живота ми си отива с пушека, както и всичко останало. Като гледам пламъците, пак се сещам за Чизи… Аз го убих! Убих Чизи… Лош котак, но не заслужаваше такова нещо, макар че, всъщност, Бегби го е направил, няма кой друг да е, човече… само в какво състояние беше като дойде при мен онази вечер… каза, че идвал от града, но ме излъга, излъга ме, сигурен съм…

Седя си така, просто си седя и пачката ми прогаря джоба, човече, ставам и излизам навън. Тръгвам нагоре по улицата, значи, защото Бегби не пие от другата страна на Пилриг, та влизам в Олд Солт, значи и гледам Братчеда Доуд. Нещастникът изглежда толкова зле, колкото съм и аз, човече.

Тоя път не е такъв самодоволен като Доналд Дък, човече, както обичайно си изглежда, значи.

— Не мога да разбера, Спъд! Мислех си, че са ми останали много мангизи. Дори мислех да взема дъщеря си. А съм бил без пукната пара, без нищо. Дори не мога да си позволя един уикенд в Бълтинс. Сега тя вече дори няма да ми даде да видя малката. Не мога да си изплатя шибаната ипотека, не мога да си връщам заемите. Знам че малко си позволих да му поотпусна края, но ми се губи цял бон! Направо не е за вярване, не мога да заведа детето на почивка…

Клетия Доуд… добър котарак, така де се каже, винаги ми е помагал… не беше хубаво да постъпим така с него… Светът щеше да е едно по-добро място без ненужния, мърляв, дрогиран Мърфи… убиецът на Чизи, този, който съсипа Братчеда Доуд… клетата Али… малкия Анди дори…

Доуд се опитва да протестира като му бутвам триста лири.

— Не, Спъд, не…

— Вземи ги, човече, сега имам, а ти винаги си ми помагал — казвам, но не мога да го погледна в очите и само се измъквам, човече.

Зад гърба си го чувам да казва на един старец на бара.

— Виждаш ли го, виждаш ли това момче, дето си тръгна. Този човек е светец, казвам ти!

Само да знаеше, мисля си, само да знаеше… И ми се ще да направя едно последно добро нещо, само едно последно добро…

…и се връщам у дома и гледам онази книга да се валя наоколо, онази, Престъпление и наказание.