Ървин Уелш
Порно (43)

43. Мръсен № 18746

Макар, че вече е пролет още е доста студено и не е лесно да се отделя от Ники. Освен това хич не ми се среща с Мо и Али в пъба. Опитвам се да отложа този момент, сервирам закуска и сядам да направя няколко копия на касетата с Пол, който дърпа кока.

— Какво е това?

— О, само малко извънкласна работа — казвам й, звънейки на царя на рекламата в Лийт по зеления GSM. Ники заявява, че трябва да ходи на училище и че ще ми звънне по-късно. Наблюдавам я как се приготвя, задникът й се движи елегантно под дългата пола. Странно, но при това момчешко облекло напоследък, много малко жени притежават грациозността за носене на поли, така че веднага се забелязва. Тя издърпва ципа на дългото си яке с качулка и въпреки пухения ръб на качулката виждам зашеметяващата й усмивка, докато тя ми маха за довиждане и излиза.

Искам от Пол спешна среща в дванайсет на обед в Шоър Бар до Уотър ъф Лийт. Пристигаме почти едновременно. Пол изглежда озадачен, но не толкова, колкото очаквам да бъде съвсем скоро слагам една фактура, чекова книжка и химикалка пред него.

— Така, Пол, би ли подписал това?

— Много си бърз — казва той, слагайки очила, очевидно далекоглед и проучва фактурата и чека. — Не може ли това да почака… Какво… това са парите за образователното видео… и къде отиват? Не съм виждал такива фактури. Какво е Банана Адзури филмс?

Оглеждам просторния, солиден, облицован с дърво бар и огромните му прозорци.

— Това е моята филмова компания. Нарекох я на квартал Банана флетс, който се намира зад ъгъла и където съм израснал, с една елегантна препратка към италианското ми потекло.

— Но… защо?

— Ами — обяснявам, — Шон Конъри нарече своята компания Фаунтинбридж Филмс, защото там е родното му място. Просто ми се стори адски стилно.

— Какво общо има това с образователния видео-проект „Бизнесът срещу дрогата“?

— Абсолютно нищо. Парите ми трябват да финансирам отчасти филм, наречен „Седем тека за седмина братя“. Има някои първоначални разходи. Става дума за развлекателен филм за възрастни или ако искаш, порнографски филм.

— Но… но… какво, по дяволите, е това! Не можеш да направиш такова нещо! В никакъв случай! — Пол се изправя, сякаш възнамерява да ме удари. Въобще не съм се пазарил за подобно развитие.

— Виж, ще върна парите, когато всичко се задвижи — обяснявам успокояващо. — Това е бизнес. Понякога се налага да вземеш от Питър, за да дадеш на Пол или обратното — усмихвам се, мислейки си за холандския дистрибутор на порно, Петер Мурен или още известен като Миз.

Пол става и тръгва да си ходи. Той спира и ме сочи.

— Ако очакваш да разпиша това, значи си откачил. И направо ще ти кажа: отивам право в Комитета и в полицията и ще им обясня що за мошеник си!

Вдига прекалено много шум. Слава богу, барът е още празен.

— Странно — отвръщам, — мислех си, че си наясно с правилата на играта. Грешил съм — вадя копие на записа. — Шефът ти може да се поинтересува от това, приятел. Ако искаш, можеш да я унищожиш, имам още копия. И не само за него. Имам едно за Нюз и едно за копелето от Съвета. Сниман си как дърпаш кока и дърдориш за твоя човек, дето я носи в задника си.

— Сигурно се шегуваш… — казва той бавно, вторачвайки се в мен. После окото му притрепва.

— Честно казано — не — казвам, подавайки му касетата. — Вземи я, ако не ми вярваш — подхвърлям я на масата. — Всъщност, вземи я, без значение, дали ми вярваш или не. И седни.

Той мисли секунда-две. После се свлича съкрушен на мястото си, докато келнерката донася две големи чаши капучино. Тук определено знаят как се приготвя капучино. Но имам чувството, че само ще похаби капучиното това копеле, защото мислите му са другаде, всъщност вероятно вече приспособява вкусовите си рецептори към затворническата храна. Всичко това е много, много повече и от най-лошия му кошмар. Но аз не искам да се влачи наоколо е посърнал вид, защото хората ще забележат и той лесно ще се издаде.

— Не бъди прекалено строг към себе си. Не си първия, който се е изхвърлил и са го сгащили — казвам, мислейки си за Рентън. — Не си и последния. Погледи го като поука. Никога не се доверявай на пич от кварталите с пачка — намигам съзаклятнически, — защото мангизите със сигурност са излезли от джоба на някое задръстено копеле. В случая това си ти — казвам му, сочейки го с пръст. — Но след това ще станеш по-силен. Гаранция.

— С какво право причиняваш това на мен! — умоляващо пита той.

— Току-що отговори на собствения си въпрос, приятел. Помисли си! Сега, ако обичаш, чупката, защото ме чака малко бизнес. Изпий си първо капучиното, тук го правят страхотно!

Но, не, той го оставя и аз се замислям за опитите си да намаля наркотиците на хилядолетието: кофеина и кокаина. Въпреки това, когато той се затътря отчаян към колата си и потегля обратно към покрайнините с кариера, увиснала на косъм, аз вземам капучиното му и оставам да поседя, наблюдавайки гларусите, които крякат над главата ми и си мисля — да, Лийт е точното място. Как съм могъл да се застоя толкова дълго в мръсния сивкав Лондон?

С Дерек Конъли, актьора, изскача един малък бонус. Той и гаджето му Саманта са навити да изиграят онази част с брата, който иска стандартен секс и бива съблазнен за В&В. Наемаме някакво западнало място в Линкс. Раб протестира, защото имал работа в Университета, но след малко четкане успявам да го прикоткам заедно с Винс, Грант, такъмите и DVD-камерите. Бързо правим малко „партизански“ снимки на стандартния секс и частта със съблазняването. Резултатите са доста добри. Ако броим и недовършената оргия, вече имам двама от седемте братя.

Връщам се в пъба да огледам личния състав. Вътре е доста претъпкано. Забелязвам Бегби с физиономия тип ловец-убиец и Лари, които влизат през страничната врата, така че решавам да се чупя и да видя Тери в болницата преди да замина за Глазгоу с Ники. Мо беснее, че остава да бачка отново сама. Али влиза и видът и определено не е цветущ. Обяснявам на Мораг, че няма друг начин и просто трябва да отида до Глазгоу, за да огледам възможностите за разширяване на бизнеса.

— Разширяване? Глазгоу? Какви ги плещиш?!

— Верига пъбове в стил Лийт. Ще направим франчайзинг на Порт Съншайн — първо на запад, после надолу — на юг. — Оглеждам разпадащия се коптор. — Ще продаваме марката — смея се. — Нотинг Хил, Айлингтън, Кемдън Таун, центъра на Манчестър, Лийдс… всички ще паднат като плочките на домино!

— Тая няма да я бъде, Саймън — клати тя глава, но аз се опитвам да се изнеса преди Бегби и неговия малоумен приятел да са ме забелязали. Но е твърде късно, той ме вижда и веднага пристига.

— Няма ли да изпиеш по едно с нас? — повече или по-малко изкомандва той.

— С удоволствие, Франк, но трябва да мина да видя един приятел болницата и след това се мятам на влака за Глазгоу. Звънни ми през седмицата на GSM-а и ще се видим да поприказваме.

— Хубаво… Би ли ми казал пак номера си?

Давам номера на зеления GSM и Бегби го нанася, очевидно забелязвайки, че не е същия, откъдето е получил омразния SMS.

— Това ли е единствения ти GSM?

— Не, имам още един за бизнес. Всъщност даже са три, но номера за гаджета си е чисто моя работа!

— Получих шибан SMS от някой, който се опитва да ми се отваря. Беше някакъв като чуждестранен номер. Не успях да се свържа обратно.

— Така ли? Телефонен тормоз, а? Скоро някой ще започне да те следи, Франко — шегувам се.

— Какво искаш да кажеш с това, мамка ти? — изглежда ме зверски Бегби.

Усещам как кръвта ми се смразява. Почти бях забравил измеренията на зашеметяващата му параноя.

— Това е шегичка, Франк. Хайде, приятел, давай го по-лежерно, по дяволите — правя се на духовит и по приятелски леко го бутвам с юмрук по рамото.

Следва пауза от около две секунди, които ми се струва десет минути, през които виждам как пред очите ми се отваря голяма черна дупка и засмуква целия ми живот. Тогава, тъкмо когато си мисля, че съм си разрешил прекалено голяма волност, той явно се поуспокоява и дори прави опит да се пошегува.

— Никой не ме преследва, по-скоро всички копелета като че ли се разбягват от пътя ми. И това са така наречените ми приятели — казва той и ме гледа втренчено с някаква надежда.

— Казах ти, Франк, ще се видим другата седмица. Напоследък бях доста зает, учех се на занаята, дето се вика, но скоро ще съм свободен — обяснявам.

Тоя, Лари, ме гледа с лукава усмивка.

— Чух, че и друг занаят си подхванал, приятел…

Студени тръпки пробягват по гръбнака ми и се чудя, кой се е раздрънкал, но кимам загадъчно и тръгвам, усмихвайки се на Франко и Лари. Обръщам се към Мораг и подвиквам:

— Бира за момчетата, Мо, за моя сметка. Наздраве, момчета! — чуруликам и когато се измъквам краката ми ме носят леко, леко, почти подскачам от радост, че съм се измъкнал от тая тиня в бара.