Ървин Уелш
Порно (30)

30. Пакети

Малко се изтървавах с дрогата, човече, взех едно-друго от Сийкър. Али ми е казала, ако се надрусам, да не се прибирам вкъщи, така де, вика, няма да търпя това край Анди. И си е напълно права, затова не се и връщам у нас. По-голямата част от седмицата изкарвам по други явки — у Мони, у мама и клетия Парки, което е малко гадно от моя страна, защото и самият той гледа да се откачи. Нещастникът съвсем няма нужда да ме гледа как се потя и треперя под носа му. Най-кофтито е, че вече всяко кривване се заплаща много скъпо. Сега като те пуска, свят ти се извива даже от едното боцване от време на време. Сякаш тялото ти помни всичко, което си му причинил в миналото и вика — „съжалявам, но ще трябва да го отнесеш яко“.

И така, връщам се вкъщи за пръв път от дни наред. Анди трябва да е на училище и се надявам, че Али е излязла. Да, апартаментът е празен, така че се тръшвам в големия, изкорубен фотьойл, пускам касетата на Алабама 3 и започвам да припявам. Върху мен скоква Запа — котаракът, единственото същество на света, което не ме съди. Преглеждам някои неща, които оня ден си записах в библиотеката на Лийт. Влязох да се скрия от дъжда, но се задържах и доста време си водих бележки за историята. Мотото на Лийт е „Постоянствай!“ и точно това би трябвало да направя. Пускам телевизора без звук и поливам малко цветята, надявайки се, че Запа не е ровил пак голямата юка.

Но денят е наречен за лошо, да бъде един шантав, кофти ден. Защото на вратата се звъни и когато отварям направо съм като треснат от гръм.

Лично дивият котак стои пред мен. Чудя се, кога е излязъл, после сърцето ми сякаш се откъсва и тупва някъде из гръдния ми кош, защото, защото, какво ли е казал Сик Бой. Не мога и дума да продумам, но дивият звяр се усмихва и аз намирам езика си.

— Франко, радвам се да те видя, човече. Кога излезе?

— Вече съм навън от три шибани седмици — вика той и без да пита се промъква край мен вътре. Обувките му тракат по пода, целите в метал, значи и гледам да не издраска паркета, че Али ще се побърка заради хазяина, който е някакъв шантав маниак, човече.

— Не си губих времето, вярвай ми. Уредих се с пичка само няколко часа след като излязох. Чукам за Шотландия, копеле — разправя ми той. — А ти какви ги дробиш? — вика, а лицето му става едно такова кисело. — Пак си на шибания хероин, а?

Когато гледаш право в окото на тигъра, братко, по-добре да не шикалкавиш, да не шикалкавиш прекалено много, значи.

— Всъщност не, човече, но още си броя дните, полека лека, значи. От сума си време не съм помирисвал.

— Гледай и да не помиришеш, че до гуша ми дойде от шибани наркомани. Искаш ли една линийка кока?

— Ъ-ъх… ъ… — не знаех какво да кажа, човече. Аз никога не знам.

Бегби приема това за „да“ и вади пакетчето. Изсипва бая прашец, значи и макар да не си падам много по коката, викам си, трябва да го направя от чисто протоколни причини, значи. Само с мярка обаче, нали. Една линийка няма да ми навреди кой знае колко.

Франко започва да приготвя дозите.

— Разбрах, че си бил на топло в Пърт — вика той. — Ебати скапаният пандиз. Липсваше ми, тъпо копеле такова — разправя той с малка усмивчица, което приемам, значи, че просто съм липсвал на котака, а не че не съм бил в пандиза с него.

Какво да кажеш на такова нещо?

— И на мен ми липсваше, Франко, човече, ама добре изглеждаш, в добра форма, значи, трябва да ти се признае, човече.

Той потупва стегнатия си като камък корем.

— Да-а, не си губих времето вътре, здраво поработих, не като някои тюфлеци. Сега обаче ми се връща щедро, да знаеш, на сто процента — казва той и прави огромна линия. — Забих една млада пичка, живеем в Уестър Хейлз, но ще се местим на Лорн Стрийт. Няма да гния в Хейлз, я! Тя е много точно гадже и така — казва той прокарвайки ръка по стъкления часовник-коте. — Вярно, с дете е, така да се каже. Ходила с някакъв копелдак, дето се прави на много отворен. Ама му разбих мутрата. Копелето трябва да се радва, че се отърва само с това. Бях отседнал при майка ми, но там не се издържа, не спира да каканиже за шибаната Елизабет и нещастника, с който излиза — разправя Франко, който вече е набрал скорост от коката и изстрелва сричките като АК–47.

Дърпам една линия и се изправям, потривайки нос.

— Ъ-ъ-ъ… А как са децата?

— Оня ден ходих да ги видя. Добре са, но тая путка Джун ми ходи по нервите. За чий ми беше да се забърквам в тая каша? И чукането не беше чукане и нищо, трябвало е да ида да си прегледам главата.

— Вече, отърси ли се, ъ-ъ, от пандиза, значи?

Бегби го е изтресла здраво коката, копелето здраво се е навило и се цъкли сякаш ще ми откъсне главата.

— Какво се опитваш да ми кажеш, а? А?

— Ъ-ъ, нищо, само, дето като аз излязох бая време ми трябваше да се включа в живота, така да се каже — обяснявам. Но Бегър Бой е на скорост и плещи за пандиза и започвам здраво да се притеснявам, защото си мисля за Рент Бой, за парите, които получих, за това как се изпуснах пред Сик Бой и какво ще стане, ако гадният котак каже на Бегби.

Франко приготвя още кока, а аз още бръмча от първата доза. Известно време дрънка за извратеняците в кафеза, после ме зяпва с тези свои лоши, лоши прожектори и вика:

— Спъд, знаеш ли, като бях в пандиза… получих един пакет.

Рентън му е дал дела!

— Да, човече. И аз получих един също! От Марк…

Бегби заковава и направо зяпва в душата ми, човече.

— Получил си шибан пакет от Рентън, адресиран до теб?

Още трептя като струна и не знам какво да кажа, само завалям:

— Не знам, Франко, не знам, не знам дали е бил от Рент Бой, така да се каже. Искам да кажа, беше анонимно, значи. Но, нали знаеш, само си помислих, че друг не може да е.

Напълно избеснял Франко забива юмрук в дланта си и започва да ходи нагоре-надолу. Започва да ми дрънчи алармата в главата, звъни на пожар, та се къса, човече. Защо дивият котак ще ръмжи, значи, ако си е получил парите?

— Точно така, Спъд! Това си и помислих веднага! Само това крадливо наркоманско копеле може да праща пакетите с педалското порно, с разните му пичове дето се чукат и си духат, значи, само той! Той ни натрива носовете, Спъд! ИЗРОД НЕЩАСТЕН! — изревава Франко и прасва един як юмрук на масата, стъкленият пепелник пада на пода, но за щастие не се счупва.

Гей порно… какво, по дяволите…

— Така е, само Рент Бой ги играе тия игрички, така да се каже — викам, опитвайки се да стопля за какво става дума, адски щастлив, че не се изтървах за мангизите.

— Дори оня, дето го разковах на трески в затвора, пак си представях, че е копелето Рентън — изсъсква звярът. После прави още две линии. Дръпва едната и разправя:

— Видях Сик бой, в шибания му пъб, скапания Порт Съншайн!

Копелето наистина добре се е подредило. Разбира се, с него не може да се говори, в главата му са само далавери.

— Аз ли не го знам, човече, аз ли? — кимам и се навеждам да смръкна нова линия, макар сърцето ми все още да думка и да се потя от първата.

— Видях и Втората Награда на Съркъс Клоуз със сектантите…

— Чух, че котакът бил се хванал с пастор Кристофър Рийв, значи — задъхвам се, докато коката ме връхлита като товарен влак.

Бегби се пльосва на надуваемото ми кресло.

— Да, поне докато не му налях малко акъл в главата. Завлякох го в пъба EH1 на Майл. Не щеше и капка да пийне, така че му бутнах няколко водчици в скапаната лимонада — казва той с някак бавен безрадостен кикот. — Сигурно пак се е закачил, копелето — вика Бегби. — Трябват му малко забавления. Да пееш химни по цял ден и да четеш шибаната библия? Ебаси тъпотиите, така че изиграх добрият самарянин и спасих копелето от живот, пропилян в скука. Тия ти промиват мозъка, копелетата в скапаната му мисия. Ще им дам едно шибано християнство…

Замислям се над това и си спомням как Втората Награда наистина се справяше добре да влезе в релси отново.

— Но докторите са казали, че не трябва да пие, Франко — прекарвам пръст през гърлото си и издавам звук все едно се душа, — или капут.

— Той ми излезе със същите шибани глупости — „докторите това, докторите онова“, но аз му го казах направо — качеството на живота е това, което има значение! По-добре една година да си отживееш, отколкото петнайсет в мъка и мизерия. Като ония дъртаци в Порт Съншайн. Казах му да си направи чернодробна трансплантация и да започне на нова сметка!

Принуден съм да слушам всичко това безкрайно, човече, и изпитвам облекчение, когато Бегър Бой си тръгва, защото всичките му тези истории с насилие направо натежават, значи. Винаги се притесняваш дали да кимаш правилно, където трябва и така нататък. Макар коката още да ме държи, успокоявам топката, изчаквам малко котакът да се отдалечи и излизам в ситния дъждец, насочвайки краката си в посока Централната Библиотека, моста Джордж IV. Постоянствай!

Прави ми впечатление повече от друг път колко се е променил градът. Този град вече не е твой. Разширява се, разширява се и центърът е всъщност само за бизнес котаци, за пазар, за студенти и туристи. Ако махнеш и тоя декор отзад, замъка де, няма да го познаеш — ще е като всеки друг град.

Главата ми още е омаяна, когато влизам в читалнята и гледам как едно гадже чете микрофилм.

— Ъ-ъх… извинете, можете ли да ми помогнете с това нещо? Никога не съм го правил досега, значи — казвам, сочейки свободна машина.

Тя само ме поглежда за секунда и вика:

— Разбира се.

После ми показва как се зарежда. Толкова е просто човече, толкова просто, че се почувствах като пълен тъпак. Но най-сетне! Скоро вече седя и чета за голямото предателство от 1920, когато Лийт е бил засмукан в Единбург срещу волята на народа. Тогава са започнали всичките проблеми, значи, казвам ти! Четири към един са били против, четири към един!

Когато тръгвам в посока на добрия стар порт Лийт, дъждът започва здраво да плющи. Нямам пари за автобусен билет, така че вдигам яката и смело напред по дългия път. В Сейнт Джеймс Център се моткат някакви млади котаци и моето приятелче Къртис е сред тях.

— Как е, приятел? — викам. Коката почти ме е пуснала.

— Д-д-добре, С-с-спъд — отвръща ми той. Малкият пич е малко нервен заради заекването си, но ако не го пришпорваш много, момчето скоро хваща правилния ритъм и разговорът потича като поток, човече. Поприказваме си малко преди да продължа през Джон Люис, оттам излизам на Пикарди Плейс и потеглям по Уок, гледайки да вървя плътно до сградите, че да не ме вали.

Пресичам границата, Пилриг, значи, навлизам в Не-Толкова-Слънчев Лийт и гледам Сик Бой на улицата, който явно е в по-добро настроение. Мислех си, че ще се направи, че не ме вижда, но, не, човече, котакът даже един вид се извинява, е, извинява се както той може в най-добрия случай, значи.

— Спъд. Хайде… да забравим за оня ден, човече — вика ми.

Той очевидно не ме е натопил пред Франко, макар Генералисимус да е бил в неговия пъб, така че храня по-добри чувства към пича, някак си.

— Добре, Саймън, и аз така да се каже, съжалявам, братко. Благодаря, че не си споменал за онази работа на Франко, значи.

— Майната му на тоя нещастник — казва той, поклащайки глава. — Толкова неща са ми на главата, че не мога да ги мисля такива като него. — Сик Бой прави жест към близкия пъб, така известния „Храста“. — Да пийнем по бира, докато мине дъжда.

— Супер, но… ъ-ъ, ще трябва да черпиш, приятел, нямам пукната пара, значи — признавам си.

Сик Бой въздиша тежко, но все пак влиза, така че тръгвам по него. Първият, който виждам вътре е онзи образ, Братчеда Доуд. Котакът седи на бара и щом ни вижда, веднага ни хваща за слушатели и започва да реди старите глазгоуски приказки: за по-добрия им футбол, по-добрия транспорт, пъбове, клубове, по-евтините таксита, по-топлите хора, всичките обичайни протестантски простотии, човече. Може и да е прав, но котакът не си седи там, а е дошъл тук.

По едно време Братчеда става и отива в кенефа, а Сик Бой ме гледа едно такова ядно и казва:

— Кой, мамка му, е тоя путьо?

И аз му раздувам за Братчеда и за това как ми се ще да знам PIN-кода на котака, защото, виждаш ли, ако го знаех, щях да изтараша джобовете му за кредитната карта. Големи мангизи има в тая сметка, значи.

— Все разправя как сам можеш да си избереш кода в тая Клайдсдейл Банк.

Когато Доуд се връща и сяда, си взимаме по още една бира. И тогава става чудото! Братчеда си сваля якето и двамата със Сик Бой само се споглеждаме. Той е там, човече, точно пред очите ни! На едната ръка Братчеда си е татуирал лъва с надпис „Винаги готов“ отдолу, а върху другата Крал Били на коня. Под коня е нарисувана лентичка, а в лентичката е татуиран този PIN-код, така че да не може никога да го забрави. 1690^[1].