Ървин Уелш
Порно (41)

41. Лийт никога няма да умре

Събота сутрин е, човече, Али спи, така че потеглям към библиотеката. Напоследък съм по-добре с дрогата, значи, злите кучета на глада не ме преследват така, защото съм се потопил в книгата, човече, но нещата не изглеждат особено добре, между мен и нея, значи. Повече от сигурен съм, че някой налива отрова там, някой я навива срещу мен. Не знам дали е сестра й или по-вероятно Сик Бой, след като работи вече в пъба му. Този подъл котак само ме използва да изработим Братчеда Доуд. После не щеше и да знае за мене. Поне не ме изпорти на Франко за мангизите от Рентън, сигурно и няма да го направи, защото и аз имам едно друго срещу него.

Липсата на приятели поне ми отваря възможност да се хвана сериозно с книгата за Лийт. Събота обаче е кофти ден, много изкушения има в събота, човече, по улицата е пълно с котаци и дрога, така че тръгвам към града по най-прекия път към читалнята. Цялата тази работа с микрофилмите е егати странното нещо. Всичката тази информация, всичката история, дори и написана избирателно от едрите котаци, само на една ролка филм! Предполагам, че ще успея да намеря и други гледни точки, все пак, обаче.

1926, Общата стачка в Лийт. Четеш кой какво е казал тогава и направо разбираш, в какво са вярвали лейбъристите. Свобода за обикновения котак. Не като сега „разкарайте Торите“ или „дръжте торите далече от властта“, което е просто един по-мил начин да кажат „дръжте ни на власт, човече, дръжте ни на власт, защото ни харесва“. Правя страшно много записки, значи и времето направо лети, лети и изчезва, човече.

Когато се връщам вкъщи нещо не е наред. Влизам, направо подскачайки от радост, със записките под мишница, значи. Анди е облечен в официалното си костюмче и като се обръщам гледам Али с няколко готови пълни сака. И да, всичко изглежда, че са тръгнали да си ходят, значи.

— Къде беше — пита тя.

— Ей, само бях до библиотеката, значи, за тая книга с историята на Лийт, значи, малко проучвания, нали знаеш?

Тя ме поглежда, сякаш не ми вярва и ми се приисква да я накарам да седне и направо да й покажа нещата, но лицето й е някак напрегнато и виновно, значи.

— Отиваме при сестра ми. Нещата започнаха да стават… — тя поглежда към Анди, който държи онзи пластмасов Люк Скайуокър, с който налага един Дарт Вейдър, значи, и снижава глас. — …знаеш за какво говоря, Дани. Щях да ти оставя бележка. Просто ми трябва малко пространство, за да помисля.

О, не, не, не, не, не.

— И за колко време, значи? За колко?

— Не знам. Няколко дни — вдига рамене тя, дръпвайки от цигарата си. Тя обикновено никога не пуши край дребния, значи. Сложила си е големите обеци като златни обръчи, човече, бялото яке и изглежда страхотно, просто страхотно.

— Нищо не съм взимал — казвам й. — В джобовете ми няма нищо — казвам, преобръщайки ги демонстративно, човече. — Имам предвид, абсолютно нищо от сума си време. Само си работя върху книгата, значи.

Тя така някак бавно клати глава и вдига сака. Явно нищо няма да ми каже, няма да ми проговори.

— За какво толкова ще мислиш? — питам я. После викам — За него ли? Така ли? — аз един вид повишавам глас малко, после се успокоявам, защото не ща сцени пред малкия човек. Той не заслужава това.

— Няма никакъв „него“, Дани, каквото и да си мислиш. Аз и ти — това е проблемът. Няма и много останало от „аз и ти“, нали? Твоите приятели, твоята група, сега и твоята книга.

Сега е мой ред да мълча. Дребния човек ме поглежда и аз опитвам да се усмихна.

— Знаеш къде съм, ако ти потрябвам — казва тя, прави крачка напред и ме целува по бузата. Искам да я сграбча в ръце и да не я пусна, да й кажа, че я обичам и искам да остане завинаги.

Но не казвам нищо, просто защото не мога, просто не мога. Самият Ад ще се заледи, докато успея да измъкна тия думи от устата си, а толкова искам да ги кажа. Но просто е… сякаш съм физически неспособен да го направя.

— Докажи ми, че можеш да се справиш сам, Дани — прошепва тя, стискайки ръката ми. — Покажи, че си способен да контролираш нещата.

И малкият Анди поглежда назад и вика:

— Чао, тате!

И после ги няма човече, отишли са си. Поглеждам през прозореца и ги виждам да вървят по улицата към Джанкшън Стрийт. Аз се просвам на фотьойла. Запа, котаракът внезапно скача на дръжката и ми изкарва акъла. Аз го погалвам по козината и се разридавам, хлипам без сълзи, треса се като в някакъв пристъп, човече. В един момент дори не мога да си поема въздух. После малко се стягам малко, значи.

— Сега сме само аз и ти, приятел — казвам на котака. — За теб е по-лесно, Запа, човече, защото котките не се обвързват емоционално, значи. При вас е едно бързо на покрива и после бум, тряс и драго ми беше — казвам на момчето и го поглеждам право в дръпнатите му зелени очи. — Теб и това вече не те касае, човече — засмивам се, — искам да кажа, съжалявам за мъжката ти гордост, човече, наистина жестоко е, не е редно, значи, но е за твое добро. Наистина ми беше кофти като те водих на ветеринаря, не го забравяй, приятел.

Котакът отваря уста и измяуква, значи, така че ставам да видя какво да му дам за ядене. Няма почти нищо както за Homo Sapiens, така и за семейство котки, хладилникът си е направо празен. Легенчето на Запа смърди, значи трябва да му взема нов пясък.

— Благодаря ти, човече — викам на Запа. — Страшно ми помогна. Вместо да седя тук и да се самосъжалявам, заради теб съм принуден да изляза за котешка манджа и тоалетна. Да се върна към света и така нататък. Ще ида по Къркгейт, ще ти взема хапване и ще те опесъча, значи.

Да, малките мравчици ме полазват и не мога да си намеря място. Вървя надолу по улицата и после поемам по Къркгейт. Правя си пазара в Куик Сейв и излизам пред статуята на кралица Вик в началото на Уок. Денят е учудващо мек за ноември и е пълно с народ. Дребни пичове думкат хип-хоп ритми, жени и деца дъвчат шоколадчета, всякакви политически котаци са опънали масички и подканят да си купиш революционни вестници и такива неща, значи.

Странна работа човече, тия политическите копелета като че ли всички са от лъскави семейства, значи, студенти и такива разни. Не, че нещо ми пречи, но значи, смятам, че тия дето са като нас трябва да агитират за промяна, значи, а не само да се друсаме. Като с Общата стачка, значи, така трябва да е. Какво става с нас? Джоуи Парки върви насреща ми и аз привличам вниманието му, така да се каже.

— Добре ли си, Спъд? Как върви? Ще идваш ли на събирането на групата в понеделник?

— Да-а… — отговарям. Дори не знаех, че в понеделник има сбирка. Тогава Парки, клетият, се налага да чуе всичко, всичките ми проблеми, човече, за това, че Али е отишла у сестра си с Анди.

— Много лошо, приятел. Но нали ще се върне, а?

— Разправя, че било само за няколко дни, че искала да премисли нещата. Искала да види дали ще се оправя сам. Адски губеща позиция, човече, по-лошо не може. Тя бачка в пъба, значи, онзи, на Сик Бой пъба. Кофтито е, значи, че ако се оправя сам, тогава ще си каже — „нищо му няма, значи, добре е“ и ще ме напусне. А ако се друсам и прецакам нещата ще каже — „гледай докъде го докара тази отрепка“ и пак ще ме напусне. Просто няма изход, никакъв изход, човече.

Момчето Парки си има работа, затова занасям котешката тоалетна на приятелчето Запа и му уреждам добро хапване. Сипвам стария напикан и насран пясък в един вестник и слагам всичко това в найлоново пликче. После сипвам новата тоалетна и нашият почва да я рови, след това се юрва да тича в кръг с вирната опашка и да се търкаля по земята и си мисля, човече, ако и аз можех така малко да се потъркалям и потърча, добре щеше да ми дойде.

И така, стоя си сам в къщи и отчаяно се нуждая от компания. Тогава си мисля, че може би изкуството ще спаси деня и вадя записките си, значи, и ги изчитам пак. Почеркът ми не е кой знае какъв връх, та ми отнема повечко време докато ги прочета. После на вратата се звъни и си мисля, че може да е тя, може да се е върнала, може би, за да ми каже — „не, глупаво е така, Дани Бой, не мога да изтърпя толкова време без теб, обичам те“, така че търча да отварям, но — не, не е Али.

Толкова далеч е от Али, колкото би могло да бъде. Франко е.

— Как си, Спъд? Наминах само да си полафим, значи.

Мислех си, че имам нужда от компания, всякаква компания, но всъщност съм искал да кажа почти всякаква компания. Никога не съм си падал по разкази за пандиза, особено след като и аз бях на топло. Точно сега, те ми идват като пълен кошмар. Така че, опитвам се колкото мога да отклоня вниманието на Франко, макар да е страшно трудно, към други теми, като например моята книга за историята на Лийт. Започвам да му разказвам за книгата. Разправям му, че трябва да интервюирам такива хора като него за книгата.

Но явно съм казал нещо не както трябва, защото Франко изобщо не изглежда доволен.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Опитваш се да ме дразниш ли?

Опа-а, леко, леко, див звяр такъв, леко.

— Не, Франко, човече, не, просто искам книгата да е за истинския Лийт, значи, за истински хора. Като теб, човече. Всички в Лийт те познават.

Франко се изпъва на стола, но слава богу, ми се струва, че този път го е приел като четка.

Опитвам се да му обясня какво имам предвид, промъквайки се като котак, значи, върху горещ ламаринен покрив, човече.

— Защото всичко се променя. В единия край е Скотиш Офис, а в другия новия парламент. Обуржоазяване, така му викат интелектуалците, значи. След десет години насам няма да са останали пичове като мен и теб, човече. Виж пъба на Томи Йангър, човече, сега е кафе-бар. Джейнс са го нарекли. Помниш ли нощите, а и сутрините, които сме изкарвали там!

Франко кима и знам, че му лазя по нервите, но като ми е нервно, човече, просто не мога да се спра… като съм притеснен — дума не обелвам, нервен — само плямпам.

— Ще ни отняма като саблезъбите тигри, човече. В града искат само котаците с пари, значи, виж само какво направиха с Дъмбидайкс. Искат да ни изтласкат по крайните квартали, на бунището на града, Франко, казвам ти, човече.

— Майната ти, не мърдам в никакви тъпи квартали повече — казва ми той. — Бях малко в Уестър Хейлз, като се събрах с нея. Само един единствен пъб, копеле, какво става там, мамка му?

— Така е, Франко, скоро старият Лийт няма да го има. Виж Толкрос, човече, сега е финансов център. Виж Саут Сайд — студентски град. Стокбридж от сума си време е станал Юпивил, добрия стар Стокърий. При нас и в Горджи-Далри са единствените места, които останаха за котаците от работническата класа, които са реално вътре в града, човече и само благодарение на футболните клубове. Слава богу, че и те не се изнесоха.

— Аз не съм ти никаква шибана работническа класа! — вика Франко и сочи себе си. — Аз съм шибан бизнесмен! — повишава глас той.

— Но, Франко, значи исках да кажа…

— Запомни ли? Запомни ли, а?

Това е, човече, като улица която си минавал стотици пъти. Ако съм научил нещо, то е да се шмугвам в първата пряка при такава ситуация, значи.

— Да, разбира се, разбира се, Франко — викам и мятам лапи нагоре да покажа, че се предавам.

Бегър Бой изглежда малко се успокоява, но копелето е докачливо и ядно, това е повече от сигурно.

— И ще ти кажа още нещо, ей така, безплатно ще ти го кажа, че да знаеш — Лийт никога няма да умре — натъртва Генералисимус Франко.

Котакът явно не схваща какво иска да му кажа, значи.

— Може би не Лийт, човече, но Лийт, какъвто ние го познаваме ще изчезне — пробвам се пак, но нямам намерение да задълбавам по-нататък, защото знам какво ще стане. Той ще каже — „не, няма“, аз ще кажа — „да, така е, човече, Лийт вече умира, не виждаш ли“ и той ще каже „не, няма, защото аз казвам така“ и с това ще се приключи.

Той прави две големи линии кока и аз се сещам за обещанието ми към Алисън, но, аз й казах, че ще се откача от дрогата, а за мен дрога значи херо, също казах, че ще оставя крека, а не коката, никой не е споменавал нищо за кока, значи. В случая става дума и за Франко, така че отказът е практически невъзможен.

Коката още ни държи и потегляме да ударим по бира, но аз насочвам Бегби по-далеч от Порт Съншайн, което е доста лесно, защото той пие напоследък в Николс. Франко получава SMS на GSM-а си. Той се кокори и не може да повярва на очите си.

— Какво има, Франко, човече?

— НЯКАКВО КОПЕЛЕ СЕ ОПИТВА ДА МИ СЕ ОТВАРЯ! — изревава той и две каки, които минават покрай нас с детски колички едва не се подмокрят.

— Какво има?

— Шибано съобщение… не пише от кого е… — На котака далеч не му е забавно и той натиска безразборно копчетата. Влизаме в пъба и той продължава да се занимава с GSM-а си, докато аз взимам бирите от Чарли, който е зад бара. Мобилният на Бегби пак иззвънява и той отговаря, този път адски предпазливо.

— Кой е?

Следва пауза и настроението му малко се разведрява, слава богу.

— Добре, Малки. Става.

Той го изключва и ми казва:

— Школа по карти у Майки Форестър. Там ще е Нори Хътън, Малки Макарън и така. Дай да вземем някаква манджа за вкъщи и да ходим.

Казвам му, че нямам пари, което не е вярно, но школа по карти с Бегби означава, че трябва да играеш, докато той не спечели всичките ти пари, независимо колко време ще отнеме. Така че, гледам да скатая.

— Хубаво, тогава ела да пийнеш едно, копеле — вика той. Невъзможно е да откажа, така че отиваме в офиса на Майки, а Бегби не спира да говори за Марк Рентън и как щял да го убие. Хич не ме радва това му настроение, човече и хич не си падам по подобни типове като Малки, Нори и Майки Форестър. Те седят около една маса и наоколо има планини от кока, литри Джим Бийм и бира. Аз излизам от играта след като загубвам четирийсет лири.

— Спъд, ти можеш да сменяш музиката — нарежда ми Бегби, но разбира се, не мога да пуска каквото искам, защото той казва какво ще се слуша. — Сложи Род Стюарт, копеле… every day I spend my time… drinking wine, feeling fine…

— Май нямам Род Стюарт — вика Майки. — Преди имах, но бившата ми гепи повечето плочи като се изнесе.

Франко го поглежда зверски.

— Иди си ги вземи от курвата, тъпако! Не може да се играят карти без Род Стюарт! Това се прави на школите по карти — напиваш се, пееш Род Стюарт и това е! По-добро няма, копеле!

— Видя ли снимките на Род Стюарт от вътрешната страна на онова CD? — пита Нори. — Накичил се с парцали като дърта уличница. А онази, видя ли я, дето е облечен като педал?

Аз много добре си спомням тези снимки, Род Стюарт със зализана назад коса, с мустаци и очила. Но си трая, защото виждам как реагира Франко.

— Какво искаш да кажеш, Нори, да ти го начукам?

— За албума, този Greatest Hits. Оня се облякъл като жена на една от снимките, а на друга е гримиран като педал.

Бегби направо се тресе.

— Какво искаш да кажеш с това „облякъл се като педал“? Смяташ, че Род Стюарт е някакъв шибан педал ли? Род шибания Стюарт? Това ли искаш да кажеш?

— Отде да знам дали е педал или не? — смее се Нори. Малки обаче се усеща.

— Хайде, Франк, раздавай!

— Род Стюарт не е педал — казва Майки. — Чукаше онази, Брит Екланд. Гледахте ли я в оня филм с Калън, онзи дето са го снимали горе, из Хайлендс?

Франко обаче не чува нищо. Той казва към Нори:

— Значи щом мислиш, че Род Стюарт е педал, значи всички, които го харесват са педали, така ли?

— Не, аз… аз…

Късно е, човече, аз се обръщам да не гледам и само чувам трясък и викове, а когато пак поглеждам не мога да видя лицето на Нори, сякаш са му сложили черна маска. Това обаче е само качулка от кръв, защото Франко е счупил бутилката Джак Даниълс в главата му.

— Франко, човече, имаше още пиене в бутилката — недоволства Майки, докато Бегби става и се отправя към вратата. Малки подпира Нори и го води към банята. Аз се изнизвам след Франко по стълбищата.

— Скапан отвореняк с тия свои мръсни подмятания — съска Генералисимус и се цъкли срещу мен, но аз не го гледам, само си мисля да го заведа в Николс и да пием по бира, малко да се успокои и после дим да ме няма към къщи. Невъзможно е човек да има чак толкова отчаяна нужда от компания, не и дотам отчаяна.