Ървин Уелш
Порно (48)

48. Курвите на Амстердам т.5

Единбург: точно такъв, какъвто го помня. Студен и влажен, макар да се предполага, че зимата е свършила. Хващам такси до Стокбридж, право в квартирата на приятеля ми Гавин Темпърли. Темпс е един от малкото ми приятели, които не са и помирисвали дрога, така че през годините поддържах връзка единствено, с него. Той никога не бе имал време за кретени като Бегби.

Когато пристигам пред вратата, момиче на около двайсет тъкмо излиза. Гавин изглежда притеснен. Явно се бяха карали.

— Извинявай, че не те представих — казва той като влизаме вътре. — Това беше Сара. Така да се каже, сега не съм точно номер едно в нейния хит-парад.

Мисля си, че аз пък ще съм адски доволен само да вляза в чарта.

Слагам чантите си на пода и с Гав забиваме в първия пъб и след това отиваме за по къри. Къри ресторанта е добър и евтин, очевидно популярен сред женените двойки, но за съжаление и сред групи пияни тийнейджъри. В Амстердам има няколко добри къри ресторанта, но я няма тази къри-култура както тук. Групата шумни, пияни откачалки на няколко маси от нас също са част от тази култура. За щастие, аз съм с гръб към тях, така че мога по-спокойно да се наслаждавам на своите „бринджал баджи“ и „скариди мадрас“ за разлика от Гав, който е длъжен да наблюдава фронтално шумните им, отегчителни закачки. Скоро и двамата сме достатъчно пийнали, за да ни пука.

Докато не тръгвам да слизам на долния етаж до тоалетната. По стълбите сърцето ми спира и се качва в гърлото. Някакъв психар, със стиснати юмруци тича отгоре право към мен. Заковавам. Ад и кошмар… Това е той… Ще блокирам удара му и ще го просна, хващайки го за крака…

Не.

Това е друг идиот, който минава покрай мен и ме избутва, но аз нямам лоши помисли. Всъщност направо ми се ще да разцелувам този конкретен социопат, само защото не е Бегби. Благодаря ти, благодаря ти, шибан метъл такъв!

— Какво да не ми искаш автограф? — зъби се копелето, докато ме отминава.

— Извинявай, приятел, помислих те за друг — обяснявам. Психарят промърморва нещо, после се набутва в кенефа. За секунда си помислям, дали да не го последвам вътре, но се отказвам. Едно от нещата, което Раймонд, моят инструктор по шотокан карате, успя да ми набие в главата е, че най-важното в бойните изкуства е да се научиш, кога не трябва да ги използваш.

След вечерята двамата с Гав се връщаме у тях и продължаваме да пием и да раздуваме, да си говорим за живота, изобщо да наваксаме пропуснатото. В изражението му има нещо, което ме натъжава. Чувствам се отвратително, че изпитвам подобно чувство към него, не че нещо се надувам, а защото наистина го харесвам, но той сякаш е застанал лице в лице със собствените си ограничения, без да се научи да се наслаждава на това, което има. Той ми казва, че още е на същия пост в Отдела по заетостта и май само толкова ще може да се издигне изобщо. На няколко пъти вече са му отказали повишение, така че дори е спрял да се опитва. Предполага, че са го набелязали като пияница.

— Странно, защото, когато започвах там, беше задължително да пиеш. Репутацията на чест клиент из пъбовете показваше, че си социален, че си отборен играч. Сега те считат за алкохолик. Сара… тя пък иска да зарежа всичко и да заминем заедно. Индия и така нататък — поклаща глава той.

— Не му мисли, а тръгвай — съветвам го, а гласът ми прозвучава настоятелно.

Той ми хвърля такъв поглед, сякаш съм му дал акъл да се захване с педофилия.

— За нея е лесно да го направи, Марк. Тя е на двайсет и четири, а не на трийсет и пет. Има голяма разлика.

— Стига глупости, Гавин! Цял живот ще съжаляваш, ако не отидеш. Ако не отидеш, ще я загубиш и след двайсет години ще киснеш пак в същия този твой скапан офис, ще си се превърнал в жалък треперещ алкохолик, какъвто никой от нас не иска да става. И това ще е края, освен ако не те изритат по-рано за най-дребната глупост.

Очите на Гавин потъват навътре и придобиват стъклен отблясък и аз внезапно осъзнавам колко унизително и враждебно звучат пиянските ми дрънканици в неговите уши. Преди можеше да си позволя да говоря така за работата на хората, да ги правя на нищо, но сега всички са се вкопчили в живота си и залозите са много по-високи с възрастта.

— Не знам — казва той унило, повдигайки чашата към устните си. — Понякога си мисля, че съм роб на навиците си. Че това тук е всичко — изрича той, оглеждайки добре подредената и мебелирана стая. Чудесен единбургски викториански апартамент — еркерен прозорец, голяма мраморна камина, идеален паркет, килими, стари или имитация на стари мебели, изрядно боядисани стени. Всичко е под конец и веднага се досещаш, че именно ипотеката на това място е основната причина той да иска да остане. — Струва ми се, че съм изпуснал влака — заявява той с веселието на човек, който скоро ще бесят.

— Не, просто го направи, това е — подканям го. — Можеш да дадеш апартамента под наем и като се върнеш пак ще е твой.

— Ще видим — усмихва се той, но мисля, че и двамата знаем, че няма да го направи, тъпото му парче. Гав долавя презрението ми.

— За теб е лесно, Марк. Аз не съм като теб — почти умоляващо заявява той.

Изкушавам се да попитам как, мамка му, е толкова лесно за мен. Проблемът е в собствената му глава. Но не трябва да забравям, че той ми е домакин и приятел, затова се задоволявам само да кажа:

— Ти решаваш, приятел. Ти си единствения човек, който може да изживее твоя собствен живот и си знаеш кое е най-доброто за теб.

Той придобива още по-мрачен израз, замисляйки се над думите ми.

 

 

На следващия ден решавам, че ще изляза и ще се завъртя наоколо. Слагам шапка, за да прикрия твърде лесно издаващата ме рижа коса и очила с диоптър, които използвам само като ходя на мачове или на кино. Надявам се, че това, заедно с деветте години отгоре и по-едрата ми фигура са достатъчно прикритие. Във всеки случай, гледам да съм по-далече от Лийт — най-вероятната територия, на която мога да бъда разпознат от приятелите на Бегби, които лично ме познават. Бях чул, че Сийкър още живее в горния край на Уок и като последен глупак се отправям натам, към втората си подтискаща среща.

Долните зъби на Сийкър са хванати в метална скоба. Така усмивката му е още по-зловеща, като на онзи, Челюстта, от Джеймс Бонд през ерата на Роджър Мур. Гав Темпърли ми каза, че цял отряд от Фиф или Глазгоу, в зависимост откъде идва клюката, пристигнали и се опитали да му извадят зъбите. Радвам се, че не са успели, защото тази смъртоносна усмивка е истинско произведение на изкуството. Гав каза, че Сийкър успял да си отмъсти по най-отвратителен начин на повечето копелета, които били замесени като ги излавял в последствие един по един. Може и да са пълни глупости. Вярно е само, че той е единствения, който познавам, в чиято компания не би ме закачил никой от старата чета на Бегби. Вероятно.

Сийкър се държа с мен, сякаш никога не сме се разделяли, веднага се опита да ми пробута дрога и беше истински изненадан, когато отказах. Докато стояхме в апартамента му моментално ми светна пълната кретения на това, че се бях домъкнал тук. Със Сийкър никога не сме били истински приятели. Всичко винаги е опирало до бизнес. Той така или иначе никога е нямал приятели. На мястото на сърцето му има само един леден блок. Изненадан съм, че макар още да изглежда много едър и як, не усещам физическа заплаха от него и се чудя дали би било същото с Бегби. Най-кошмарното у Сийкър е неговата тиха, безрадостна извратеност. Той издърпва изпод кушетката нещо, което прилича на капака от кутията на Монополи, обърнат с дъното си надолу. Направо не мога да повярвам на очите си. Вътре има използвани презервативи, пълни със сперма, но оставени така съвсем съзнателно.

— Резултатите от работата през седмицата — ухилва се той с мъртвешка усмивка, отмятайки дългата си коса от лицето. Това беше едно малко гадже, което забърсах в „Дъ Пюър“ — безизразно обяснява той, сочейки един от капутите. Те изглеждаха като мъртви войници на бойно поле, като жертви на масово изтребление. Въобще и не ща да съм бил в стаята, когато са били използвани.

Никога не знам как точно да реагирам при подобни обстоятелства. Забелязвам, че на стената виси флайърът на Дейвид Холмс за гига му във „Дъ Волтс“.

— Бас ловя, че е бил як купон — отбелязвам, сочейки го. Сийкър изобщо не ми обръща внимание, сочейки друг презерватив.

— Това беше една студентка, която забих в „Събстеншъл“. Англичанка — продължава той. След миг имам чувството, че всички тези пълни използвани презервативи са всъщност жени, разтопени смалени в жалки розови парчета гума от някакъв лазерен лъч, който излиза от кура на Сийкър. — Този пък — сочи той един презерватив с кафяв оттенък, — е от едно гадже, което срещнах във Уиндзор. Шибах я във всички дупки — казва той, преди да изсъска стандартната последователност: уста, путка, анус.

Представям си Сийкър върху някакво тъпо малко момиченце — той я чука в гъза, тя скърца със зъби от болка и си спомня думите на родителите и приятелите си как се замесва с неподходящи хора — безпощаден саундтрак на болката и унижението й. Може би, дори когато всичко приключи, тя да се опита да се сгуши в копелето, за да може да излъже сама себе си, че всичко е било по нейно собствено желание, по взаимно съгласие, а не акт, сроден на изнасилване. А може би просто ще си събере моментално парцалите и ще се изпари.

Очите на Сийкър, които приличат на дупки от урина в снега, се преместват към друг капут.

— А тая беше истинска мръсна курва, която скъсах от шибане…

Сийкър е добре известен с опитите си да пристрасти гаджетата към твърда дрога. Майки Форестър и той им бутат хероин и после ги чукат докато са друсани. Двамата се кефеха да закачат гаджета за дрогата и после да ги чукат за дози. Гледам Сийкър и си мисля как хората се оставят да бъдат обсебени от злото в себе си, да ограничат и стеснят до минимум собствените си възможности за такава мизерна награда. И какво получава той от всичко това? Тек от труп.

И така, това е моята тайфа в момента: един обезверен чиновник и един стар познат дилър на хероин, с които Бегби няма допирни точки. Не, просто не мога повече, трябва да се махна оттук. Звъня на майка ми и баща ми, които сега живеят в Дънбър и се разбирам да мина край тях. Когато тръгвам Сийкър подмята:

— Ако размислиш за някоя и друга дозичка…

— Да, добре — кимам и се омитам.

Когато излизам навън поглеждам по протежението на Уок който едновременно ме привлича и отблъсква. Все едно стоиш на ръба на скала, което хем те мами, хем те ужасява. Замислям се за едно яйчено руло и чаша чай в Канаста или халба Гинес в Сентръл. Дребните удоволствия. Но, не. Поемам в обратна посока. В Единбург има достатъчно пъбове и кафенета.

Звъня на Сик Бой, който все още се опитва да открие единбургското ми свърталище, но няма начин да му се доверя, а и не искам Гав да пострада. Питам го как върви и той е във възторг от филма и напредъка на своя финансов план. После ми съобщава една наистина потресаваща новина за Тери Лосън.

— Смяташ ли този следобед да му ходиш на свиждане? — питам. Той отвръща рязко и сухо:

— Бих искал, но този следобед съм на скуош. Биръл ще ходи — обяснява и ми дава телефона на Раб Биръл. Когато се срещнахме в Амстердам, Раб ми беше допаднал. Познавам съвсем бегло брат му, още от преди години, беше свестен пич и добър боксьор. Звъня на Раб и той повтаря цялата история с Тери. Раб ще ходи да го види и затова се срещаме в Докторския Пъб срещу болницата, където той ме запознава с тези две зашеметителни гаджета — Мел и Ники.

Аз знам кои са и очевидно и те са наясно донякъде кой съм аз.

— Значи ти си небезизвестния Рентън, за когото толкова сме слушали — усмихва се Ники сдържано, големите й красиви очи сякаш ме засмукват, а зъбите й буквално приличат на перли. Усещам как отвътре ми притреперва и ме удря лек ток, когато тя докосва китката ми. После взима цигарите си и казва:

— Ще изпушиш ли една цигара с мен?

— Отказах ги преди години — обяснявам.

— Значи нямаш пороци — закача се тя. Вдигам загадъчно рамене и подхвърлям:

— Ами, само дето съм стар приятел на Саймън.

Ники отмята дългата си кестенява коса от лицето, дърпа глава назад и се смее. Акцентът й е леко носов, южно-английски, без претенциозността на баровците и без колорита на работническите класи. Тя е толкова потресаващо красива жена, че самата безстрастност на гласа й почти може да те обиди.

— Саймън. Голям образ. Значи смяташ да работиш върху филма?

— Ще се опитам — усмихвам се.

— Марк ще се занимава с финансите и разпространението. Той има много контакти в Амстердам — обяснява Раб.

— Чудо — казва Мелани с прекрасен здрав бачкаторски акцент, който сваля и блажната боя от стените.

Черпя всички с по още едно пиене. Започвам да завиждам на Сик Бой, Тери, Раб и всички, които участват в секс-сцени с тези двете и решавам колкото е възможно по-скоро да вляза в този малък клуб. Повече от сигурен съм, че Сик Бой чука едната от тях или и двете.

Време е обаче за свиждане, така че отиваме в болницата и се отправяме към отделението.

— Как си, Марк? — сърдечно ме посреща Тери. — Как е в Амстердам?

— Бива, Тери. Съжалявам за инструмента — изказвам съболезнования. Тери е друг познат от отдавна и си спомням, че винаги е бил голям образ.

— Е… Случват се злополуки. Трябва да кротувам, а е много трудно при тези готини сестри наоколо.

— Мисли в перспектива, Тери — подканям го и кимам към момичетата, които са се заприказвали помежду си. — Ще ти потрябва пак.

— Много си прав. Това е солта на живота! Бъдеще без секс… — поклаща глава той с искрен ужас и наистина ти става страшно като се замислиш.

Усещам, че Мел и Ники се хихикат, нещо заговорничат, мислят някаква пакост. После внезапно дърпат щорите около леглото на Тери. За мое пълно изумление, Ники разголва циците си, Мел я последва и те започват да се целуват бавно и дълбоко галейки се една друга по гърдите. Стоя като гръмнат и се опитвам да съотнеса това, което виждам с Единбург, който познавах от преди.

— Стига… Спрете… — пищи Тери, чийто шевове сигурно се късат, докато ерекцията му се надига под бандажа. — МАМКА ВИ, СПРЕТЕ…

— Какво казваш? — пита Мел.

— Моля… Не се майтапя… — скимти той с ръка на очите. Накрая те наистина спират, скъсвайки се от смях и оставяйки го да се гърчи от болка. Оставаме още малко, а Тери само си мечтае да се разкараме.

— Ще дойдеш ли да пийнем нещо, Марк? — предлага Мел, докато излизаме от отделението.

— Да-а, хайде да изпием заедно по едно уиски — мърка Ники. Срещал съм стотици като нея по клубовете: постоянно готови на флирт, излъчващи мощна сексуалност. В началото ти се замайва главата, чувстваш се единствен, но скоро разбираш, че те го правят с всички. Но аз, все пак, не се нуждая от подканване да се присъединя към тях. Зажаднял съм за компания, макар коремът ми да е издут и перисталтиката усилена.

— Трябва да отскоча само до тоалетната. Забравил съм какво е да се натъпчеш с къри и да се наливаш с бира.

Набързо намирам мъжката тоалетна. Помещението е голямо, има шест умивалника и шест алуминиеви кабинки. Избирам най-близката до вратата, свличайки за скорост гащи и панталони и започвам да разтоварвам. Боже, какво облекчение. Тъкмо, когато вече си бърша задника чувам някой да влиза в тоалетната и да се набутва в съседната кабинка. Тъкмо когато съседът се настанява, аз приключвам с бърсането и чувам мощна псувня, последвана от блъскане по общата метална стена. Гласът ми звучи познато.

— Ей, приятел, тук няма никакъв кенефпапир. Ще ми бутнеш ли малко отдолу?

Тъкмо се каня да кажа, да, разбира се и да наругая обслужването кенефите, когато свързвам в главата си гласа със съответното лице и кръвта ми замръзва. Не може да бъде. Не и тук. Просто не може да бъде.

Поглеждам отдолу под преградата — около десетсантиметров процеп. Хубави черни обувки. Но са напукани. А и чорапите.

Чорапите са бели.

Инстинктивно издърпвам собствените си крака встрани и гласът злобно изкрещява:

— Размърдай си задника, бе!

Треперейки откъсвам парче тоалетна хартия и внимателно я пъхам отдолу.

— Супер — изръмжава недоволно гласът.

Докато издърпвам боксерките и панталона си, отвръщам — „Няма проблем!“ с най-префърцунения възможен глас, целия треперещ от ужас. Набързо се измъквам без да си мия ръцете.

Виждам Раб, Ники и Мелани, които ме чакат до машината за безалкохолни, но поемам в обратната посока, подтичвайки по коридора. Трябваше да се измъкна. Трябва да запазя спокойствие, да наблюдавам от разстояние и да видя, кой ще излезе от вратата, да се уверя дали наистина е той или не и да приключа с това изтезание, но не, налага се да се изпаря от шибаната болница, колкото е възможно по-бързо. Онова не беше привидение. Копелето е истинско. Той е жив. Той е на свобода.