Джоана Линдзи
Нежен бунт (45)

Глава четиридесет и пета

— Както виждам, трябва да те поздравя — каза Никълъс и се присъедини към Антъни за по цигара.

Целият род, с изключение на Джеймс се беше събрал на неделна вечеря у Едуард.

— Не мислиш ли, че си старичък да имаш деца, Малъри — продължи Никълъс.

— Кога ще посетиш Нейтънсхол, Монтиът — прекъсна го сухо Антъни.

Никълъс се засмя, без да обръща внимание на закачката.

— Рийгън не говори за нищо друго, откакто Рослин й съобщи новината. Самата тя иска още едно.

— Ще ти бъде трудно да го направиш, моето момче. Както ми каза Джеймс, ти спиш в кучешката колибка напоследък.

— О, никога не оставам дълго време там, старче — отвърна Никълъс през смях. — Племенницата ти сигурно притежава безсърдечния характер на Малъри, но всъщност не е безсърдечна. Освен това тя не обича да спи сама.

Антъни се смути. Той все още не можеше да приеме, че неговата малка Реджи вече е жена и на всичкото отгоре има един похотлив съпруг. Май трябваше да цапне Монтиът за такава забележка. Разбира се, ако го направеше, целият род щеше да е против него. Начело с Реджи.

— Скоро ще започна да те харесвам, Монтиът. Но не се радвай толкова.

Смехът на Никълъс се разнесе зад гърба му. Рийгън приближи до него в салона.

— Тони, виждал ли си Никълъс?

— Бих искал да не съм го срещал. Но той е в градината.

— Пак ли сте си разменили реплики — намръщи се тя.

— Как да ти кажа — той сви рамене и добави: — Както виждаш, аз го оставих. Тия дни като че ли той си търси белята.

— Отлично. Ще се помирите ли изобщо някога вие двамата?

— Твърде много си приличаме, скъпа. Ти добре знаеш това. Но, направи ми услуга, повикай го обратно вкъщи. Искам да се поразходя насаме със съпругата си.

Когато Рийгън тръгна, Антъни се ухили. Надяваше се Монтиът отново да прекара нощта в кучешката колибка, без горкичкият да знае къде е сгрешил. Самата мисъл го развесели. Съвсем скоро Реджи ще разбере, че той и Никълъс изпитват задоволство от устните си схватки. Може би тогава щеше да се наложи скъпо да си плати. Но засега се чувстваше победител в този рунд.

Намери Рослин с Едуард. Приближавайки към нея, долови последните й думи:

— Не искам да удвоявам парите си. По дяволите, какво ще правя с толкова много пари!

— Трябва да те предупредя, скъпа, че Еди ще те преследва. Той не може да търпи пари да стоят неизползвани.

Едуард се опита да се защити:

— Тони, абсурдно е. Няма човек, който да притежава толкова излишни пари. Трябва да мислите за децата си и…

— Сигурен съм, че Рослин ще те остави да управляваш имуществото й. Ако изобщо може някога да пресметне колко точно притежава.

— Не е честно — протестира тя. — Знам точно какво притежавам. Но нали не очаквате от мен да помня всичко. — Двамата мъже се разсмяха. — Много добре, Едуард, ще ти изпратя моя адвокат. Със сигурност това е нещо, което ме интересува.

— Боже господи, виждаш ли какво направи, Еди! — оплака се Антъни с престорен ужас. — Не искам в главата й да се въртят само цифри.

— Не. Ти искаш да е изцяло погълната от теб — изсумтя той.

— Вярно е — призна Антъни, без дори да се смути. — Ела, скъпа. Да видим дали няма още нещо, което би те заинтригувало.

Антъни излезе с нея от къщата и я поведе под лунната светлина, която осветяваше пътя им. Спря се до розите. Застана зад нея. Ръцете му я обгръщаха. Опря брадичка на рамото й.

— Наистина ли искаш да се заемеш с империята, която дядо ти е завещал?

— Не, но се радвам, че поне ме попита — отвърна тя и също го обгърна с ръце.

— Можеш да вършиш всичко, което те прави щастлива, Рослин. Твоето щастие е и мое.

Тя се обърна в обятията му и склони глава на рамото му. Обичаше го толкова силно, че не можеше да се сдържа. С показалец чертаеше кръгчета върху сакото му от меко синьо кадифе.

— Има нещо — каза тя тихичко.

— Всичко, което пожелаеш, скъпа.

Последва дълга пауза. Трябваше й малко време, за да попита срамежливо:

— Мислиш ли, че отново бихме могли да опитаме на стола?

Възторженият смях на Антъни огласи градината и се разнесе надалеч.