Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Малъри-Андерсън (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tender Rebel, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Екатерина Генова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 344 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona (2009)
- Разпознаване и начална корекция
- maskara (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- hol_back_girl 2009
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Джоана Линдзи. Нежен бунт
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1996
Редактор: Екси Клисарска—Сотирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-445-031-3
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
- — Корекция от Еми
Глава четиридесет и втора
— Защо просто не му кажеш, Рослин?
— Не мога — каза Рослин и отпи от втората чаша шампанско.
Стояха настрани от останалите присъстващи на тържеството. Всъщност това беше скромно събиране с малко приятели на Франсиз в къщата на майка й. Но Рослин нямаше настроение да празнува, въпреки че прие радостта на Франсиз от предстоящата женитба. Мъжете не бяха единствените, които празнуваха тази вечер. Рослин се радваше заради приятелката си, но изглежда не можеше да го покаже.
За нещастие Франсиз разбра за лошото й настроение и я дръпна настрани. Страхуваше се да не би приятелката й все още да е против брака й с Джордж. Единственият начин, по който Рослин можеше да я убеди в истинската причина за лошото си настроение, беше да й разкаже всичко.
— Не е толкова просто… — започна тя.
Франсиз я прекъсна.
— Напротив! Никак не е сложно. Единственото, което трябва да направиш, е да кажеш „обичам те“! Две малки думи, скъпа моя и проблемите ти ще свършат.
Рослин поклати глава.
— Разликата, Фран, е в това, че за теб не е трудно да произнесеш тези думи, защото Джордж отвръща на чувствата ти. А Антъни не ме обича.
— Ти дала ли си му нещо, което да обича?
Рослин направи гримаса.
— Не! Откакто сме се оженили, аз се държа като абсолютна тъпачка.
— Да, но си имала своите основания, нали? Наистина никак не е хубаво от страна на сър Антъни да не ти дава разумно обяснение. Но нали твърдиш — сигурна си, че ти е изневерил само веднъж? Всичко зависи от теб, скъпа. Можеш да му покажеш, че си му простила. Всичко ще започне отначало. А можеш и да продължиш да се държиш по същия начин.
„Все пак имам известен избор“, мислеше си Рослин, а гневът все още бушуваше в гърдите й. Защо трябваше тя да прави отстъпки? Та Антъни дори не й се беше извинил. А и нямаше намерение да го прави.
— Мъж като сър Антъни няма да чака дълго, нали знаеш? Ще го изпратиш направо в обятията на друга жена.
— Колкото до това, няма нужда някой да го изпраща.
Франсиз си имаше собствено мнение по този въпрос. Рослин добре знаеше, че ако сама не споделя постелята на Антъни, накрая все ще се намери някоя, която с удоволствие ще го направи. Винаги го е знаела, дори и тогава, когато поставяше условията. Но не искаше да признае колко голямо значение има това за нея. Много голямо значение. Защото тя го обича.
Рослин се прибра около единадесет часа. Едва беше свалила наметалото и ръкавиците си, когато вратата се отвори и Антъни и Джордж се препънаха на прага. Добсън ги погледна и въздъхна. Рослин си спомни, че е виждала тази сцена и преди. Но миналия път не беше толкова забавно. Сега Антъни беше този, който подкрепя Джордж. Армхърст беше полузаспал.
— Рано се прибираш — отбеляза Рослин. Стараеше се тонът й да бъде равнодушен.
— Старият приятел добре се подреди. Реших, че няма да е зле да го сложа да си легне.
— Защо си го довел тук, вместо в собствения му дом?
Антъни сви рамене:
— Навик, скъпа моя. Когато прекарвахме цели нощи заедно, много пъти идваше да спи у дома. Нима не знаеш, че той имаше своя стая тук? Сега ти спиш там.
Те се гледаха продължително.
— Какво става? — обади се Джордж. — Кой спи в моята стая?
— Не се притеснявай, старче. Жена ми има само някои дреболии там. Няма да я затрудни преместването за тази вечер. Нали съкровище?
Сърцето й се преобърна. Дали не беше довел Джордж тук само за да я накара да се премести при него тази вечер? Единственото място, където би могла да се премести, бе неговата стая.
— Не се притеснявайте заради мен, госпожо Малъри.
Тя отлично разбра завалените му думи. Той като че не можеше да фокусира и спря поглед на Добсън вместо на нея.
— О, не ме безпокоиш, Джордж — увери го Рослин. — Само минутка.
— Нито минутка — прекъсна я Антъни. — Да знаеш, че е ужасно тежък. Ако го оставя, изобщо няма да се изправи. Просто ни заведи и си вземи каквото ти е нужно.
Тя го направи бързо. Втурна се в стаята и взе някои неща. Антъни постави Джордж в леглото. Това ли беше стаята на Джордж? Значи тези сонети бяха негови? А тя го беше мислила за женкар. Може би Франсиз щеше да бъде по-щастлива, отколкото се предполагаше.
Тя излезе бързо от стаята, за да може Антъни да разсъблече Джордж. В коридора застана срещу вратата на спалнята на Антъни. Значи той е имал това предвид. Къде другаде би могла да спи тя? Вероятно Джереми и Джеймс още не са се прибрали, но със сигурност щяха да го направят. А на горния етаж имаше само четири спални.
Тя колебливо влезе вътре. Очакваше да види Уилис, готов да разсъблече господаря си. През последните две седмици тя не бе срещала често момчето. То идваше само когато Антъни го повикаше. Стаята беше празна. Или Антъни беше планирал всичко, или още не беше повикал прислужника си. Беше все още рано, особено за лондонските стандарти. Явно момчето не беше очаквало Антъни да се прибере толкова скоро.
Рослин въздъхна. Не знаеше какво да мисли. Но нямаше да пропусне тази възможност. Самата тя не би могла да го измисли по-добре. Така няма да се наложи да жертва гордостта си, за да си признава каква глупачка е била. Тя просто щеше да му покаже колко е доволна, че се е наложило да бъде в тази стая.
Започна да сваля вечерното си облекло. Тъкмо беше стигнала до ризата, когато влезе Антъни. Тя се разтрепери под погледа му. А той влезе в гардеробната си. Рослин бързо се вмъкна в леглото. Искаше й се той да каже нещо. Господи, колко много всичко й напомняше първата брачна нощ. Беше точно толкова нервна, колкото и тогава.
Той излезе само по халат. Добре че Рослин се беше сетила да си облече нощница. Не искаше да бъде очевидно колко силно го желае.
Но беше очевидно. Докато той се разхождаше да загаси лампите, очите й блестяха от желание. Възхитено гледаше прекрасното му тяло. В последно време му се беше наслаждавала твърде много. Разбра, че това не е достатъчно, никога няма да е достатъчно за нея.
Беше тъмно. Само един сребрист лунен лъч се процеждаше през прозореца. Преди очите й да привикнат с тъмнината, тя го усещаше с изострените си сетива. Леглото хлътна под тежестта му и тя затаи дъх в очакване. Винаги, когато той беше наблизо, тя изпитваше едно особено чувство. Само след миг той ще се наведе над нея. Устните му ще открият нейните, тръпнещи и желаещи.
— Лека нощ, скъпа.
Тя отвори очи. По дяволите, значи той не беше планирал идването й в стаята. Спазваше стриктно правилата и не искаше да я докосва, след като вече е заченала. Не е честно! Как може, та тя лежи до него и го желае повече от всякога.
— Антъни…
— Да?
Острият му тон уби смелостта й.
— Нищо — промърмори тя.
Рослин остана да лежи неподвижно. Броеше ударите на сърцето си. Искаше й се да е изпила повече от две чаши шампанско. Но тогава беше мислила за утрешното гадене, с което ще трябва да се пребори и да отиде на сватбата. Знаеше, че ще бъде невъзможно да заспи. Едва предната вечер се беше почувствала освободена, бе поставила глава на гърдите му и бе броила ударите на сърцето му. Колко много неща могат да се променят само за един ден. За всичко беше виновна проклетата й спогодба.
Това просто не може да продължава повече. Тя ще трябва да…
Чу стона му. Изведнъж ръцете му се протегнаха, придърпаха я и я прегърнаха. Целувката му беше дива, луда, неистова, изпълнена с такъв плам, който влуди и двамата. Рослин не се поколеба, просто го прие възхитена и успокоена. Изцяло се отдаде на изживяването. О, нейната гордост не е по-важна от това. Тя го обича. Трябва да му го каже. Но не точно в този момент. По-късно, когато ще може отново да разсъждава трезво.