Джоана Линдзи
Нежен бунт (35)

Глава тридесет и пета

Едва сега Антъни разбра защо нито той, нито неговите хора бяха успели да заловят Камерън. Той беше напуснал доковете и бе наел апартамент в по-добър квартал. А това беше доста учудващо, особено като се имат предвид цените на квартирите през сезона. Словоохотливият му хазяин разказа, че Джорди живее тук от няколко дена. И че в момента си е в къщи. Не можеше да каже дали е сам, но това нямаше никакво значение за Антъни.

Беше се представил под името Катънбел. Въпреки това Антъни не се съмняваше, че най-сетне е открил човека, когото търси. Чувстваше го. Сърцето му биеше силно и той усещаше как кръвта пулсира във вените му. Приключи ли веднъж с Камерън, щеше да уреди и нещата с Рослин. Твърде дълго я беше оставил да диктува правилата.

Стаята беше на втория етаж, третата в ляво. Той почука леко. Изчака няколко секунди и вратата се отвори. Изправи се за пръв път лице в лице с Джорди Камерън. Очите му го издаваха — небесносини, точно както ги беше описала Рослин.

Трябваше да изминат няколко мига, преди шотландецът да осъзнае точно какво се случва и да го обземе страх. Можеше да захлопне вратата пред лицето на непознатия, но явно не успя да реагира навреме. Антъни протегна ръка и не му позволи да затвори. Бутна го силно и Джорди загуби равновесие. Изпусна дръжката и залитна назад. Ярост и раздразнение бушуваха в главата на Джорди. Англичанинът изобщо не изглеждаше толкова силен отдалеч. Нито пък имаше вид на толкова опасен. Освен това предполагаше, че е мъртъв или поне сериозно ранен. Или най-малкото уплашен от това, че вече има смъртен враг. Предполагаше, че Рослин ще се уплаши до смърт и ще напусне къщата на Пикадили. По тази причина Уилбърт и Томас Стоу стояха наблизо на пост, за да я заловят. Не беше очаквал англичанинът да се появи тук, на неговата врата, в блестящо здраве. Жестока усмивка разтягаше устните му. Това направо смрази шотландеца.

— Радвам се, че няма да губим време в представяне един на друг, Камерън. — Антъни избута Джорди и влезе в стаята. — Щеше да е досадно обяснението защо съм тук. Но ще ти дам по-голяма възможност, отколкото ти ми даде тази сутрин. Ще приемеш ли предизвикателството ми като истински джентълмен?

Спокойният и безгрижен тон възвърна настървението у Джорди.

— Ха! Не съм проклет глупак, човече!

— Можем да поспорим по този въпрос, но не по обичайния начин. Нека стане както ти искаш.

Джорди дори не очакваше удара. Юмрукът на Антъни се стовари по брадичката му и го отхвърли на малката маса. Разклатената мебел не издържа. Краката й изскърцаха и тя се срути на земята заедно с тежкото тяло на Джорди. Два стола паднаха с трясък. Камерън веднага скочи на крака. В този миг англичанинът спокойно и без да бърза сваляше палтото си. Шотландецът попипа челюстта си, за да се увери, че е здрава. Видя палтото си паднало на земята в другия край на стаята. Чудеше се дали ще успее да извади пистолета от джоба му.

Обърна се към леглото и единственото нещо, което успя да забележи, беше стоварващият се в слабините му юмрук. Един друг го последва моментално в бузата му. Отново се видя повален на пода. Този път не се изправи толкова бързо. Не можеше да диша. Проклетото копеле имаше железни юмруци.

— Това беше за тази сутрин. А сега да преминем към същината на въпроса.

— Аз ни ща да се бия с тебе, човече. — Джорди плю. Усещаше неприятен вкус на кръв в устата си.

— Напротив, любезни, ти искаш да се биеш с мен. Нали знаеш, че нямаш друг избор. Без значение дали ще се защищаваш или не, аз ще измия пода с кръвта ти.

— Ти си луд.

— Не. — Тонът на Антъни се промени. Изчезнаха всички шеговити нотки. — Говоря напълно сериозно.

Наведе се и изправи противника си на крака. Джорди риташе, предпазвайки се, но Малъри го притисна с коляно. После шотландецът почувства отново железните юмруци да се стоварват по челюстта му. Залитна, Антъни отново го прихвана, преди да падне. Джорди посегна с дясната си ръка, но не можа да улучи. Преви се на две и два последователни удара попаднаха в корема му. Преди да успее отново да поеме дъх, нов удар размаза устните му.

— Дос… татъчно… — заекна той.

— Никак даже не е достатъчно, Камерън.

Джорди изстена. Продължи да стене при следващите удари. Беше замаян от болка. Никога преди това не му се беше случвало нещо такова. Това бе първият истински бой в живота му. А той нямаше сили да го приеме като истински мъж. Започна да крещи, да вие, неистово да размахва юмруци… Засмя се, когато най-накрая един от ударите му улучи нещо, но когато отвори очи разбра, че това е стената. Юмрукът му беше натъртен и разкървавен. Антъни го сграбчи и удари главата му в стената. Носът му беше счупен. Осъзна като в просъница как бавно се свлича на пода.

Мислеше, че това е краят. Беше победен. Знаеше го. Болеше го всичко. Кървеше обилно. Но не. Това изобщо не беше краят. Антъни го сграбчи за ризата и го изправи до стената. Джорди нямаше никакъв шанс да се защити от тези удари, които се стоварваха бавно, безмилостно и ритмично по най-чувствителните части на тялото му.

Накрая вече не чувстваше нищо. Ударите спряха. Свлече се за пореден път на пода и беше седнал само защото стената го подпираше. Навсякъде наоколо имаше кръв. Течеше от устата му, от носа му, от многобройните рани по лицето му. Две от ребрата му бяха счупени, както и малкото пръстче на лявата ръка, попаднало по погрешка на стената, вместо върху лицето на Антъни. Виждаше само с едното си око. И виждаше единствено Антъни да го гледа отвисоко и с отвращение.

— Ти не можеш да доставиш никакво удоволствие, Камерън.

Беше забавно. Джорди се опита да се усмихне. Не чувстваше устните си. Не знаеше дали е успял. Изрече една-единствена дума.

— Копеле!

Антъни изсумтя, наведе се над него и просъска:

— Искаш ли още?

Джорди простена:

— Не! Не искам.

— Тогава внимавай, шотландецо! Животът ти може да зависи от това. Следващия път, когато дойда, няма да използвам само юмруците си. Сега тя е моя. Както и наследството й. Ожених се за нея преди седмица.

Изведнъж тези думи проникнаха в съзнанието на Джорди.

— Лъжеш! Тя ни би се омъжила. Не и ако ни се съгласиш да подпишеш оня неин глупав договор. Няма мъж със здрав разум, който да го подпише.

— Грешиш, любезни. Аз го подписах. И то пред свидетели. И след церемонията го изгорихме.

— Не си го направил. Не и пред свидетели!

— Не ти ли споменах, че свидетелите ми са роднини?

Джорди се опита да се изправи, но не успя.

— К’во говориш! Тя ще си възвърне всичко кат стане вдовица.

— Нищо ли не разбра от урока, който се опитах да ти дам?

Антъни отново го сграбчи за ризата. Джорди бързо махна ръцете му.

— Не бе, човече! Кълна се, не щях да кажа това!

Антъни го пусна и реши да продължи с хитрост вместо със сила.

— За тебе няма значение, шотландецо, дали ще умра аз. Според новото ми завещание, всичко, което притежавам, включително и наследството на съпругата ми, ще премине в ръцете на семейството ми. Те разбира се ще се погрижат нищо да не липсва на вдовицата ми. Но нищо извън това — загуби всичко в деня, в който се омъжи за мен. Което значи, че ти също загуби всичко.

Джорди яростно присви здравото око си.

— Тя ще те намрази задето я мамиш.

— Това не е твой проблем. — Антъни се изправи. — А твоят проблем е още днес да напуснеш Лондон. И то в това състояние. Ако утре си все още тук, шотландецо, ще накарам да те арестуват за това, че стреля по мен тази сутрин.

— К’ви доказателства имаш?

— Нямам. — Антъни се разсмя. — Графът на Шерфийлд стана свидетел и те проследи до квартирата ти. Как мислиш, че те открих? Ако моите показания не могат да те вкарат в затвора, то неговите ще го направят.

Антъни го остави да се тюхка как да напусне Лондон, след като не може да се държи на краката си.