Джоана Линдзи
Нежен бунт (16)

Глава шестнадесета

Като че измина цяла вечност, преди да се отвори входната врата. Рослин потропа настоятелно няколко пъти. Нервите й бяха на предел. Очакваше всеки момент да бъде сграбчена. Плашеше се дори от собствената си сянка. Стряскаше се всеки път, когато обръщаше глава да види дали старата карета още я чака и дали кочияшът я наблюдава. Не че щеше да й помогне кой знае колко, ако Джорди и наемниците му я открият.

Рискът, който беше поела, я изпълваше с безпокойство. Не трябваше да спира. Беше обещала на Нети да напусне Лондон по най-бързия начин. Но вместо това се озова направо тук. Не се постара дори да заблуди евентуалния преследвач. Затова сърцето й биеше в ритъма на чукчето на вратата. Може би точно в този момент Джорди се приближава по-близо и по-близо, а тя чака тази проклета врата да се отвори.

Вратата се отвори и тя така стремително се втурна вътре, че почти събори онемелия от почуда иконом. Собственоръчно затвори вратата, облегна се на нея, изгледа с неприязън иконома, който я гледаше с двойна неприязън и отвращение.

Той пръв се съвзе. Придърпа жакета си, събирайки цялото си достойнство в този жест.

— Наистина, госпожице…

Тя го прекъсна нетърпеливо, без да се замисля, че засилва лошото впечатление:

— Ох, човече, не ми се гневи! Съжалявам, че се вмъкнах така. Но положението е много сериозно. Трябва да говоря със сър Антъни.

— Не може да става и дума за това! — изрече икономът с презрение. — Тази вечер сър Антъни не приема.

— Да не би да не си е в къщи?

Още по-презрително икономът добави:

— В къщи е, но не приема. Госпожице, такива са нарежданията. Бихте ли била така любезна…

— Не! — извика тя, когато той посегна към дръжката на вратата, за да я отпрати. — Не ме ли чу, човече? Аз имам намерение да се срещна със сър Антъни!

Без да се трогне, той отвори вратата и се опита да я избута.

— Не правя изключения за никого.

Когато той посегна с ръка да я избута навън, тя го удари с чантата. Мъжът разгневено извика:

— Вижте какво!

— Ти, глупако — каза тя спокойно, но очите й проблясваха гневно. — Няма да помръдна оттук, докато не видя Антъни! Не съм поела риска да дойда, за да бъда изгонена. Така да знаеш. Сега просто му кажи, че една дама иска да го види. Веднага направи това, човече, иначе кълна се, че ще…

Добсън се обърна преди тя да довърши. Сковано и умишлено бавно се заизкачва по стълбите. Наистина дама. През всички години на служба у сър Антъни никога не беше срещал такава жена. Дамите никога не винят човек за това, че си върши работата. Самата мисъл, че сър Антъни се е унижил дотолкова, че се е забъркал с такова нахално създание, го възмути.

Тя не можеше да го наблюдава от фоайето и Добсън имаше намерение да се върне при нея след известно време и да се опита да я изгони. В края на краищата сър Антъни се беше прибрал в отвратително настроение, защото закъсняваше за семейната сбирка в къщата на брат му Едуард. Лорд Джеймс и младият господин Джереми вече бяха потеглили. Дори сър Антъни да възнамеряваше да приеме точно тази жена, той нямаше време. Особено за тази жена. В момента той се преобличаше и всеки момент щеше да слезе долу. Той не би имал желание да закъснява повече. Особено заради една такава нахална жена със съмнителна репутация. Ако беше друг ангажимент, може би не би имало такова голямо значение. Но семейството беше на първо място за сър Антъни. Винаги е било и винаги ще бъде.

И все пак… Добсън не можеше да се отърси от заплахата. Досега не беше срещал толкова настойчив посетител. Без да смята семейството на сър Антъни. Дали ще се разкрещи или ще го нападне, все лошо. О, нещастие. Може би все пак трябва да уведоми сър Антъни?

Получи твърде рязък отговор на почукването си. Добсън безшумно влезе в стаята. Беше достатъчно да погледне Уилис — камериерът на сър Антъни — за да разбере, че настроението на господаря не се е подобрило. Изражението на камериера беше напрегнато. Можеше да се предположи, че е изпитал острия език на сър Антъни.

Малъри се обърна. Добсън се стресна. Рядко беше виждал господаря си полуоблечен. Антъни беше само по панталони. Сушеше гъстата си черна коса с хавлиена кърпа.

— Какво има, Добсън? — попита рязко и нетърпеливо.

— Една жена нахълта и настоява да говори с вас, сър.

Антъни се обърна:

— Отърви се от нея.

— Опитах, сър. Тя отказва да си отиде.

— Коя е тя?

Добсън не можа да скрие отвращението си:

— Не ми каза името си. Твърди, че е дама.

— Дама ли е наистина?

— Съмнявам се, сър.

Антъни с досада хвърли настрана кърпата.

— По дяволите, тя вероятно търси Джеймс. Трябваше да предположа, че неговите момичета от кръчмите ще почнат да го търсят и тук.

Добсън изясни с неохота:

— Много се извинявам, сър, но тя спомена вас, а не лорд Малъри.

Антъни се намръщи.

— Измисли нещо! Тук идват само жените, които каним. Ясен ли съм?

— Да, сър.

— Трябва ли да я поканя точно тази вечер заради някакъв предишен ангажимент?

— Не, сър.

— В такъв случай защо ме притесняваш?

Добсън почувства горещи вълни по гърба си.

— За да ми разрешите да я изгоня, сър. Тя няма да си тръгне по собствено желание.

— Имаш разрешението ми — сухо отговори Антъни. — Ако не можеш да се справиш сам, вземи някой от прислугата. Искам да си е отишла, преди да сляза долу.

Бузите на Добсън пламнаха.

— Благодаря ви, сър. Мисля, че ще повикам помощ. Не бих искал отново да усетя шотландския й темперамент.

— Какво каза? — извика Антъни.

Икономът пребледня.

— Аз… аз…

— Каза, че е шотландка?

— Не… не… просто звучи така…

— Защо, по дяволите, не започна с това? Доведи я по-скоро, ако не е решила да си тръгне.

— Преди да… — Добсън зяпна от почуда и огледа стаята. Успя да изрече само: — Тук ли, сър?

— Тук, Добсън. И то веднага.