Джоана Линдзи
Нежен бунт (44)

Глава четиридесет и четвърта

— Пак ли излизаш?

Антъни тъкмо си слагаше ръкавиците.

— О, да.

Рослин пристъпи към него. Малко повече от час, откакто се бяха прибрали у дома. Нужно й бе толкова дълго време да се престраши и отиде при него. Но смелостта й бързо я напусна.

— Бих искала да поговорим.

— Добре.

Той посочи приемната.

— Не, не искам в салона. Да се качим горе.

Той сбърчи вежди. Тя се изчерви и бързо добави:

— В моята стая. — Джереми беше някъде из къщата, а тя не желаеше някой да прекъсне този разговор. — Там ще бъдем насаме… Трябва да бъдем само двамата за това, което искам да ти кажа.

— Тогава води, скъпа моя.

Тонът му беше безразличен. Господи, той нямаше изобщо да я улесни. И какво ще стане, ако него не го е грижа? Ако тя се окаже просто една глупачка?

Рослин забърза нагоре по стълбите. Антъни бавно я следваше. Влачеше си краката. Опасяваше се, че това, което тя ще му каже, няма да му хареса. Беше твърде скоро, за да чуе желаните думи. Той беше изчислил, че ще й трябват няколко седмици, за да признае, че не й харесва да спи сама. И тогава сигурно ще тропне с крак и ще заяви, че според първоначалното споразумение трябва да изпълнява задълженията си на съпруга всеки ден.

Той влезе в стаята й. Рослин вече беше седнала на шезлонга. Понеже това място беше заето, а не можеше да става и дума да седи на леглото, той седна на един стол недалеч от нея. Намираше се точно пред тоалетката й и започна да си играе с шишетата парфюми в очакване тя да започне. Докосна лист хартия и когато го отвори, с изумление разпозна почерка на Джеймс.

— Антъни, не можеш ли поне да ме погледнеш.

Той го направи с присвити очи, а тя сведе поглед.

— Не зная как да го кажа по друг начин… освен… аз сгреших.

— Сгреши?

— Като поставих ограничения на брака ни. Аз… аз искам да започнем отново.

При тези думи тя го погледна. Последното нещо, което очакваше, бе да го види ядосан. Но нямаше никаква грешка. Той наистина беше ядосан.

— Това има ли нещо общо с внезапната промяна на чувствата ти?

Хартията провисна в пръстите му.

— Какво е това? — вяло каза тя.

— Не си играй с мен, Рослин. Знаеш много добре какво е — остро каза той.

Тя отвърна с почти същия тон, за миг беше забравила намеренията си за примирение.

— Не, не знам. Откъде го взе?

— Беше тук, отгоре на тоалетката ти.

— Не е възможно. Преоблякох се, когато се върнах от пристанището и това, каквото и да е то, не беше на това място.

— Няма начин да го докажеш, нали?

Сега той беше разгневен от намесата на Джеймс, но най-вече на нея. Как се осмеляваше тя да го разиграва толкова дълго и след това да си признае, че е сгрешила само заради една такава бележчица. Той не търсеше проклетото й съжаление. Искаше тя да го желае истински. Само при това условие той би я уверил, че е обвинен незаслужено.

Отиде до вратата, отвори я и се огледа за Джереми. Не можеше Джеймс да й е подал бележката. Той го беше наблюдавал през цялото време. Оставаше Джереми. Сигурно баща му я беше подал да й я предаде. Каквото и да беше, той нямаше да й позволи да го излъже.

Когато момчето подаде глава от стаята си и огледа коридора, Антъни го повика.

— Баща ти даде ли ти нещо, което да предадеш на жена ми?

Джереми изстена.

— По дяволите, Тони, мислех, че си излязъл. Току-що я оставих. Не предполагах, че ще я видиш.

Антъни смачка хартията.

— Добре, момче. Нищо лошо не е станало.

Той затвори вратата отново и се намръщи на глупавото си подозрение. Тя не е видяла бележката. Това означава… по дяволите! Сега вече той беше предизвикал у нея точно обратните чувства.

Намери я изправена, с протегната ръка и блестящи от възмущение очи.

— Ако обичаш, дай ми таз бележка.

— Не, няма да го направя — каза той, но разбра по шотландския й акцент, че е много ядосана. — Съжалявам за погрешното си заключение. Бележката не е важна. Това, което е…

— Аз ще определя кое е важно и кое не. След като тази хартия е била на моята, а не на твоята маса, значи е била за мен.

— Тогава я вземи.

Той протегна ръка със стиснат юмрук. Тя приближи и взе топчето хартия. Той не й даде възможност да го прочете. Хвана ръката й и я привлече към себе си.

— Можеш да я прочетеш по-късно — меко каза той. — Първо ми обясни какво имаше предвид, когато каза, че не си права.

Тя напълно забрави смачканата в юмрука си хартия.

— Казах ти… за условията, които поставях. Не трябваше да го правя… не трябваше да ограничавам с нищо барака ни.

— Вярно. Това ли е всичко?

Той се усмихваше с онази усмивка, която караше краката й да се подкосяват.

— Не трябваше да идвам при теб само заради детето. Страхувах се, че ще свикна да те имам и тогава нищо друго няма да има значение.

— Така ли стана? — устните му леко докоснаха бузата й и ъгълчето на устните й.

— Какво?

— Свикна ли да бъдеш с мен?

Той не я остави да отговори. Устните му покриваха нейните — топли, желаещи, търсещи, спиращи дъха й. Тя трябваше сама да се отскубне от него.

— О, Тони, ако продължаваш да ме целуваш, никога няма да мога да ти го кажа.

Той се засмя. Все още я притискаше към себе си.

— Не беше необходимо да казваш всичко това, скъпа. Проблемът е в това, че ти просто слушаше единствено себе си. Искаше да ме накажеш. Но нямаше никаква причина. Поне не беше тази. Мислеше, че ще спазвам всички ограничения, които измисли. Отново сгреши — той я целуна нежно и продължи: — Никак не искам да те разочаровам, скъпа. Но спазването на ограниченията ти щеше да продължи толкова дълго, колкото ти позволя. Аз бих допуснал само още няколко седмици, през които да се осъзнаеш.

— Или?

— Или аз щях да се преместя при теб.

— Сега ще го направиш ли? Без мое разрешение?

— Ами човек никога не знае — ухили се той. — А сега, какво още искаше да ми кажеш?

Тя се опита да свие безразлично рамене, но нищо не излезе от това. Тялото му притискаше нейното и мислите й бяха заети с топлите му очи и нежните устни.

— Обичам те — простичко каза тя. И след това извика, понеже той я стисна толкова силно, че не можеше да диша.

— О, господи, Рослин, страхувах се, че никога няма да чуя това. Наистина ли? Въпреки че през повечето време се държах като истинско магаре?

— Да — засмя се тя.

— Тогава прочети бележката на Джеймс.

Това беше последното нещо, което тя очакваше да чуе в този момент. Погледна го унило. Той я постави на земята и отвори бележката. Съобщението беше кратко, адресирано до нея:

„Понеже Тони е твърде дебелоглав, за да ти каже, трябва аз да свърша тази работа. Малката хубавица от кръчмата не е била с Тони, както си мислиш. Тя беше с мен. Вярно е, че тя първо избра Тони, но понеже той предпочете да остане изцяло твой, тя се съгласи да дойде с мен. Ти сгреши. Не беше права. Мисля, че той наистина те обича“.

Тя го погледна с насълзени очи, а той я привлече нежно в обятията си.

— Ще можеш ли някога да ми простиш, Антъни?

— Ти ми прости, нали?

— Да, но ти не беше виновен.

— Замълчи, скъпа. Сега това няма значение, нали. Ти все още си жената, която желая. Искам те от мига, в който те видях за пръв път, надвесена над прозореца на балната зала в Грандал, обърнала малкия си очарователен задник към мен.

— Антъни!

Той я притисна още по-силно в обятията си, за да не го плесне. Разнесе се дълбокият му смях.

— Вярно е, скъпа. Наистина бях изцяло пленен от теб.

— Но тогава ти беше развратник?

— Аз все още съм. Не можеш да искаш от мен да стана въздържател. Нали не искаш да се любим само на тъмно и облечени, така че да не можем да чувстваме допира на голите си тела. — Тя го щипна. — Не те дразня, скъпа. Вероятно Уортън би те любил точно така. Е, разбира се той би умрял за това. Е, стига си ме щипала.

— Тогава бъди сериозен.

— Никога не съм бил толкова сериозен, моето момиче.

Пръстите му се вплетоха в косата й. Разпръснаха фиби на всички страни. Не сваляше поглед от нея.

— Ти стана моя още първата нощ, когато се втурна към мен на лунната светлина. Отне ми дъха. Знаеш ли колко много исках да те любя още тогава, точно там, в градината на Грандал. Какво чувстваше, мила?

— Ами аз… аз съжалявах, че не мога да те имам.

— Наистина ли? — попита той меко. Палците му милваха бузите й, а устните му докосваха нейните. — А сега желаеш ли ме?

— Винаги съм те желала, Антъни — каза тя и обви с ръце врата му. — Не исках да стане така. Страхувах се, че никога няма да мога да ти вярвам.

— А сега вярваш ли ми?

— Трябва да ти вярвам. Обичам те… дори ти да не…

Той постави пръст на устните й.

— О, мое красиво, глупаво момиче. Не прочете ли бележката на брат ми? Целият ми род знае, че те обичам до полуда, без да съм им го казвал. Как само ти не разбра?

— Истина ли е? — ахна тя.

— А иначе щях ли да се оженя за теб?

— Но защо не ми каза?

— Ти не искаше да се омъжиш за мен, мила. Трябваше да те принудя. А дори когато го направи, правеше всичко възможно, за да ме държиш на разстояние. Би ли ми повярвала, ако ти го бях казал тогава? О, Рослин, защо иначе бих се оженил за теб?

— Но… — тя не можа да продължи. Целуна го. И отново го целуна. Сърцето й щеше да се пръсне от радост. — О, Антъни, толкова се радвам, че го направи. Никога повече няма да бъда толкова глупава…

Между целувките той й каза:

— Можеш да бъдеш глупачка… винаги… когато пожелаеш… само недей да преставаш да ме обичаш.

— Не бих могла. Дори и да искам. А ти?

— Никога, скъпа. Можеш да бъдеш сигурна в това.