Джоана Линдзи
Нежен бунт (19)

Глава деветнадесета

Рослин усети нежно гъделичкане и се събуди. Антъни се беше надвесил над нея и галеше бузите й с една роза. Тя отвори очи. Погледна розовия цвят. В първия момент беше много озадачена. После го видя да се усмихва.

— Добро утро, скъпа моя. Ти знаеш колко е добро. Слънцето е решило да грее в чест на нашата сватба.

Рослин изстена, обърна се и зарови глава във възглавницата. Не искаше да погледне деня с всички последици от поведението си. По дяволите, какво направи! Може би Нети я чака в Силвърли обезумяла от безпокойство. Може би си мисли, че хитростта им не е успяла и тя се намира отново в ръцете на Джорди. Ами кочияшът й! Как можа да го забрави цяла нощ! Вярно, беше му платила доста добре, но не достатъчно. Вероятно той си е тръгнал с куфарите й. А в тях бяха всичките й бижута и важни документи, сред които и брачният договор. По дяволите брендито, което беше изпила.

Тя разсъждаваше върху последствията от безумството си, когато усети ръката на Антъни да се плъзга по гърба й заедно с доволния му смях.

— Ако наистина искаш да останеш в леглото…

— Махни се оттук — промърмори тя, забила глава във възглавницата. Беше много ядосана на себе си. Усети влудяващия му допир, въпреки лошото си настроение. Тя се чувстваше толкова нещастна, а той беше бодър и весел.

— Не виждам какъв е проблемът — каза той. — Аз поех тази досадна работа и сега си напълно компрометирана, скъпа.

Тя се обърна към него.

— По дяволите, не почувствах никаква болка. Само…

Той се разсмя на червенината по бузите й.

— Претендирам да съм един от опитните мъже. Но наистина не съм предполагал, че съм чак толкова сръчен. Усетих как отнемам девствеността ти. — Усмивката му беше влудяваща. — Мислиш ли, че не съм успял да го направя?

— О, млъкни и ме остави да помисля.

— Какво има за мислене? Докато ти прекара нощта в сладък сън, аз получих специално разрешение да се венчаем веднага, без да ходим в Гретна Грийн. Досега никога не съм осъзнавал колко е полезно да държиш в ръцете си влиятелните мъже.

Той беше толкова горд със себе си, че й се прииска да го удари.

— Никога не съм казвала, че ще се омъжа за теб.

— Не си. Но ще го направиш.

Той отиде до вратата, отвори я и покани иконома в стаята. Тя добре си спомняше този мъж.

— Госпожица Чадуик би желала дрехите си и закуска, Добсън. Нали си гладна, мила? Аз изпитвам зверски глад след такава нощ.

Възглавницата полетя от леглото и го удари по лицето. Той едва задуши смеха си, виждайки изражението на иконома.

— Това е всичко, Добсън.

— Да, сър. Разбира се, сър. Много добре, сър.

Бедният объркан човек. Той бавно напусна стаята. Когато се скри, Рослин отправи гневен поглед към Антъни.

— Ти, проклет звяр такъв! Свиня със свиня! Защо трябваше да му казваш името ми?

Той сви рамене. Не показа никакво угризение от преднамерената си постъпка.

— Добсън не би и помислил да разпространява слухове за бъдещата госпожа Малъри. Освен това… — той не довърши мисълта си. Не беше необходимо да изрича последствията от новото й положение.

— Забравяш, че репутацията ми тук изобщо не ме вълнува.

— Това изобщо не е вярно — уверено отвърна той. — Напротив. Ти просто не можеш да степенуваш нещата по важност.

Беше прав, но какво от това. Тя се опита да го опровергае.

— Чудя се защо мъж като теб ще иска да се ожени така изведнъж. От богатството ми ли се интересуваш?

— Как можа да ти хрумне такова нещо?

Той изглеждаше толкова изненадан, че тя се засрами. Отвърна само:

— Ти си четвърти син.

— Да. Но ти забравяш, че вече знам за необичайния ти брачен договор и съм съгласен да го подпиша. Забравяш и факта, че снощи се любихме, Рослин. Може би в този момент носиш детето ми.

Тя отвърна поглед. Хапеше долната си устна. Да, наистина се бяха любили. Беше възможно да носи детето му. Трябваше да потисне удоволствието, което я обземаше при тази мисъл.

— В такъв случай какво ще получиш от такъв брак?

Той се приближи до леглото, измъкна една сламка от косата й, разгледа я и простичко каза:

— Теб.

Сърцето й подскочи от радост. Звучеше прекрасно. Тя забрави всички възражения. Но въпреки това не можеше да го направи.

Въздъхна раздразнено.

— Не мога да разсъждавам, когато едва съм се събудила. А и снощи не ми остави никакво време за размисъл.

— Ти беше тази, която тръпнеше от желание, любима. Аз просто се опитвах да ти доставя наслада.

Трябваше ли да изтъква всички тези ужасни неща?

— Нуждая се от време за размисъл.

— Колко време?

— Бях тръгнала за Силвърли. Прислужничката ми вече е там и ме чака. Ако ми дадеш малко време, днес следобед ще ти отговоря. Но трябва да ти кажа, Антъни, че никак не се виждам твоя съпруга.

Тя изведнъж се усети в обятията му. Той рязко я повдигна и я целуна така, че я побиха тръпки.

— Не се ли виждаш моя съпруга?

Тя се дръпна толкова силно, че той се принуди да я постави на леглото.

— С това само доказваш, че ми пречиш да разсъждавам, когато си наблизо. Затова трябва да замина. Само трябва да ми дадеш дрехите. Какво, по дяволите, те накара да ги скриеш?

— Просто трябваше да бъда сигурен, че когато се върна с разрешението за брак, ти ще бъдеш още тук.

— Ти… ти спа ли с мен?

Той забеляза колебанието й и се разсмя.

— Мила моя, аз те любих. Не може да се говори просто за спане, не мислиш ли така?

Тя реши да не добавя нищо. Съжаляваше, че е подхванала този разговор.

— Дрехите ми, Антъни.

— Добсън ще ги донесе. Куфарът ти е в гардеробната ми. Ако се нуждаеш от нещо, можеш да го вземеш оттам.

Тя сбърчи вежди.

— Ти си го взел? Слава богу.

— Само не казвай, че си толкова небрежна, та да оставиш нещо ценно в наета карета.

— Бях твърде разстроена — каза тя остро, за да се защити. — А след това се разстроих допълнително, ако си спомняш.

— По-добре иди да видиш дали нещо не липсва.

— Притеснявам се за брачния договор. Ще отнеме много време да се напише нов.

— А? — Антъни се усмихна и кобалтовите му очи заблестяха насмешливо. — Прочутият договор. Можеш да ми го оставиш, за да се запозная с него.

— И да ти дам възможност да го унищожиш? Не.

— Скъпо мое момиче, трябва да се постараеш да ми се довериш поне малко. Това ще помогне за създаване на една по-здрава връзка.

Тя упорито отказа да отговори и той въздъхна:

— Много добре. Прави каквото искаш — каза и добави, за да подчертае резултата от собственото си недоверие: — Нали ще бъдеш в Силвърли, когато дойда?

Рослин отново се изчерви.

— Да. Ти беше достатъчно мил, за да ми направиш предложение. Дължа ти отговор и ще го получиш. Но трябва да приемеш решението ми, каквото и да е то.

Той с усмивка напусна стаята. Истината беше, че той й вярваше точно толкова, колкото тя на него. Щеше да изпрати някой придружител, за да се увери, че няма да потегли направо за Шотландия. Нуждаеше се от някой, който да държи Уортън далеч от Силвърли, докато тя е там. Не трябваше да допуска нова среща. Беше очернил младежа с набързо скроена плитка лъжа.

А колкото до нейния отговор, това изобщо не го безпокоеше. Братовчед й нямаше да бъде единственият, който щеше да узнае, че са свързани по един или друг начин.