Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (32)

32.

Беше си легнала полуоблечена. Но след цялото вчерашно препускане останалите й дрехи бяха в не по-малко жалко състояние от онези, с които бе спала. Нямаше представа кога ще може да се преоблече. Дори не знаеше дали куфарът й не лежи все още в онази канавка заедно с файтона, дали кочияшът бе успял да избута колата обратно на пътя. Надяваше се да е така и да получи багажа си още днес.

Сега, когато вече беше напълно разбудена, Мегън най-сетне забеляза, че са й дали разкошна стая. По отношение на странноприемниците Шотландия определено превъзхождаше Англия — през последната седмица тя бе пренощувала в достатъчно английски странноприемници, за да може да го твърди със сигурност. Дали Девлин отново бе решил да пръска пари по повод на сватбата си — това все пак беше първата им брачна нощ, нищо че не я бяха прекарали заедно — или просто в града нямаше друго място, където биха могли да отседнат? По-скоро второто. Но Мегън се запита, и то не за пръв път, откъде този човек разполагаше с толкова много пари за харчене.

В стаята имаше тоалетна масичка, отрупана с парфюми, кремове и с всичко необходимо на една жена, за да оправи прическата си. Но Мегън нямаше настроение за това. Още със събуждането си се беше разстроила при вида на окаяното състояние на дрехите си, а после, когато огледа стаята, настроението й се развали още повече. Скъпата мебелировка показваше, че това е изискана странноприемница, в която можеха да си позволят да отсядат само богати хора.

Тя излезе в дългия коридор и осъзна, че няма представа коя от всички затворени врати би я отвела при Девлин. Не можеше да тръгне и да чука наред, докато не го открие. Останалите гости със сигурност нямаше да погледнат на това с одобрение.

Принудена бе да потърси някой, който да я упъти, но още щом стигна до средата на изумително широкото стълбище, Мегън забави крачка, поразена от великолепието, което се разкриваше пред очите й. Това не можеше да е странноприемница. Сигурно беше хотел. Просто тази сутрин тя не бе обърнала внимание на размерите му, а и как би могла, след като цялата сграда беше потънала в пълен мрак, с изключение на една малка лампа, осветяваща едва-едва фоайето?

Колкото повече неща забелязваше, толкова объркването й нарастваше. Не, това не приличаше и на хотел; приличаше на фоайе на частен дом. Всъщност, съдържателят, който им отвори вратата, можеше спокойно да е иконом. Ами да, беше им отворил вратата! Девлин бе почукал, сега тя си спомняше съвсем ясно.

— Добър ден, Ваша светлост. Ще ми позволите ли да ви заведа до трапезарията?

Беше същият мъж, който ги бе посрещнал сутринта, само че сега бе напълно облечен и определено се държеше като иконом. Ваша светлост ли? Мегън изпъшка наум. Явно Девлин за втори път си беше послужил с онази чудовищна лъжа.

— Заведете ме при съпруга ми, ако обичайте — отвърна тя.

— Бихте ли ме последвала?

Мегън очакваше да се качат обратно по стълбите, но мъжът я поведе към една двукрила врата в дъното на фоайето. Оказа се, че тя води именно към трапезарията… към огромната трапезария! Вътре Мегън съзря Девлин, седнал да обядва в горния край на дълга маса и обслужван не от една, а от цели три облечени в униформи прислужници, които не откъсваха очи от него и едва ли не се биеха помежду си за това коя да угоди на желанията му.

Прониза я същото болезнено чувство, което бе изпитала, когато откри Девлин да се задява с Кора в сламата и това никак не й хареса. Тя постоя на вратата в очакване той да я забележи. Но Девлин упорито не я забелязваше и накрая Мегън не издържа.

— Вън! Всички до една! — извика тя, вперила поглед в прислужниците. — На масата вече има повече храна, отколкото този човек е способен да погълне, а и той знае как да се обслужва сам.

Трите момичета като че ли нямаха особено желание да се подчинят на някаква си непозната, особено пък толкова раздърпана и рошава, но един строг поглед от страна на иконома им беше достатъчен, за да побързат да се изнижат тихомълком през вратата.

— Какво ще желаете, Ваша светлост? — попита я икономът.

Проклетата титла отново я накара да трепне.

— Просто малко спокойствие, благодаря. — Когато той кимна, но не помръдна от мястото си, Мегън добави: — Ще седна сама.

Горкият човек изглеждаше толкова смаян от тази идея, че Девлин се изправи.

— Аз ще й помогна да седне, господин Миърс. Но вие можете да донесете още една чаша за нея.

— Много добре, Ваша светлост.

Мегън изчака икономът да излезе и повтори, че ще седне сама, след което се отправи към противоположния край на масата, за да изпълни намерението си.

Девлин се върна на мястото си.

— Май днес си станала от леглото със задника нагоре?

Тя благоволи да го удостои с лека, жлъчна усмивка.

— Имаш предвид онова великолепно, удобно легло, което вероятно е украсявало някой дворец? За същото легло ли говориш?

Девлин въздъхна.

— Добре, зверче, изплюй камъчето. Какво те разлюти този път?

Мегън реши да се спре само на последното му прегрешение.

— Пак си служиш с онази лъжа, нали?

Той отвори уста, сетне рязко я затвори и сви рамене.

— Стори ми се, че е много удобна.

Тя се намръщи и придърпа панерчето с препечени кифлички с масло към себе си. Можеше да се закълне, че Девлин не бе искал да каже точно това.

После попита небрежно, но с неприкрита злост:

— Не могат ли да те арестуват за това, че се представяш за дук?

— Струва ми се, че могат.

Мегън се намръщи още повече. Този проклетник, изглежда, окончателно се беше побъркал.

— Тогава защо упорито продължаваш да рискуваш?

Едната му вежда лекичко се повдигна.

— Да не би да възнамерявате да ме изобличите, Ваша светлост?

— Не ме наричай така! Да, би трябвало да те изоблича и ще си помисля дали да не го направя.

Девлин побутна един поднос с шунка и варени наденички към нея.

— Когато мислиш по въпроса — каза той, като продължи да се храни, — помисли и за това, че би изобличила и себе си, защото сега си моя съпруга и тези хора те смятат за моята дукеса.

За момент Мегън се взря в него със зяпнала уста, преди да процеди през зъби:

— Можеше ти да помислиш за това, преди да ме направиш неволна съучастница в своето престъпление.

— Да, можеше, но бях дяволски изморен, за да съм в състояние да мисля за каквото и да било друго, освен за това как да намеря къде да поспим. Единствената странноприемница, с която се е гордеел този град, е изгоряла до основи миналата седмица.

— О! — възкликна тя и заби поглед в трохите, които пръстите й нервно ронеха от кифлата. — В такъв случай, благодаря ти за удобното легло.

Девлин остави вилицата си и на свой ред я зяпна изумено. Мегън да бие отбой? И да му благодари за нещо?

— Достатъчно ли спа? — попита той.

— Да.

— Да не би тогава да имаш температура?

Мегън вдигна очи и лекичко се изчерви.

— Не е смешно. Ти ме изкарваш същинско чудовище.

— Не, само сприхава драка с магарешки инат и, да не забравяме, проклето зверче.

Тя го изгледа свирепо.

— И ти не си съвсем безупре… — Но се наложи да млъкне, защото в този момент икономът се върна с чаша в ръка. Докато господин Миърс й наливаше кафе и й предлагаше сметана и захар, които Мегън отказа, пръстите й нервно барабаняха по масата. Но в мига, в който вратата отново се затвори, тя заяви: — Започвам да си мисля, че ти си по-голям негодник и от негодника, за когото се представяш, Девлин Джефрис.

— Мили боже, тогава значи съм безнадежден случай — възкликна той.

И на това отгоре й се усмихваше. Мегън усети, че гневът й се усилва с всеки изминал миг.

— Не можеш ли да останеш сериозен поне за две секунди?

— Ще остана, ако и ти го направиш.

Не, днес този човек определено бе непоносим. Тя понечи да стане от масата и да си излезе, но любопитството я задържа.

— Чия е тази къща, все пак?

— Принадлежи на някоя си Маргарет Макгрегър, англичанка и потомствена графиня.

— И живее в Шотландия?

— На младини се е омъжила за шотландец. След смъртта му предпочела да остане тук.

Чифт тъмносини очи се присвиха подозрително.

— Клюкарствал си с прислугата, нали?

— Прислугата не клюкарства с дукове — отвърна Девлин, имитирайки безупречно тона на надменен благородник, но после се ухили: — От друга страна обаче, свещениците най-охотно разправят клюки на всеки, който е готов да ги слуша, а онзи, който ни ожени, случайно спомена за лейди Макгрегър и за това, че докато построят наново странноприемницата, добрата жена приютявала пътниците, отбили се в града.

Но не в най-хубавите си стаи, помисли си Мегън, и то с рояк прислужници, които да се грижат за тях. Освен, разбира се, ако пътниците не твърдяха, че са дук и дукеса Ротстън.

— Не си ли спомняш? — попита Девлин.

Това беше друга болна тема, която бе по-добре да оставят настрана, но Мегън нямаше подобно намерение.

— Не, не си спомням — сърдито каза тя. — За пръв и последен път в живота си се омъжвам, а единственото, което е останало в паметта ми от това съдбовно събитие, са смътни спомени за някаква церемония в полутъмна църква. Когато ми мине ядът, сигурно ще се разплача.

— За пръв и последен път ли каза, Мегън?

Мегън беше прекалено възбудена, за да долови нежността в тона му.

— Аристократите не се развеждат, Девлин Джефрис — информира го тя високомерно. — Ако си се надявал, че по-късно ще можеш да получиш развод, забрави. Няма да се отървеш от мен, докато смъртта не ни раздели, а аз не възнамерявам да умирам и да те оставям да си живееш живота.

Той се засмя.

— Мили боже, идеите, които ти хрумват понякога, направо ме изненадват. За твое сведение, в моето семейство разводът също не се приема за допустим, макар че не знам как една жена, която току-що се е омъжила, изобщо може да мисли за…

— Аз не се чувствам омъжена — прекъсна го Мегън с тих, огорчен глас.

Девлин застина неподвижно, без да смее дори да я погледне. Свел очи към чинията си, той попита предпазливо:

— Искаш ли да се чувстваш омъжена?

Мегън вдигна рязко глава, но видя в позата му единствено безразличие. Какво друго бе очаквала? Беше казал, че когато са правили любов, е останал също толкова неудовлетворен, колкото и тя. Едва ли това бяха думи на мъж, който копнее да дойде в леглото й, нищо че вече имаше пълното право да го стори. Но ако той очакваше, че ще го моли за това, след като я бе отблъснал — толкова жестоко… хм, можеше да си изгние от чакане.

— Не — заяви тя. — Откъде ти хрумна подобно нещо? Вилицата му издрънча в чинията и Девлин рязко стана.

— Глупав въпрос, нали? — каза той, като се отправи към вратата.

— Чакай малко! Тръгваме ли си?

— Да — отвърна Девлин без дори да я погледне.