Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (19)

19.

Страшно много й се искаше да се втурне в галоп през хълмистите ливади, но подозираше, че Девлин ще реши да се надпреварва с нея, а тя не желаеше любимият й Сър Амброуз да бъде унизен от великолепния Цезар. Затова Мегън яздеше в лек тръс, наслаждавайки се на първите лъчи на слънцето, което бавно изплуваше над хоризонта. От време на време Девлин правеше опити да тръгне редом с нея, но тогава тя или пришпорваше коня си напред, или изоставаше, за да му покаже безмълвно, че не желае неговата компания.

Знаеше, че не би могла да се отърве от него напълно, така че не се и опита. Но настроението й се бе подобрило значително след номера, който му беше скроила. Все още я напушваше смях, като се сетеше как Цезар едва не бе хвърлил Девлин от гърба си. Жалко, че не беше успял. Едно малко унижение нямаше да се отрази никак зле на този негодник.

Колкото до „обещанието“ му, да има да взема. Мегън не възнамеряваше да го предизвиква — поне до следващия път. Ако изобщо имаше следващ път. Сигурно нямаше да има. Беше й дошло до гуша от опитите му да я сплаши, в края на краищата, и тя му го бе показала чудесно и много ловко с хитрия номер, който му погоди. Но после Мегън въздъхна тихичко. Кого се мъчеше да заблуди? Този човек бе прекалено зает със себе си, за да забележи тънкия й намек.

Той също си е наумил нещо, Мегън. Иначе нямаше да продължава да се мъкне след теб, особено след като слънцето вече изгря.

Благодаря ти, но и сама се досетих.

Но освен това се досещаш и какво си е наумил. Затова се отърви от него колкото може по-бързо.

И как, по-точно, да го направя?

Отговор не последва, но Мегън все пак направи опит да се отърве от него, като се насочи към ливадата, където обичайно се срещаха с Тифани, с надеждата, че приятелката й ще я очаква там, което би било достатъчно извинение да отпрати Девлин обратно в имението. Но предварително знаеше, че Тифани не може да е дошла толкова рано, че най-вероятно още дори не се е събудила. И беше права.

Когато се увери в това, самата Мегън се отправи към къщи, като най-сетне пришпори Сър Амброуз в галоп. Реши, че ако Тими вече е дошъл на работа, когато стигне до конюшнята просто ще му повери Сър Амброуз и ще изтича в стаята си. И тогава Девлин може да си повтаря колкото си иска „казвах ли ти аз“, мислеше си тя.

Но още не бе чула неговото мнение за новата скорост, зададена от нея. Той извика нещо зад гърба й, но Мегън не чу какво — може би й казваше да спре. Тя не само не се подчини, а напротив — препусна напред още по-стремглаво. Но единственото, което постигна, бе да го принуди да се втурне след нея с главоломна скорост. Както и бе предполагала, не можеше да става и дума за сравнение между двата коня. Само след секунди Девлин я настигна и за нейна огромна изненада Мегън усети как ръцете му рязко я сграбчиха и я метнаха в скута му.

— Не ме ли чу? — изкрещя той, след като укроти Цезар. Сетне дръпна юздите и конят спря.

В първия миг Мегън остана безмълвна. Приземяването върху жребеца бе разтресло цялото й тяло и я бе оставило без дъх; освен това беше изумена, че Девлин бе прибягнал до толкова опасен метод за привличане на вниманието й. Мили боже, ами ако я беше изтървал!

— Можеше да ме изтървеш, глупако! — не пропусна да му го каже тя.

— Глупости, зверче! — отвърна не по-малко ядосано Девлин. — Отговори ми!

Мегън най-после вдигна поглед към него и видя, че наистина е много ядосан. Затова предпочете да излъже.

— Не.

— Не? Няма да ми отговориш или не…

— Не, не те чух.

— Лъжеш.

— Докажи го — заяви тя неблагоразумно.

— За бога! — избухна той. — Ти си най-твърдоглавата, своенравна, глезена, глупава…

Мегън го прекъсна с негодувание.

— Като сме почнали да си перем кирливите ризи, нека да видим и някои от твоите: арогантен, деспотичен, нахален, груб, невъзпитан, безсрамен… Още ли не е почерняла водата в коритото?

На лицето на Девлин се изписа изражение на пълно изумление, което се задържа около пет секунди, преди той да избухне в смях. Не е нужно да се споменава, че Мегън изобщо не хареса реакцията му.

— Нямах намерение да те забавлявам. Свали ме веднага на земята — настоя тя.

— Твърде късно е. Конят ти избяга. Да не би да предпочиташ да вървиш пеша?

— Всичко друго, но не и да седя толкова близо до теб.

— Май забравих да кажа „инат“ — каза Девлин, поклащайки глава.

— Каза „твърдоглава“, а то е почти същото — тросна се Мегън заядливо. — Но аз забравих „непоносим“. Пусни ме, Джефрис.

— Не мисля, че ще го направя.

— Какво?!

— Стига, Мегън. До имението има повече от миля. Освен това ти обичаш да яздиш Цезар.

— В момента не обичам. Ако не направиш това, което ти казвам, аз ще… ще…

Той помълча за миг, за да й даде възможност да довърши заплахата си, но тя не съумя да измисли нищо достатъчно внушително, което да го накара да й се подчини, затова Девлин й подсказа:

— Какво „ще“? Ще започнеш да крещиш? — Сетне той поклати глава с престорено съжаление. — Боя се, че тук това няма да ти помогне кой знае колко. Не, не съм прав. Вероятно ще ме ядоса дяволски много и ще трябва или да те целуна, за да те накарам да млъкнеш, или…

Този път Девлин не довърши, оставяйки края на собственото й въображение. А въображението на Мегън работеше безпогрешно. Но не думата „или“ я накара да вземе решение. На това тя бе готова да се противопостави. Не, „да те целуна“ беше заплахата, която я принуди да се обърне напред примирено.

Страхливка.

И какво от това?

Ти хареса неговите целувки.

Не, онази, първата, не я харесах.

Говоря за втората. Да не би да си забравила колко ти беше хубаво?

Това няма значение и ти го знаеш. Той е само един проклет коняр.

Един дяволски красив коняр, който би могъл да те научи на някои неща, ако му позволиш. Би трябвало да се възползваш от опита му, поне що се отнася до целувките. Не мога да повярвам, че подминаваш тази възможност. Единственото, което трябваше да направиш, беше да покрещиш мъничко.

Да не забравяме, че той би предпочел да ме натупа по задника, така че не искам да го изкушавам… И къде се губи Тифани, когато толкова ми трябва? Ти изобщо не ми помагаш.

Мегън прехвърли раздразнението, което изпитваше към самата себе си върху Девлин, като процеди през зъби:

— Е, какво чакаш още, Джефрис? Заведи ме у дома. Или може би възнамеряваш да стоиш тук цяла сутрин и да ме обсипваш с оскърбления?

Още преди да довърши, тя се смути от свадливия си тон. На всичко отгоре веднага си припомни, че Девлин никога не е подминавал подобно поведение от нейна страна, без да си го върне тъпкано. И Девлин стори точно това.

— Някой наистина трябва хубаво да те нацелува, зверче — заяви той нахално, като подкара Цезар съвсем бавно по пътя. — Твоят дук не успя ли?

Саркастичният му тон я разяри, а темата я накара да изпъшка наум. Първата реакция на Мегън бе да защити Сейнт Джеймз срещу оскърбителните му нападки, защото за нея това вече се беше превърнало в навик. Но тя се овладя навреме. Никога повече нямаше да защитава този отблъскващ негодник.

Отдавна знаеше, че ще се стигне и до този въпрос. Единственото, което я изненада, бе, че Девлин не бе споменал дук Ротстън по-рано.

Запита се дали не би могла да се изплъзне с едно простичко „не“. Дори се опита. Но беше безполезно.

— Може би и с него си се държала като надуто малко зверче, точно както се държиш с мен?

Нима Девлин наистина гледаше на нея по този начин? Мегън действително се беше държала рязко с Амброуз Сейнт Джеймз. Ами ако той просто бе решил да й го върне, както толкова често правеше Девлин? Но какво от това? Престорено или естествено, поведението на дука я беше засегнало дълбоко и бе сложило край на стремежите й да стане дукеса.

— Онова, което се случи, не е твоя работа — каза тя.

— Нима? След като ми проглуши ушите с твоя дук? Дори не си го срещнала, нали?

— Срещнах го — троснато отвърна Мегън.

— Тогава явно не си успяла да привлечеш интереса му. Нищо чудно — с тази твоя ужасяваща коса.

Тя се вцепени.

— Нищо ми няма на косата, Девлин Джефрис!

— Естествено, че й има. Червена е.

— Не съм забелязала на теб това да ти е попречило да ме желаеш.

— Не забравяй, че аз съм само един прост коняр, така че не се броя. Но нима наистина смяташ, че един дук, който постоянно е в центъра на общественото внимание, би се оженил за жена с възможно най-немодерния цвят коса? Приятелите му никога не биха му простили това, зверче.

Мегън не отвърна нищо. Не каза нищо повече. Скованото й тяло не се отпусна ни най-малко.

След близо петминутно мълчание Девлин най-после се реши да попита колебливо:

— Оскърбих ли те?

— Има ли някакво значение за теб?

— Би могло да има. — Тя изсумтя презрително, затова той добави: — Не искам да те разплаквам, Мегън.

— Защо? Това би било още един повод да ми се подиграваш.

— Глупости. Ти беше разярена като тигрица. Защо изведнъж се промени? Божичко, нали не си чак толкова чувствителна по въпроса за проклетата си коса? О, а да не би твоят дук също да е направил някоя забележка по този повод? Затова ли си толкова докачлива по…

— Не съм докачлива, нито пък той е споменавал нещо за косата ми. Само ти можеш да бъдеш такъв грубиян.

— Определено си докачлива, а и не си права. Обноските ми са безупречни.

— Обноските ти са отвратителни.

— Нима не виждаш, че дори не те докосвам? — попита той напълно сериозно.

— Това означава ли, че ако имаше лоши обноски, щеше да ме докоснеш?

— Именно.

— Тогава позволи ми да изредя всички ония случаи, в които не си се държал толкова безупречно.

— Недей — предупредително каза Девлин. — Иначе към тези случаи може да се прибави още един. Да се върнем на твоя дук…

— Божичко, няма да престанеш, докато не чуеш всичко, нали? Добре, Девлин, Амброуз Сейнт Джеймз се оказа точно такъв, какъвто ти ми го описа и аз се надявам никога повече да не го видя. Сега доволен ли си?

— Никога повече да не го видиш? — изтърси смаяно той. — Само защото се е държал малко невъзпитано? Какво значение има това за теб? Ти се интересуваше от титлата, не от човека. А, и да не забравяме за конюшнята. Ти си дяволски силно влюбена в неговата конюшня.

Гласът му бе изпълнен с толкова негодувание, че Мегън отново се извърна към него и се взря изумено в лицето му. Този негов гняв беше напълно необясним.

— Би било хубаво да получа титлата — безстрастно каза тя. — Но тя не беше чак толкова важна, колкото предполагаш. Не, в никакъв случай. Възнамерявам да бъда влюбена в човека, за когото ще се омъжа, или поне да го харесвам достатъчно, за да съм сигурна, че ще мога да го обикна.

— Не бях останал с такова впечатление — измънка Девлин с тон, в който определено прозвуча обвинителна нотка.

Мегън сви рамене с безразличие.

— Впечатленията, които оставям у теб, Джефрис, обикновено са предизвикани от собственото ти поведение. Все едно, Сейнт Джеймз не става. Никога не съм срещала по-голям грубиян — като изключим теб.

Киселата му физиономия я развесели и тя побърза да му обърне гръб, за да скрие усмивката си. Проклетник, трябваше да я остави на мира, вместо да предъвква своите „казвах ли ти аз“. Да се задави с тях дано!

Но той беше достатъчно нагъл, за да продължи.

— Значи не мислиш, че би могла да го обикнеш?

Защо не престане с тази тема?

— За нищо на света — почти изръмжа Мегън.

— Тогава кой е новият ти избраник?

— Никой.

След още няколкоминутна пауза Девлин неочаквано възкликна:

— Проклятие, това те е разстроило, нали?

Очите й се разшириха и тя отново се извърна към него.

— Какво, ако смея да попитам, те наведе на това заключение?

— Ти възлагаше толкова надежди на Сейнт Джеймз. Дори се виждаше омъжена за него до края на годината. Не може да си доволна, задето не получи онова, което искаше.

— Защото съм разглезено зверче?

— Именно.

— Върви по дяволите, Девлин. Защо си пъхаш носа в моите работи?

— А ти защо не си признаеш, че си разочарована? — сопна се той.

— За да можеш да позлорадстваш?

— Не бих го направил.

— Как не! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш цяла сутрин? Освен това аз не се разочаровах. Бях прекалено разярена, за да се разочаровам.

— Радвам се да го чуя.

— Защо? — подозрително попита Мегън.

Девлин сви рамене.

— Не понасям меланхоличните жени. Постоянно избухват в плач без видима причина. Значи балът въобще не ти хареса?

— Напротив, като изключим кратката среща със Сейнт Джеймз, прекарах чудесно. Дори получих две нови предложения за женитба.

— И колко станаха? Или вече си престанала да ги броиш? — присмехулно попита той.

— Доста, макар че трябва да помисля, преди да ти кажа точната цифра, защото никога не съм ги броила. Изглежда, някои мъже все пак намират косата ми за привлекателна, нали?

— Това, което намират за привлекателно, не е косата, а тялото ти, зверче.

— Пак ли ще бъдеш груб?

— Защо не? При твоето самохвалство…

— Значи вече станах и самохвалка? При положение, че единственото, което направих, бе да отговоря на въпроса ти, мътните да те вземат?!

— Защо баща ти не е направил нищо за тази твоя мръсна уста?

— Защото не е лицемер като теб. И ако кажеш още само една дума, мисля, че все пак ще се разкрещя.

Това очевидно го стресна, защото Девлин замълча, пришпори Цезар и само след няколко минути стигнаха до конюшнята. Сър Амброуз се беше върнал сам, но Мегън и за миг не се бе съмнявала в това. Кобилата познаваше всеки сантиметър от околността, особено пък пътя до дома.

Без да дочака Девлин да й помогне, Мегън слезе от коня, макар и с известни затруднения. Тими вече се бе погрижил да разседлае Сър Амброуз и слава богу, защото единственото й желание в момента бе да се прибере вкъщи, за да ближе раните си. Размяната на оскърбления с Девлин беше дяволски тежко изживяване. Той всеки път успяваше да й изсмуче кръвта, а вече не й бе останала кой знае колко.

Но тя не устоя на изкушението да изстреля един прощален залп.

— Следващия път, когато решиш да ме пазиш от бандити, не го прави. Предпочитам да се изправя срещу разбойника, отколкото да търпя твоето противно присъствие.

— А пък аз си мислех, че ме обичаш — отвърна саркастично Девлин.

— Колкото обичам змиите — каза Мегън и се отправи към вратата. Но любопитството не я остави да се раздели с него, преди да попита: — Защо, по дяволите, ме свали така от коня ми?

Девлин вдигна рамене, сетне скочи от седлото и потупа Цезар по задницата, отпращайки го към задната част на конюшнята.

— Ти препусна напред като подивяла. Помислих, че конят ти се е подплашил.

— Значи си искал да ме спасиш?

— Нещо такова.

Изглеждаше толкова сконфузен от признанието си, че Мегън не можа да не се засмее.

— Вярвам ти толкова, колкото вярвам, че навън вали. — Сякаш по някакъв каприз на дявола, точно в този момент оглушителна гръмотевица реши да възвести, че от изток приближава буря. И за разлика от Мегън, чийто смях пресекна също толкова рязко, колкото бе започнал, Девлин избухна в продължителен, самодоволен смях, който я съпроводи чак до входа на къщата.