Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (13)

13.

Същия следобед Девлин беше сам в конюшнята, когато един добре облечен млад джентълмен въведе коня си вътре и тикна юздите в ръцете му.

— Ти май си нов тук, а?

— За мое огромно нещастие — измърмори под носа си Девлин, сетне каза високо: — Ако сте дошъл при ескуайъра…

— Идвам при госпожица Пенуърти, щом толкова искаш да знаеш — отвърна пренебрежително мъжът, който вече му бе обърнал гръб и се бе отправил към изхода.

Девлин се втренчи в юздите в ръцете си, питайки се дали наистина изглежда като някакъв си прост ратай.

— Тими! — изрева той.

Значи тя си имаше и ухажори, така ли? Не че го интересуваше… Но как, по дяволите, си позволяваше да приема ухажори, след като вече беше решила да се омъжи за него, тоест, за дука! Може би Девлин трябваше да изтича до къщата и да уведоми този нахалник, че Мегън е почти сгодена — или поне, че се мисли за такава.

Беше застанал до входа на конюшнята, вперил поглед в празния прозорец на стаята й, когато пристигна още един ездач. Този беше по-стар и по-дебел, но се бе нагиздил в най-хубавия си празничен костюм, а косата му беше зализана назад с помощта на обилно количество помада. След миг Девлин отново се озова с юзди в ръце.

— Ескуайърът го няма — чу се той да казва грубо.

— Не търся ескуайъра — дружелюбно отвърна новодошлият.

— Може би все пак ще предпочетете да наминете друг път. При госпожица Мегън вече има един ухажор.

— Това не ме изненадва — каза мъжът. — При нея винаги е така. Но аз обикновено се появявам навреме. Веднъж ми се наложи да разтървавам двама от по-ревнивите й обожатели. После пък трябваше да изхвърля младия Олдрич Литъл, когато избухна в ругатни, след като тя му отказа. Беше невероятна картинка. Горкото момиче се разстрои за месеци напред.

— След като продължавате да идвате, явно самият вие още не сте й предложил брак?

— Естествено, че й предложих. Но аз не се отказвам лесно. Минавам по веднъж месечно, за да й предложа отново. Може да е само въпрос на настроение, откъде да знае човек. Хвани я в подходящия момент — и късметът може да ти се усмихне.

Човекът изглеждаше голям симпатяга и Девлин не бе способен да го намрази, но това не означаваше, че неговите думи му се понравиха. Въпрос на настроение? Дали тя си играеше с всички тях? Дали вниманието им я правеше щастлива?

Припомни си онзи невероятен, възбуждащ разговор с нея край езерото тази сутрин и не можа да не се запита дали Мегън се държи толкова предизвикателно с всичките си ухажори? Нима дори невинността й бе само преструвка? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да не изпадна никога в такова състояние. Не, само една невинна девойка би могла да изтърси подобна нелепост. Честно казано, тази сутрин самия него го бяха хванали бесните, задето не й бе въздействал по начина, по който му въздействаше тя. Мегън просто се бе наслаждавала на волната езда, докато самият Девлин беше преживял истинско мъчение. Може би тъкмо той бе провокирал цялата непристойна сцена при езерото. В края на краищата, пред коя друга невинна млада госпожица се беше събличал чисто гол, коя друга бе предизвиквал да го наблюдава, докато го прави, надявал се бе да го наблюдава, за да намери оправдание да извърши нещо още по-непристойно?

Мили боже, наистина ли бе сторил всичко това? Беше на двадесет и девет години и никога през живота си не се бе държал толкова безотговорно. Какво имаше у това момиче, та да го кара да забрави добрите обноски, възпитавани у него откакто се помнеше и да се превърне в негодника, мерзавеца, съблазнителя на невинни девици, за който се бе самообявил — обвинение, срещу което тя лично го бе защитила? Дявол да го вземе, Мегън наистина го беше защитила! Естествено, трябваше да го защитава, нали бе заявила, че ще се омъжи за него. Това бе въпрос на принципи. Нищо лично. А и как би могло да бъде лично, когато тя дори не го познаваше?

— Ехо, тук ли си?

Девлин се обърна и се озова лице в лице с още един мъж, влязъл с коня си в конюшнята. Но този не бе непознат — беше русокосият младеж от каретата, в която бе срещнал Мегън в деня на пристигането си.

— Ако ми тикнете тези юзди в ръцете, ще излезете оттук с насинено око.

Тайлър се сепна, но след миг се поокопити и каза колебливо:

— Хм, в такъв случай предполагам, че ще си ги задържа. Май нещо се бяхте заплеснал?

— Така ли?

— Когато влязох, ми приличахте на човек, който е на хиляди мили оттук.

— Не чак толкова далеч — промърмори Девлин.

Може и да е бил прекалено зает с мисли и да не е забелязал влизането на младежа в конюшнята, но това не обясняваше безпричинния гняв, който изпитваше към него. Наистина му се искаше да го удари и усети, че само чака и най-незначителния повод, за да го стори. За разлика от останалите, този мъж тук не просто се радваше на компанията на Мегън в салона на къщата й. Той яздеше с нея. И кой знае какво още правеше с нея!

— Предполагам, че сте дошъл да видите дъщерята на ескуайъра?

— По-скоро не. Напоследък се нагледах предостатъчно на това момиче.

Девлин пристъпи напред. Ръцете му несъзнателно се бяха свили в юмруци.

— Какво по-точно означава това?

— Тя ми е шаферка. — Когато видя, че отговорът му не предизвика нищо повече от един празен, облещен поглед, Тайлър обясни: — Ще се женя за най-добрата й приятелка, Тифани Робъртс, и затова Мегън ни придружава навсякъде — за мое огромно нещастие. Но бащата на Тифани е старомоден човек и изрично настоя да излизаме само с придружител, така че какво можех да направя? Трябваше да избирам между Мегън и майката на Тифани. Мислех, че съм направил по-добрия избор, но повярвайте ми, щях да предпочета майката, ако знаех каква напаст може да бъде Мегън.

— Искате да кажете, че не съм единствената жертва на нейната враждебност?

Тайлър се засмя.

— Значи и вие? Е, не го вземайте присърце. Тя ме подлагаше на адски мъки, карайки ме непрекъснато да се чудя с какво съм я засегнал, след като не бях сторил нищичко. Можех да се закълна, че ме ненавижда. Представете си изненадата ми, когато разбрах, че всичко това е било преднамерено — поклати глава той, все още с недоумение.

Девлин затаи дъх в очакване събеседникът му да продължи.

— Преднамерено? — подкани го той.

— Всичко! Всички подигравки, цялото презрение. Това момиче притежава невероятното умение да накара един мъж да се чувства не по-висок от педя. Изобщо не можех да разбера защо го прави, но Тифани най-накрая ми призна, че Мегън използва това като оръжие, за да попречи на мъжете да се влюбват в нея. Вижте, те наистина се влюбват в нея. Бил съм свидетел на това, и то неведнъж или дваж. В моя случай Мегън се е държала така заради Тифани, но най-после проумя, че не е имало нужда и прекрати бойните действия. С изумление трябва да кажа, че тя всъщност е едно много мило момиче. Проклет да съм, ако някога съм го допускал, но Мегън наистина е такава.

Проклет да съм, ако съм съгласен с теб, помисли си Девлин. Но вече не изпитваше желание да удря този човек. Чудеше се обаче защо младежът бе споделил с него толкова лични неща.

Тайлър си задаваше същия въпрос, след като внезапно си бе дал сметка с кого разговаря. С коняря на Пенуърти! Но в този мъж имаше нещо, което го караше да се държи с него като с равен, а не като със слуга. В края на краищата, слугите нямаха навик да заплашват господарите, а този тук бе сторил точно това още при влизането на Тайлър в конюшнята. Освен това слугите не носеха ризи от тънък бял лен, по-хубави дори от неговата собствена. А и поведението на този слуга изобщо не беше почтително, напротив — бе доста надменно. Всичко това беше меко казано странно, но вероятно обясняваше защо Тайлър се бе разбъбрил така.

— Ескуайърът го няма, ако той е човекът, при когото идвате — каза Девлин.

— Всъщност, дойдох да разгледам новия жребец.

— Цезар? — Неочаквано Девлин се усмихна, потупа Тайлър по гърба и го поведе към дъното на конюшнята. — Трябваше да ми кажете веднага. Той е ей там.

— Той е състезателен кон, нали? Или поне е бил такъв?

— Какво ви кара да смятате така?

— Бил съм на едно-две надбягвания и този жребец ми се струва дяволски познат.

— Хм, Сейнт Джеймз може и да го е пускал в някое и друго състезание.

— Дук Ротстън? Мили боже, значи това е онзи Цезар! Но този кон е прочут! Никога не е бил побеждаван. Как, за бога, Пенуърти е успял да се сдобие с него?

— Ако не се лъжа, дукът му е дължал отплата за някаква услуга.

— Значи сте работил при Сейнт Джеймз?

— Може и така да се каже.

Тайлър реши, че това обяснява надменността на този човек. Колкото по-надут господарят, толкова по-надути и слугите.

— Нямах представа, че ескуайърът изобщо познава дука. — Девлин сви рамене, но Тайлър не забеляза, защото междувременно бяха стигнали до обора на Цезар. — Ех, това е кон, който си струва да откраднеш. Надявам се, че го пазите добре.

— Аз умея да пазя това, което… — „е мое“, понечи да каже Девлин, но го поправи на „ми е поверено“.

— Радвам се да го чуя, защото съвсем отскоро в района се е появил крадец.

— Крадец на коне?

Тайлър поклати глава.

— Пътен разбойник. Онази нощ са били ограбени две карети… — Той млъкна и впери заинтригуван поглед в Девлин.

— Всъщност, точно в нощта след вашето пристигане.

Девлин се усмихна.

— Да не би да намеквате…

— Не, не, и дума да не става — побърза да го увери Тайлър. — Очевидно това е само съвпадение. Както и да е, съвсем скоро новината ще се разчуе и несъмнено ще стигне и до вас. В крайна сметка, в нашата енория от години не се е мяркал разбойник, така че това със сигурност дълго ще бъде основна тема на разговор по време на следобедните чайове и приемите.

По-късно вечерта Девлин обсъди новината с Мортимър. В Шеринг Крос това не беше проблем, защото той бе наел за конюшнята си толкова ратаи, колкото бяха и конете му. Но тук беше глуха провинция, нямаше ратаи, а и що се отнася до сигурността, от конюшнята на ескуайъра имаше още много какво да се желае. Изправен пред опасността да му се наложи да спи в краката на Цезар — нещо, което никак не му се щеше да прави — Девлин нареди на вратите на конюшнята да бъдат поставени здрави резета. Не можеше да си позволи да рискува конят му да бъде задигнат.

Проклятие, никога досега не се бе замислял за това, не и преди Тайлър Уейтли — младежът най-накрая се беше сетил да се представи — да спомене за разбойника. А пък останалото, което бе споменал — за Мегън — можеше да накара човек да се побърка от смях. Представете си само: тя нарочно се държала противно, за да попречи на мъжете да се влюбват в нея! Дори беше обвинила самия него в същото… може би неслучайно, може би наистина бе открила в поведението му прилика със собственото си поведение? Към него тя действително се отнасяше враждебно още от самото начало. Но Девлин не бе способен дори за миг да се усъмни, че Мегън се преструва. Самият той се държеше с нея достатъчно предизвикателно, за да е убеден, че враждебността й е напълно неподправена.

Но това го накара да се замисли как ли би се отнесла Мегън с някого, когото не би желала да отблъсне. Как, например, щеше да се държи с мъжа, когото бе решила да направи свой съпруг?