Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (1)

1.

Англия, 1878 г.

— Би ли ми казал в какво толкова си се зазяпал, Тайлър Уейтли?

Тонът на Мегън Пенуърти бе необичайно остър, но тя искаше да е точно такъв. Освен това беше изпълнен с надменност и неприязън — както, впрочем, и погледът, който отправи на младия мъж, вперил очи в нея. По всичко изглеждаше, че Мегън не може да го понася. А в действителност тя харесваше почитаемия^[1] Тайлър Уейтли.

Той бе приятен, хубав мъж със светлоруса коса, която се нуждаеше само от мъничко брилянтин, за да стои добре пригладена назад, с тънки мустачки и с бакенбарди, които не бяха толкова дълги, че да скриват силната му, красиво изваяна челюст. Тъмнозелените му очи също бяха доста привлекателни. А и не беше прекалено висок, та да трябва едно момиче да си строши врата, ако иска да го погледне в лицето. Нито пък имаше нещо страховито или грубо в стройното му тяло — което съвсем не означава, че му липсваше сила. Изобщо, двадесет и седем годишният Тайлър Уейтли бе повече от изгодна партия за женитба, дори ако човек оставеше настрана доста обширното имение, на което бе наследник по майчина линия.

Мегън ни най-малко не се съмняваше, че от него ще излезе прекрасен съпруг. Може би дори самата тя би му хвърлила око, ако най-добрата й приятелка, Тифани Робъртс, не й бе признала съвсем наскоро след първата им среща с него, че тя го иска.

Точно това бяха думите на Тифани.

— Искам го, Мег.

Двете момичета винаги говореха напълно открито, поне една пред друга — когато наоколо нямаше никой, който да остане шокиран от прямотата им. А и в онзи ден Тифани бе прекалено развълнувана, за да я е грижа дали някой може да я чуе.

— Казвам ти, това е той. Никога не съм се чувствала толкова… толкова… Когато ми се усмихна — ох, усещането беше… По дяволите, не мога да го опиша, но се кълна, че щях да припадна.

— Може би корсетът ти пак е бил прекалено стегнат — бе отвърнала Мегън с дяволита усмивка. — Все пак, понякога човек трябва и да диша…

— О, престани — засмяно бе отвърнала Тифани. — Говоря напълно сериозно. Какво трябва да направя, за да го спечеля, Мег?

Мегън беше само с няколко месеца по-голяма от нея, но за Тифани това бе достатъчно основание да смята, че приятелката й знае всичко. А всъщност по този въпрос Мегън, колкото и да не й се щеше да го признава, не знаеше почти нищо, макар че мъжете се изпотрепваха да привлекат вниманието й. Първоначално това я смущаваше, още повече, че самата тя никога не бе правила нищичко, за да привлече тяхното. Но след като през последните две години всички неженени мъже в областта се бяха изредили да я ухажват, Мегън заключи, че причината е просто в хубавата й външност, въпреки че едва ли в цялото кралство можеше да се намери по-немодерен цвят коса от нейната — отвратително, крещящо, медно ръждивочервено — единственото нещо, което бе наследила от своя баща.

Ето защо във въпросния ден тя беше дала на своята приятелка единствения отговор, който й се струваше разумен и правилен:

— Просто се усмихвай и бъди такава, каквато си — и той няма да има никакъв шанс.

Така и стана. Два месеца след първата им среща почитаемият Тайлър поиска ръката на Тифани. Решено бе да се оженят на осемнадесетия й рожден ден, с други думи — след малко по-малко от три месеца. При това не с някаква си скромна церемония. Тайлър беше син на виконт и сватбата щеше да представлява пищно, грандиозно празненство в разгара на лондонския сезон.

Като се има предвид колко се радваше Мегън за своята приятелка и колко ласкаво бе мнението й за Тайлър, грубият й въпрос би трябвало да слиса двамата годеници, с които в тази слънчева неделна утрин отиваше на църква. В действителност слисаният бе само Тайлър — нейното поведение спрямо него непрекъснато го объркваше, а напоследък беше започнало и да го дразни, тъй като самият той не го бе предизвикал с нищо. Тифани, от своя страна, не остана ни най-малко изненадана. Но пък тя знаеше причината за това поведение.

В началото, когато проумя, че Мегън е решила да накара Тайлър да я смята за най-противното създание на света, Тифани й беше благодарна, защото всеки млад мъж, към когото бе проявявала и най-малък интерес, по обясними причини се бе влюбвал в приятелката й, вместо в нея. Не че Тифани не беше хубава. Напротив, бе дори доста хубава; русите й къдрици и дълбоките й сини очи бяха много модерни и се харесваха на всички. Но хубостта й бе нищо в сравнение с омагьосващата красота, с която беше надарена Мегън. Затова Мегън още от първия ден бе решила да стори всичко възможно, за да не отклонява интереса на Тайлър от Тифани и най-вече — за да не го привлича към себе си.

Но тя следваше своята необичайна стратегия вече от доста време и ако в началото Тайлър просто се изчервяваше и се извиняваше, заеквайки, задето е засегнал Мегън без сам да знае с какво, постепенно бе започнал да отвръща на грубостта й, при това все по-успешно.

Сега той шибна рязко едрия дорест кон, теглещ откритата карета, с която бе взел момичетата от дома на Тифани, и без повече да поглежда към Мегън, отговори:

— В нищо, мис Пенуърти. В абсолютно нищо.

Тифани изтръпна. Никога досега Тайлър не бе отвръщал на нападките на приятелката й толкова жестоко. Мегън очевидно прие отговора му присърце, защото се изчерви силно и се извърна, за да скрие от Тайлър колко дълбоко я е наранил.

Тифани не можеше да вини своя годеник. Има определен предел на гадостите, които един мъж е способен да понесе, без да отвърне с гадост. Не, вината бе в самата нея. Отдавна трябваше да е сложила край на преструвките на Мегън. А не бе го сторила заради онова мъничко зрънце съмнение, че ако Тайлър види Мегън такава, каквато е в действителност, би останал запленен от нея, точно като всеки друг мъж, удостоен поне веднъж с някоя от нейните усмивки.

Но това вече бе прекалено. Тифани беше сигурна, че Тайлър я обича. И би трябвало да е способна да го задържи при себе си — в противен случай не го заслужаваше, или по-точно, той не я заслужаваше. Налагаше се да поговори с Мегън веднага след проповедта на викария. Или дори преди това, преди обидата в душата на приятелката й да се изпари и да се смени с гняв. Тази мисъл изпълни Тифани с безпокойство, защото когато Мегън бе ядосана — което, слава богу, се случваше рядко — можеше да стане напълно непредсказуема.

Подходящ момент за този разговор се появи, когато пристигнаха пред енорийската църква, разположена в края на селото, Тийдейл. Тайлър избърза пред двете момичета, за да поднесе почитанията си на лейди Офелия и нейните три дъщери. Графинята на Уеджууд, Офелия Такъри, притежаваше най-висшата титла в областта и имаше власт над по-дребните благородници. Дори Мегън изпитваше респект от нея и никога не пропускаше възможността да бъде забелязана от нея, защото графинята по всеобщо мнение организираше най-добрите увеселения в цялата енория и нямаше човек, който да не копнее да получи покана за някое от тях. Самата Мегън бе готова почти на всичко за такава покана.

Наложи се Тифани да дръпне приятелката си, за да й попречи да хукне след Тайлър в желанието си да поздрави лейди Такъри и така да осуети намеренията й да й каже няколко думи насаме. Нетърпеливият поглед на Мегън не обещаваше, че тя ще се вслуша внимателно в тези думи. Нещо повече, явно бе решила да ги избегне, защото побърза да каже:

— Надявам се, че не смяташ да споменаваш онова, което се случи в каретата, Тифани.

— Разбира се, че смятам — отвърна Тифани без капчица смущение. — Знам какво правиш, Мегън, и те обичам, задето го правиш. Дори съм убедена, че в началото това ми помогна. Но се изкушавам да мисля, че Тайлър вече е достатъчно привързан към мен, за да не падне в краката ти при вида на тези твои дълбоки като ями трапчинки.

Мегън се ококори изненадано, сетне избухна в непринуден, гръмогласен и напълно неподходящ за една дама смях и прегърна приятелката си.

— Права си, знам. Май просто ми стана навик да се заяждам с този мил човек.

— Откажи се от този навик още днес.

Мегън се усмихна.

— Много добре, но той ще се усъмни, че ми има нещо, ако изведнъж започна да се държа добре с него, не мислиш ли?

— Мисля, че ще престане с деликатните си подмятания да спра да се виждам с теб.

Тъмносините очи на Мегън блеснаха, после се присвиха.

— По дяволите, наистина ли ти го каза? Кога?

— Не беше само веднъж. Но можеш ли да го обвиняваш, след като непрекъснато му показваш само най-лошото от себе си? Тайлър отказва да проумее как е възможно да сме толкова добри приятелки, при положение, че според него характерите ни са напълно различни.

— Много знае той! — изсумтя Мегън. — Та ние с теб сме като две рокли, скроени от едно и също платно, еднакви чак до долния ръб. — Но после тя прехапа устни, неспособна да скрие тревогата си. — Но Тайлър няма да държи на това, след като се ожените, нали?

— Знаеш, че той изобщо не е деспотичен — успокои я Тифани. — А дори и да настоява да не се виждаме, това не би имало никакво значение. Боя се, че до края на живота си няма да се отървете от тази своя приятелка, мис Пенуърти.

Мегън се усмихна с онази усмивка, която разкриваше двете й трапчинки и придаваше на красотата й нов облик — топъл, открит, достъпен. Дори Тифани млъкна и се взря в нея като омагьосана. Въпреки че доста често биваше дарявана с тази специална усмивка, всеки път тя се чувстваше така, сякаш е била удостоена с безценна награда и всеки път си казваше, че би сторила всичко за любимата си приятелка. Като оставим Тифани настрана, усмивката накара господата в църковния двор, които до този момент бяха наблюдавали Мегън крадешком, да преустановят разговорите си по средата на изречението и да я зяпнат с отворени уста. Неколцина дори съзряха в тази усмивка лъч надежда и решиха, че непременно ще си опитат още веднъж късмета в ухажването на несравнимата красавица на енорията.

Успокоена, Тифани хвана Мегън под ръка и я поведе към входа на църквата, където Тайлър продължаваше да разговаря с четирите дами от фамилията Такъри.

— Мисля, че днес е щастлив ден, Мег — прошепна тя с усмивка. — Най-после ще получим тази дългоочаквана покана, чувствам го. А и ти изглеждаше фантастично в този нов син поплин. Дъртата кранта със сигурност ще бъде впечатлена.

— Наистина ли смяташ така? — обнадеждено попита Мегън.

На Тифани й се искаше тази проклета покана да не означаваше толкова много за приятелката й. Но тя означаваше. Не само защото графинята явно познаваше всекиго в Девъншър^[2] и на приемите й пристигаха гости от цялото графство, което гарантираше, че там могат да бъдат срещнати много нови и интересни хора. Това бе само част от проблема, макар и немаловажна за едно младо момиче, което като всички млади момичета се надява да открие мъжа на своите романтични мечти, а не го е открило сред господата от своето обкръжение.

И все пак това не бе главната причина, поради която Мегън копнееше да бъде поканена у лейди Офелия — така или иначе, след няколко месеца започваше сезонът на баловете в Лондон, където тя щеше да се запознае с всички подходящи за женитба млади мъже. Не, графиня Уеджууд се бе потрудила достатъчно през годините, за да превърне поканата в дома си в достижение за всекиго. Да не попаднеш нито веднъж в списъка на гостите й означаваше, че не представляваш нищо особено, че си никой, или още по-лошо — че нещо не е наред с теб, може би някакъв скандал в семейството, който просто още не е станал обществено достояние. Освен това всяко от видните семейства в енорията беше канено поне по веднъж на прием у графинята, дори това на Тифани. Родителите й се бяха отзовали на поканата, но самата Тифани от преданост към своята приятелка се бе измъкнала с обяснението, че е болна, макар че никога нямаше да признае това пред Мегън, защото така само щеше да я отчае още повече, а тя и без това беше достатъчно отчаяна.

И двете бяха напълно сигурни, че лейди Офелия просто изчаква Мегън да навърши осемнайсет. Но Мегън ги бе навършила преди цели два месеца, а ескуайър^[3] Пенуърти и неговата дъщеря продължаваха да бъдат пренебрегвани от графинята.

Вместо отговор Тифани стисна ръката на Мегън, като мислено се помоли да не й е вдъхнала напразни надежди. Не, все пак не бяха разговаряли с лейди О повече от месец. Сега благодарение на Тайлър им се удаваше такава възможност. Вероятно графинята просто имаше нужда да й се напомни, че Мегън Пенуърти й е съседка…

— Значи, следващата събота, господин Уейтли — казваше лейди Офелия, в момента, в който двете момичета се присъединиха към Тайлър. — Ще бъде скромно събиране в тесен кръг, не повече от четиридесетина души. И не забравяйте да доведете хубавата си годеница.

Тя се усмихна на Тифани, взря се за миг в Мегън, после се извърна и влезе в църквата.

Ударът беше жесток, преднамерено жесток. Алис Такъри — най-малката, седемнадесетгодишна дъщеря на графинята дори се изкикоти, преди да последва майка си. Другите две момичета, Агнес и Ан, просто изглеждаха злобно доволни.

Тифани бе ужасена, но само след миг ужасът й се смени с гняв. Как се осмеляваха? Всички знаеха, че Мегън е най-добрата й приятелка и че придружаваше нея и Тайлър почти навсякъде, защото бе тяхна шаферка. Изглежда, Такъри бяха планирали тази обида предварително, бяха подбрали най-подходящия момент, за да постигнат най-болезнен ефект, като покажат на Мегън, че жадуваната от нея покана няма да бъде отправена, никога. Тифани се боеше, че знае причината. Чисто и просто Мегън бе прекалено красива и не биваше да се мярка наоколо, когато човек има да омъжва три грозновати дъщери.

Тайлър се покашля, за да извади спътничките си от тяхното вцепенение. Тифани най-накрая се престраши да погледне към Мегън, за да види как й се е отразило презрителното отношение на графинята. По-зле отколкото бе предполагала. Лицето на Мегън беше станало бяло като панделките на шапката й, а огромните й сини очи бяха плувнали в сълзи, които всеки миг щяха да се търкулнат по бузите й, въпреки опитите й да им попречи. Сърцето на Тифани се сви от болка, а гневът й се удвои при мисълта, че е безсилна да помогне на своята приятелка. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да я успокои.

Тя стисна ръката й, с което накара тези объркани сини очи да се обърнат към нея.

— Защо? — прошепна Мегън.

Тифани беше прекалено ядосана, за да увърта.

— Ти си твърде хубава, по дяволите. Ония нейни три грозни патенца трябва да бъдат омъжени, а никой мъж няма дори да ги погледне, ако ти си наоколо.

— Но това е толкова… толкова…

— Себично? Долно? Точно така е, Мегън, но…

— Всичко е наред, Тиф, наистина. Но имам нужда да остана сама точно в този…

Без да довърши, тя се обърна рязко и се отдалечи.

— Мегън, почакай — извика Тифани, но Мегън не я послуша. Нещо повече — дори побягна през двора на църквата, защото не можеше повече да сдържа сълзите си. Господин Поукок й подаде кърпичката си, докато минаваше покрай него, но тя най-вероятно дори не го забеляза. Той се обърна и проследи с опулен поглед как Мегън бързо се отдалечава през поляната, обграждаща църквата.

— Предполагам, че трябва да я настигнем. До Сътън Манър има повече от миля — отбеляза Тайлър.

— Не това е причината, поради която трябва да я настигнем — разсеяно отговори Тифани. Вниманието й все още бе съсредоточено върху Мегън, която се препъна, спря, порови в чантичката си, за да извади кърпичка, сетне продължи напред, без да я използва. — Двете с нея неведнъж сме изминавали пеша това разстояние. — Най-после тя се обърна към годеника си и изражението му я накара да се наежи. — Да не си посмял да изглеждаш толкова доволен, Тайлър Уейтли! Тя не заслужаваше това, което й причини тази ужасна жена.

— Позволи ми да не се съглася…

— Не, не ти позволявам. И без това още днес ще забележиш промяната у нея, така че бих могла да ти го кажа от сега: единствената причина, поради която Мегън се държеше толкова отвратително с теб, бе твърдото й намерение да не я харесаш. Направи го от обич към мен, защото знае колко много те… те искам и не желаеше да ми причини болка, като предизвиква интереса ти.

— Глупости, та аз едва я понасям — запротестира той.

— Когато я видя за пръв път не мислеше така, нали? — тросна се Тифани.

— Е, не, но… Да не искаш да кажеш, че всичко това е било нарочно?

— Да, и ако възнамеряваш да се гневиш по този повод, гневи се на мен, защото можех да я накарам да престане много по-рано, но… п-предполагам, все още се безпокоях какво ще стане, когато откриеш, че Мегън всъщност е много сърдечна, мила…

— И разглезена, и своенравна…

— Само мъничко разглезена, но какво друго можеш да очакваш при такъв добър и щедър баща като ескуайъра? Освен това аз съм не по-малко своенравна, Тайлър.

— Така е, но у теб това е по-скоро привлекателна черта.

— Благодаря ти… или поне така мисля. Но не можеш ли да разбереш проблема на Мегън? Тя знае как гледат на нея мъжете, Тайлър. Поведението, което възприе спрямо теб, е единственото оръжие, с което може да попречи на един мъж да се влюби до полуда в нея.

— Но аз не бих искал да имам съпруга, която изглежда като нея, скъпа. Мили боже, не! — Идеята като че ли наистина го бе ужасила. — На това момиче му трябва някой железен мъж със стоманени нерви или най-добре — въобще без нерви, който при това да не знае що е ревност. Не бих понесъл всеки от познатите ми да е влюбен в моята съпруга. Един или двама — може — допълни той с усмивка. — Но всички — не, това би ме съсипало.

— От думите ти излиза, че положението на Мегън е направо безнадеждно. Кой мъж не изпитва поне малко ревност към жена си?

— Е, всъщност, предполагам, че ревността на мъжа няма кой знае какво значение, стига той да е уверен в любовта на съпругата си. Но тя ще трябва да полага непрекъснати усилия, за да поддържа тази увереност.

Тифани съвсем не бе сигурна, че този едностранен сценарий й се нрави.

— Ами ако по една или друга причина тя започне да го ревнува? Не трябва ли и той от своя страна да я увери в чувствата си?

— Естествено, че не. Нали се е оженил за нея?

— Не, още не е — намусено извика Тифани.

Тайлър зяпна смаяно след своята годеница, която привдигна полите си и закрачи решително към каретата. Сетне я настигна почти тичешком.

— Чакай, не ставаше въпрос за нас с теб, нали? — смутено попита той.

— Ти ми кажи, Тайлър. За нас ли ставаше въпрос?

— Разбира се, че не — заяви Тайлър. — Случаят с твоята приятелка е уникален, Тифани, защото самата тя е уникална. Което не означава, че не намирам и теб за уникална, но… разбираш какво имам предвид. Това нямаше нищо общо с нас.

— Добре, Тайлър, прощавам ти.

— Благодаря ти… или поне така мисля.