Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man of My Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 327 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Издателство „Ирис“ 1997

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

28.

Прекараха последния ден от безоблачния си живот на неженени хора в крайграничното английско градче Карлайл. На следващата сутрин Девлин — в един от редките случаи, в които благоволи да проговори на Мегън — каза, че до обяд вече ще бъдат женени, защото се знаеше, че Гретна Грийн се намира съвсем близо до границата. Мегън понечи да изрази съмнение дали техният кочияш от Съмърсет ще намери пътя до селцето, защото вече на два пъти се бяха губили, но в крайна сметка реши да си държи устата затворена.

Сега, когато фаталният момент бе толкова близо, тя се чувстваше още по-потисната и нямаше настроение да спори. Нещо повече, боеше се, че това настроение не само няма да отмине, но и ще се влоши. Защото то не бе предизвикано само от предсватбената треска, обземаща неизменно всички младоженци, макар че определено се дължеше и на нея. През последните няколко дни Мегън бе прекарала значителна част от времето си в размишления за ужасяващата власт, която Девлин щеше да има над живота й след сватбата. С всеки друг мъж това нямаше да е такъв проблем, но с него… Та той дори не я харесваше. И щеше да превърне живота й в истински ад.

— Няма да плачеш, нали?

Тя вдигна поглед, за да види, че тези негови изумителни тюркоазни очи са вперени настойчиво в нея. Откога ли я гледаше така?

— Естествено, че не.

— Стори ми се, че си на път да го направиш.

— Казах ти, че няма — упорито повтори Мегън. Но долната й устна трепереше.

— Наистина ли мисълта да се омъжиш за мен ти се струва толкова ужасна, Мегън? — тихо попита Девлин.

— Да! — извика тя и избухна в сълзи, скривайки лицето си в шепи.

По тази причина не успя да види нараненото му изражение, нито твърдата решителност, която смени болката, изписана първоначално на лицето му. Едва когато плачът й утихна до подсмърчане, до ушите й достигна:

— Не знам защо си се разциврила толкова. Мога да те уверя, че бракът ни ще бъде чисто формален.

Мегън изненадано вдигна глава и го погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че когато правихме любов, останах също толкова неудовлетворен, колкото и ти, така че няма да повтаряме тази грешка.

Тя се вцепени, а по лицето й плъзна червенина. Значи можеше да прибави в списъка с възражения срещу него и това, че вече не я желаеше.

— Това ме устройва напълно.

— Така и предполагах.

Преди който и да било от двама им да успее да добави нещо, файтонът внезапно подскочи и те за малко не отхвръкнаха от местата си. Сетне кочияшът изкрещя уплашено и файтонът започна да се спуска стремглаво по някакъв наклон.

— Какво, по дя… — започна Девлин, но завърши с вик: — Лягай долу!

— Къде долу?

— На пода!

— Не ставай глу…

Той не я остави да довърши. Протегна ръка, сграбчи я и я свали на пода, след което се присъедини към нея, или по-точно — върху нея. Всичко се бе развило толкова светкавично, че Мегън млъкна слисано. Но лудешкото спускане ставаше все по-стремително, докато внезапно файтонът не се килна рязко на една страна. Девлин политна встрани и се стовари тежко върху дървената част на седалката. Мегън го последва, преметна се през него и се приземи далеч по-леко върху възглавниците на същата седалка, блъскайки главата си в страничната стена на файтона. Той постепенно намали скоростта си и накрая спря.

— Добре ли си, Мегън?

Не беше съвсем сигурна. Трябваха й няколко секунди, за да оправи заплетената си пола и да се надигне, после още няколко — за да установи, че й няма нищо, освен дето е загубила шапката си.

— Мисля, че да — отговори тя. — А ти? Това, което изпращя твоята глава ли беше?

— Много смешно — изсумтя Девлин и също се изправи. — Струва ми се, че беше едно от колелетата. Не мърдай оттук. Ще отида да проверя.

Файтонът почти се беше преобърнал. Когато Девлин понечи да отвори вратата откъм наклонената му страна, тя заора в земята, оставяйки отвор от тридесетина сантиметра, през който мъж с неговите размери не можеше да се промъкне. Другата врата в момента се намираше почти над главите им и за да излезе, Девлин трябваше да я блъсне рязко и да се вдигне на ръце, за да изпълзи през нея. Но той се справи с лекота. За разлика от него, Мегън изпита доста по-сериозни затруднения при опита си да подаде глава през отворената врата, за да види какво става. Не беше достатъчно висока и ако застанеше права, не стигаше до отвора, затова се наложи да се вдигне на мускулите на ръцете си, за да надзърне навън.

Файтонът беше спрял в дълбока канавка встрани от пътя, който се спускаше по малък хълм. Явно стремителното слизане надолу се дължеше на наклона на хълма, но той съвсем не беше чак толкова стръмен, че да обясни главоломната скорост на файтона. Мегън погледна по-нагоре и видя, че на върха на хълма лъщи нещо. Тъкмо там се бяха спрели Девлин и кочияшът и оживено разговаряха, клатейки глави.

Тя се огледа наоколо. Слава богу, поне конете бяха добре. Цезар дори не беше излязъл от пътя, благодарение на това, че въжето, с което бе завързан, беше достатъчно дълго, за да не бъде повлечен в канавката заедно с файтона. В същия миг Мегън забеляза, че нагоре по хълма препускат трима мъже и въздъхна облекчено. Идваше помощ.

Ръцете й не издържаха повече и тя се свлече отново в долния край на наклонения файтон. До слуха й достигна тропотът на притеклите се на помощ ездачи, придружен с грубоват говор със силен акцент. Значи бяха шотландци. Изобщо не бе разбрала кога са пресекли границата.

Всеки момент Девлин трябваше вече да се върне и да я измъкне оттук. Но минаха още няколко минути и Мегън започна да губи търпение. Отворът при долната врата може и да бе малък за Девлин, но за нея беше напълно достатъчен. Тя се промъкна през него и скочи на земята. Трябваше й обаче известно време, за да изпълзи от канавката с тези тежки поли, които непрекъснато я спъваха.

— Свинска мас? — казваше в този момент мъжки глас над главата й. После се чу смях. — Представяш ли си, Гилиън?

— Някой фермер не е внимавал, като я е карал към пазара, няма съмнение. Не си ли съгласен, Лаклан?

— О, да, така е станало, със сигурност. Но може и да са били рийвъри. Някои от тези момчета са достатъчно дръзки, та да залагат капани за заблудени пътници даже и денем.

— Рийвъри? — Това беше гласът на кочияша.

В тона на мъжа, който обясни непознатата дума, имаше развеселени нотки.

— Бандити, човече. От кой край идваш, та не си чувал за шотландските рийвъри? Това е едно приятно занимание, с което се развличат даже някои от земевладелците, както дребни, така и едри. Само че обикновено се практикува нощем.

Отново се чу смях и Мегън се намръщи. Шотландският хумор определено й убягваше, но слава богу, тя нямаше да остане в тази страна толкова дълго, че да се налага да свиква със странностите на населението й.

— Да не би тогава това да ти мирише на капан, Лаклан?

— Мътните да те вземат, Раналд, не бързай толкова. Като ми замирише на капан, ще ти кажа. Сега трябва да помогнем на тези господа.

— Няма нужда — обади се Девлин точно в мига, когато Мегън най-после се изкатери до пътя и се зае да изтупва праха от ръцете си.

Беше се озовала зад всички и все още никой не я забелязваше. Шотландците не бяха слезли от конете си. Единственото, което се виждаше от тях, бяха невероятно широките им, облечени в черно гърбове. Девлин, от своя страна, или поне лицето му — останалата част от него беше скрита от конете — изглеждаше някак прекалено мрачен и сериозен. Но това, според Мегън, въобще не правеше отказа му да се възползва от предложената помощ по-малко обясним.

— И защо не? — попита тя, с което привлече погледа му и накара тримата ездачи рязко да обърнат конете си към нея.

— Проклятие, не можеш ли поне веднъж да направиш това, което ти се казва, Мегън? — изръмжа Девлин, като разбута конете и пристъпи заплашително към нея.

В гласа му имаше толкова ярост, че Мегън се ококори изненадано.

— Очевидно не — решително отвърна тя.

— Тогава се опитай да го сториш сега и се върни веднага във файтона — изсъска той толкова тихо, че да го чуе само Мегън.

— След като току-що едва успях да се измъкна от него, и то не благодарение на теб?

— Мегън…

— Не — прекъсна го тя. — Както обикновено, ти въобще не разсъждаваш, файтонът трябва да бъде изправен, нали? Нима очакваш през това време аз да стоя вътре и да се оставя да ме лашкат насам-натам?

— Очаквам да направиш това, което ти казвам.

— Хм, още не сме женени, Девлин Джефрис, така че можеш да си запазиш заповедническия…

— Ох, какви сладки слова. Значи още не си ничия съпруга, скъпа?

Въпросът долетя в мига, в който единият от конете пристъпи напред, и то толкова бързо и ловко, че Девлин бе избутан настрана и животното застана между него и Мегън, разделяйки ги напълно един от друг. Мегън вдигна поглед. В същия момент един истински гигант скочи от седлото право пред нея, светкавично хвана ръката й, наведе се и лекичко я докосна с устни. Тя понечи да издърпа ръката си и да му се скара, но когато той се изправи, думите замряха в гърлото й. Беше зашеметена от огромния му ръст и от смайващо красивата му външност.

Мъжът имаше светлозелени очи и тъмнокестенява коса, която на слънчевите лъчи имаше червеникав оттенък. Добре скроеният морскосин жакет прилепваше изрядно към раменете му, които бяха около два пъти по-широки от нейните собствени, и въпреки това по тях като че ли нямаше и грам тлъстина, а само здрави, силни мускули. Краката му, дълги и мощни като дървесни дънери, бяха обути в бежови панталони и високи до коленете ботуши за езда. Около шията му бе завързано старомодно копринено шалче с богато надиплена дантела. Беше вторият по хубост мъж от всички, които Мегън бе срещала през живота си, и на това отгоре се взираше в нея като омагьосан.

— Гръм и мъл… Такова огнено великолепие, че и придружено с ангелско лице! — възкликна мъжът. Погледът му поглъщаше жадно всеки сантиметър от косата и лицето й.

Мегън несъзнателно вдигна ръка, за да оправи несъществуващата си шапка. Изпита смущение, но приятно смущение. Този мъж беше необичайно дързък, но очевидно я намираше за привлекателна, включително и червената й коса. Тя почувства неудържим порив да се обърне към Девлин и да извика: „Чу ли това? Огнено великолепие, ха!“, но съумя да го овладее.

— Лаклан Макдуъл, на вашите услуги — представи се шотландецът. — Мога ли да ви предложа да ви закарам до… Гретна Грийн навярно?

— Ами, да… искам да кажа, точно натам пътуваме.

Той се усмихна широко и закачливо.

— Казват, че много двойки така и не стигат до Гретна Грийн, защото пътуването до там отнема повече време, отколкото някога въобще са прекарвали заедно, поради което още преди да са преминали границата, те вече не могат да се понасят един друг. Мога ли да се надявам, че и вашият случай е такъв, скъпа?

Беше дяволски проницателен, но Мегън нямаше намерение да споделя мъките си с напълно непознат човек.

— Не можете. И бих ви била признателна, ако…

— Замириса ли ти вече на капан, Лаклан? — извика единият от шотландците.

— Не още, Гилиън — отвърна Лаклан с очевидно раздразнение. — Не виждаш ли, че съм зает с ухажване на една дама?

Мегън зяпна, но преди да успее да каже каквото и да било, Гилиън се обади отново:

— Не, оттук не ми се вижда да е така.

При което Лаклан падна на коляно пред нея.

— А сега?

— О, да, сега наистина виждам. Много ли ще се бавиш?

— Колкото е необхо…

— Изобщо няма да се бави — намеси се Девлин, като заобиколи коня и застана до Лаклан.

Шотландецът въздъхна, но пренебрегна присъствието му и продължи да гледа Мегън втренчено, сякаш не бе в състояние да откъсне очи от нея. Тя се смути още повече, но не можеше да отрече, че е поласкана.

— Моля ви станете, господин Макдуъл.

— Не мога, не и преди да ти кажа, че ти открадна сърцето ми, скъпа.

— О, не съм искала.

Той й се усмихна.

— Да, знам, че не си виновна, но ето, то е тук, в твоите ръце. Така че ще трябва да чуеш моето обяснение в любов, а то ще бъде толкова пламенно, че после със сигурност ще ми дадеш отговора, който се надявам да получа.

Този човек беше невероятен. Мегън не можа да сдържи усмивката си.

— Нима?

— Да, убеден съм. Ами че виж само какъв избор имаш, скъпа: един задръстен англичанин или един гиздав шотландец, който ще ти донесе смях и радост и с когото никога няма да скучаеш.

Мегън се засмя.

— Не може сериозно да ми предлагате брак.

— Напротив — увери я Лаклан. — Нали си дошла тук, за да се омъжиш?

— Е, да, но…

— Омъжи се за мен. Кълна се, че няма да съжаляваш.

Тя нямаше желание да наскърбява този очарователен мъж, но се налагаше.

— Аз…

— Този абсурд продължи прекалено дълго — решително се намеси Девлин. — Дамата ще се омъжи за мен, господин Макдуъл, и то с благословията на баща си.

Лаклан бавно се изправи на крака. Девлин беше висок, но шотландецът бе с около десет сантиметра по-висок и много по-як. Вероятно смяташе, че исполинската му фигура ще сплаши Девлин. И би трябвало, но Девлин не даваше никакви признаци на уплаха.

— Внимавай, когато разговаряш с лорд Макдуъл, англичанино. Нека чуем какво ще каже дамата.

Мегън скочи между двама им преди Девлин да е отговорил вместо нея.

— Той е прав, господин Макдуъл. Ние с него сключихме нещо като сделка, от която не мога да се отметна.

— А обичаш ли го?

— Това, сър, не е ваша работа — високомерно заяви тя.

Лаклан се засмя от все сърце.

— Вече е моя работа, скъпа, защото аз искам да е така. Ще ти кажа как тълкувам твоя отговор: трябва ти малко време, за да размислиш над предложението ми. И аз ще ти дам това време.

Мегън се намръщи.

— Простете, не ви разбрах.

— Не, несъмнено ти ще трябва да ми простиш, защото ще те отвлека. Сега, Гилиън!