Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (10)

10.

След като се сдоби с чудесна зелена коприна и с подходящ бял тюл, от които щеше да излезе прекрасна нова бална рокля, Мегън се прибра вкъщи късно същия следобед във великолепно настроение. Не й се щеше да го разваля с посещение в конюшнята, дори се поколеба дали да не помоли някой от ратаите да прибере Сър Амброуз вместо нея. Но грижите за любимия й кон също бяха удоволствие, от което не искаше да се лишава. Ето защо за пръв път през живота си тя изпрати един от слугите да й донесе чесалата и другите принадлежности от конюшнята и се зае със Сър Амброуз в предния двор на къщата, под сянката на големия явор.

Десет минути по-късно Девлин Джефрис изникна пред нея.

— Би ли могла да ми обясниш какво правиш? — попита той без предисловия.

Появата му не оказа очаквания пагубен ефект върху доброто й настроение. Но неговото собствено настроение явно се бе развалило при вида й. Или пък цял ден го бяха мъчили мрачни мисли. Каквато и да бе причината, в момента Девлин изглеждаше вкиснат. Мегън се усмихна доволно.

— Какво, според теб, правя, господин Джефрис? Не е ли очевидно?

Полуснизходителният й, полуразвеселен тон го накара да скръцне ядно със зъби.

— Това може да го свърши и Тими.

— Разбира се, че може, но аз обичам да го върша сама. Не ти ли казах още тази сутрин?

— Тогава защо не го вършиш там, където трябва, вместо да правиш представления току пред къщата?

— Представление? Без публика? Хайде да не преувеличаваме. Освен това ми се струва повече от очевидно защо не съм в конюшнята. Опитвам се да избягна твоята неприятна компания. Така че появата ти тук осуетява чудесния ми план.

Той я изгледа продължително и втренчено, сетне пъхна ръце в джобовете си и измънка:

— Нямах намерение да те прогонвам от собствената ти конюшня.

Това бе нагла лъжа, но Девлин беше прекарал целия следобед отегчен до смърт, в напрегнато очакване на нейното завръщане. Не бе предположил, че Мегън целенасочено ще се опита да избегне срещата с него. Разчиташе, че тя ще се съпротивлява и ще воюва с него до последно — както подобаваше на жена с толкова червена коса — и искаше да е така, по дяволите.

Но сега?

— Може би ти дължа извинение — каза той. Думите му, прошепнати едва чуто, бяха изпълнени с огорчение.

— Повече от едно, но кой може да ги преброи?

О, значи напада? Човек й подава кокал, а тя захапва цялата му ръка.

— Много добре, тогава приеми моите извинения в двоен размер.

Мегън едва успя да скрие изненадата си от внезапната промяна у него. Естествено, извинението му изобщо не изглеждаше искрено, приличаше по-скоро на изтръгнато под натиск. Тя се зачуди какво ли е било в състояние да го стресне толкова силно, че да предпочете да й се извини, което за него сигурно бе равносилно на самоубийство. Какво я интересуваше, всъщност?

Но все пак той за пръв път й предлагаше мир, макар и доста недодялано, затова Мегън каза:

— Не съм сигурна, че едно просто извинение е достатъчно… — Тя млъкна, защото забеляза как тялото му се скова, а челото му се сбърчи. Този рунд е за мен, господин Джефрис, каза си Мегън самодоволно, преди да го дари с лъчезарна усмивка. — Но, от друга страна, в момента съм в прекалено добро настроение, за да ти се сърдя, така че приемам твоите извинения… в двоен размер.

Девлин не я чу. Полагаше отчаяни усилия да се съвземе след зашеметяващата усмивка, с която го бе удостоила. Кой би помислил, че две трапчинки могат да се окажат толкова мощно оръжие? Беше замаян, мислите му се бяха оплели, езикът му се бе вързал на възел. Чувстваше се така, сякаш някой изневиделица го бе проснал с един удар на земята.

Това момиче би трябвало да има лунички, помисли си той с безсилна ярост. Защо, по дяволите, нямаше? Трябваше да има нещо за компенсация на тази усмивка, която караше мъжа да иска да обгърне малкото й тяло с ръце и да я пази до края на дните си.

Девлин с мъка се отърси от тези мисли. Мегън го гледаше очаквателно, но той просто й кимна, при това доста отсечено, ядосан от факта, че дори не бе чул дали наистина приема извиненията му или не. Но нямаше да я помоли да повтори думите си. Вместо това Девлин се облегна на дънера на дървото, за да я наблюдава. Ако беше отказала да приеме извиненията му, все щеше да каже още нещо, нали? Най-малкото, щеше да му каже да се маха. Но тя не направи нищо подобно. Това, което направи, бе да пренебрегне напълно обстоятелството, че все още не си беше отишъл.

Проклета жена! Сега, когато бе постигнал временно спиране на огъня, каквото в действителност не бе искал — ако въобще го беше постигнал — Девлин нямаше представа какво би могъл да й каже. Нормален разговор, какъвто би започнал с човек от нейната класа, щеше да прозвучи нелепо от устата на един коняр. А и с нея той предпочиташе да се държи като коняр. Това му предоставяше доста голяма свобода на езика, каквато иначе нямаше да може да си позволи. А подобно удоволствие — да няма нужда да сдържа нито езика, нито емоциите си — бе истинска рядкост и Девлин нямаше намерение да се отказва от него.

— Тази седмица ще ходя на бал в Хампшър. Бал с маски.

Неочакваното й изявление го накара да вдигне вежди.

— Защо казваш това на мен?

Мегън сви рамене.

— Просто съм много развълнувана. Прииска ми се да ти го кажа.

— Имаш предвид, че ти се е приискало да ми натриеш носа, понеже прекрасно знаеш, че аз не бих могъл да присъствам на такова място.

— Да, това също. — Тя го погледна закачливо изпод дългите си мигли. — Е, заболя ли те носът?

Той едва се сдържа да не избухне в смях.

— Не чак толкова. Бил съм на един-два бала.

— Какви? — прихна Мегън. — Онези обществени маскаради в Ковънт Гардън?

— Как позна? — сухо отвърна Девлин.

— Не е същото като да пообщуваш с дукове и графове.

— Тук ме хвана, зверче… Чакай, не се наежвай, госпожице Пенуърти. Просто ми се изплъзна.

Тя не каза нищо, но започна да разчесва коня си малко по-енергично. Девлин се усмихна — очевидно пак беше решила да не му обръща внимание. Господи, когато бе ядосана, тази жена направо искреше. Бузите й пламтяха, очите й горяха. Сигурно би изглеждала така и когато… Напрежението в слабините му го принуди да прокуди тази мисъл.

— Какво му е особеното на този бал в Хампшър? — реши да попита той. — Мислех, че мисълта за предстоящия ти дебют в Лондон е по-вълнуваща за теб.

Мегън се обърна изненадано. Сега вече бе успял да прикове вниманието й.

— Откъде знаеш, че ми предстои дебют?

— Не е ли вярно, че всяко момиче на твоята възраст хуква презглава към Лондон да си търси съпруг?

— Не, не всяко. Аз, например, може и да не отида, ако всичко в Хампшър мине добре… О, забравих за сватбата на Тифани… Да, заради нея ще се наложи да отида в Лондон, но…

— Какво трябва да мине добре в Хампшър? — попита Девлин, без да си даде сметка, че тонът му изведнъж е станал рязък. — Да не би да очакваш предложение за женитба?

— Небеса, не! — засмя се тя. — Там само ще се запозная с него. Храня големи надежди, наистина, но не чак толкова големи.

— С други думи, ти вече си го избрала, но той още не знае. И кой е нещастникът, на когото си хвърлила око?

— Ще ти бъда признателна, ако говориш с по-голямо уважение за бъдещия ми съпруг.

— Притрябвала ми е твоята признателност — изсумтя Девлин. — Не се шегуваш, нали? Наистина възнамеряваш да се омъжиш за човек, когото дори не си виждала?

— Да — решително отговори Мегън. — Така че не се безпокой, господин Джефрис. Сърцето ми скоро ще бъде заето.

— О, освен всичко останало възнамеряваш и да се влюбиш в този непознат… Имаш ли представа поне как изглежда?

— Ами, не, но…

— А-ха! Значи просто се домогваш до титлата му, така ли?

— И какво, ако е така? Да не би да съм първата?

— Не, не си, това се прави от векове, но един благородник обикновено също иска да получи нещо в замяна на титлата си. Какво можеш да му предложиш ти?

Саркастичният му тон я засегна болезнено.

— Е, това се оказа едно краткотрайно примирие, нали? — Тя се извърна и поведе Сър Амброуз към конюшнята.

Девлин я догони и закрачи редом с нея.

— Съжалявам. Не исках да го казвам.

— Какво значение има една обида в повече? Може би Тифани беше права. Може би за теб се е превърнало в навик да сипеш оскърбления, за да пречиш на жените да „падат в краката ти“. Но, както вече казах, няма защо да се безпокоиш, че аз мога да „падна“, господин Джефрис. Опасенията ти, че това може да се случи — доколкото въобще си ги имал — са били смешни. Ти изобщо не ме привличаш.

Значи бялото знаме се сменяше с червено — ярко, яркочервено.

— Това изявление лесно може да бъде опровергано. Да ти покажа ли как?

— Да не смяташ да правиш представление току пред къщата?

— Вече стигнахме до страничния двор, ако не си забелязала. Да, точно това смятам да направя, по дяволите — изръмжа той.

— Хм, по-добре недей. Баща ми, който със сигурност ще чуе сърцераздирателния ми писък, изобщо няма да остане възхитен. Както, впрочем, и бъдещият ми съпруг, а дук Ротстън не е човек, с когото…

— Кой?

Мегън бе принудена да се обърне, защото Девлин се беше заковал на място. Шокираното му изражение я изпълни със злорадо задоволство.

— Предполагам, че това може да те слиса — каза тя невъзмутимо.

— Добре ли чух?

— Съвсем добре. До края на тази година аз ще бъда съпруга на Амброуз Сейнт Джеймз. И ти, господин Джефрис, няма да бъдеш поканен на сватбата.

— Защо… защо точно той?

— Защо не? Аз харесвам неговата конюшня.

— Харесваш неговата…

Останалата част от изречението премина в нечленоразделно ломотене. Мегън сви рамене и продължи напред сама. Когато стигна до конюшнята, видя, че пред вратата стои дребният мъж, с когото Девлин бе пристигнал в имението.

— Добър ден, госпожице — любезно поздрави той, като свали шапка.

— Добър да е и за вас, господин… Браун, нали така беше?

— Да, госпожице.

— Как е днес нашият прекрасен жребец?

— В отлична форма, просто отлична.

Мегън усети, че Девлин е зад гърба й и се обърна. Само миг размисъл й бе достатъчен да предположи, че би могла да се възползва от моментното му разкаяние и от безпокойството, което със сигурност изпитваше при мисълта за могъществото на бъдещия й съпруг.

— Искам да яздя жребеца.

— Не.

— Просто така? Не?

— Имаш чудесен слух.

Значи бе сгрешила в предположенията си.

— Ти си невъзможен! — каза му тя, преди да напусне конюшнята.

— Аз съм бил невъзможен! — изсумтя Девлин, като погледна към Мортимър. — Тя вече си е избрала съпруг, господин Браун. Още не го е виждала, но е твърдо решена да се омъжи за него. Можете ли да отгатнете кой е той?

— Някой, когото познавате?

— Да, познавам го. Дяволски добре го познавам. Тя си въобразява, че ще се омъжи за дук Ротстън.

— Но… — Очите на Мортимър се облещиха. — Нали вие сте дук Ротстън?!

— Именно.