Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (29)

29.

Мегън онемя от възмущение и ярост. Тези хора бяха крадци, разбойници. Шотландски рийвъри, както сами се назоваваха. Това, което се случи след последните шокиращи думи на Лаклан Макдуъл, го доказваше извън всякакво съмнение: мъжете извадиха пистолети и наредиха на Девлин да им предаде портфейла си.

Но Лаклан изненада съучастниците си.

— Зарежете останалото — заповяда той, като метна упорито съпротивляващата се Мегън на коня си. — Аз намерих своето съкровище. Днес не се нуждая от нищо друго.

— Ами коня? — запротестира онзи, когото наричаха Гилиън. — Това животно може да ни донесе цяло състояние.

Лаклан огледа изпитателно Цезар, но накрая се засмя.

— Оставете го. Днес съм в щедро настроение. Но разпръснете пясък на пътя, Раналд. Не искам и други карети да попаднат в капана ми, след като няма да съм тук, за да ги ограбя.

Девлин бе очаквал всичко това, беше се опитал да предпази Мегън от надвисналата беда още преди бандитите да разкрият истинските си намерения. Но тя не го бе послушала, бе дошла да спори с него, а сетне вече беше твърде късно, вече бе възбудила апетитите на разбойническия главатар. Лорд Макдуъл, как не! Титлата несъмнено беше чиста измислица, но това нямаше значение. Мегън беше отвлечена. Девлин и кочияшът бяха завързани здраво през ръцете и краката и бяха търкулнати в канавката.

С единствената съпротива, която оказа на разбойниците, стоварвайки юмрука си в лицето на младия Гилиън, Девлин не успя да си изпроси куршум, слава богу, но получи от Раналд здрав удар по тила с дръжката на пистолета му. Явно имаше корава глава, защото ударът само го зашемети, вместо да го прати в безсъзнание, както се опасяваше Мегън, и силните му ругатни и клетви за отмъщение продължиха да достигат до ушите на разбойниците дълго след като се беше изгубил от поглед. Но това също нямаше значение, защото шансовете на Девлин да се отвърже от въжетата и да ги последва не бяха по-големи от шансовете на Мегън да се освободи от ръцете на Лаклан, сключени здраво около кръста й.

Наистина беше разярена. Отвличането несъмнено бе ново и непознато изживяване, но тя спокойно можеше да мине и без него. В него нямаше нищо романтично или вълнуващо. Стремителната езда без път и пътека през неравния терен скоро се превърна в истинско мъчение, още повече, че Мегън категорично отказваше да се облегне на гърдите на своя похитител и седеше пред него в доста вдървена и неудобна поза. При всеки по-рязък завой стегнатата му хватка я оставяше без дъх — проклетият шотландец явно не си знаеше силата — но тя мълчеше, решена да съхрани гнева си, за да му го стовари наведнъж, когато слезеха от конете… ако това изобщо станеше.

След залез-слънце й стана дяволски студено. Конете вече едва кретаха, омаломощени от лудата скорост, с която бяха препускали цял следобед. Мегън тъкмо започваше да се чуди дали шотландците не са намислили да уморят клетите животни до смърт, когато те най-после спряха край един малък поток и слязоха от седлата. За кратко време разбойниците запалиха огън, измъкнаха от дисагите си храна и разстлаха на земята одеяла. Лагер. Наистина, бяха решили да спят. На открито!

Макдуъл свали Мегън от коня и тя изстена от свирепата болка, пронизала скованите й стави. Но макар че едва се държеше на краката си, тя мигновено отблъсна ръцете му. Лаклан очевидно се развесели и дори се засмя. Мегън отстъпи крачка назад, за да му даде възможност да види по-добре сърдитото й изражение.

— Това няма да ти се размине безнаказано — заяви тя.

— Вече ми се размина — отвърна безгрижно той.

— И къде ме водиш?

— У дома.

Това кратко обяснение й каза много неща, затова Мегън смени тактиката.

— Няма да отида „у дома“, където и да се намира това.

— Ти все още не схващаш — недоволно каза Лаклан. — Аз ти правя услуга, като ти предоставям шанс да помислиш малко повече върху избора си на съпруг.

— Единственото, което правиш, е да ми дадеш да разбера, че предпочитам един недодялан англичанин, който между другото въобще не е задръстен, пред един недодялан шотландец.

Той цъкна с език.

— Да разбирам ли, че си ми сърдита?

— Точно така.

— А не би трябвало, скъпа. Как би могла да направиш правилния избор, без да си ме опознала по-добре? — Мегън го гледаше като онемяла, затова Лаклан побърза да добави: — Не се тревожи, скъпа. Нищо лошо няма да ти се случи, кълна се.

— Лошото вече се случи — цялото тяло ме боли. Вие, шотландците, винаги ли съсипвате конете си така?

Новата посока на гнева й го накара да се усмихне.

— Това са яки и издръжливи животни, не като вашите тлъсти английски коне. Наистина съжалявам, че ездата ти е причинила болка, но се налагаше да бързаме.

— Сериозно ли се страхуваш, че някой ще те преследва?

— Заради теб, скъпа — о, да, той ще дойде. Или поне ще се опита да те намери. Нито един нормален мъж не би се отказал от теб без бой. Но ти обещавам, че няма да му излезе късметът. Няма шотландец, който би могъл да ме открие, ако не искам да бъда открит, камо ли англичанин.

Мегън имаше чувството, че ще рухне на земята и ще се разплаче. Ако не бяха тези проклети разбойници, сега щеше вече да е омъжена. Вярно, това нямаше да промени нищо, защото Девлин категорично бе заявил, че бракът им ще бъде само формален. И все пак тя не можеше да не се омъжи, след като вече беше бременна.

В това време Лаклан се зае да разстила едно одеяло и за нея. Двамата му другари, които между впрочем не бяха нито толкова грамадни, нито толкова добре сложени, мърмореха на висок глас за това, че не са отмъкнали Цезар. Недоволството им очевидно бе предназначено за Лаклан, но той не им обърна внимание. Вместо това се поклони кавалерски и подаде ръка на Мегън, за да й помогне да седне. Мегън обаче пренебрегна любезно предложената й помощ и се отпусна тромаво върху одеялото сама.

— Ти си само един обикновен крадец, нали? — смело попита тя, когато видя, че разбойникът се кани да седне до нея.

За миг той се спря, но веднага след това избухна в толкова силен смях, че залитна и падна на колене пред нея.

— Обикновен? Съвсем не, скъпа. Ние, Макдуъл, сме потомствени рийвъри. Кой съм аз, че да осквернявам паметта на предците си, като позоря този достоен занаят?

Отговорът му предизвика весели възгласи и подсвирквания от страна на двамата му приятели и свиреп поглед от страна на Мегън. Но Лаклан отново й се усмихваше закачливо.

— Наистина ли не намираш нищо нередно в това да крадеш? — попита тя с искрен интерес.

— О, не съм казал подобно нещо. Но сигурно знаеш, че шотландците и англичаните от векове умират от удоволствие да се ограбват взаимно. Аз просто се придържам към традицията.

— Искаш да кажеш, че нападаш единствено англичани? — възкликна Мегън, възмутена от името на всички свои сънародници.

Той сви рамене с безразличие.

— Ще стигнем у дома чак утре следобед, така че сама виждаш колко далеч съм принуден да ходя, за да съм сигурен, че джобовете, които изпразвам, са само английски.

— Колко патриотично — жлъчно каза тя. — По вашия край няма ли англичани?

— Срещат се. Но не можеш ли да разбереш какъв е проблемът? Във вътрешността на страната би ми се налагало да спирам всяка карета и да питам: „Ти англичанин ли си, човече, или си шотландец?“. Но един шотландец не обича да го занимават с глупости и никак не би останал очарован, ако му задам подобен въпрос. Затова ми е много по-лесно да отида там, където мога да съм сигурен, че ще се натъкна предимно на англичани, а това означава близо до границата.

— За мое нещастие.

— Не, не говори така, скъпа. Нормално е да си разстроена. Самият аз също съм объркан и изумен от чувствата, които ме караш да изпитвам. Но не си мисли, че имам навика да крада гиздави девойки. Ти си първата.

— Каква съм късметлийка.

Саркастичната й забележка го накара да се разсмее отново.

— Не, късметлията съм аз. Не можеш да си представиш от колко време търся жена като теб.

Едва ли от много, помисли си Мегън, защото Лаклан изглеждаше на не повече от двадесет и пет години. Но на глас каза само:

— Това все още не означава, че си късметлия, Макдуъл, защото аз вече съм сгодена.

Думите й изобщо не го смутиха.

— Не е възможно наистина да искаш онзи намусен английски мухльо — заяви той напълно убедено.

— Напротив, възможно е.

— Но ти не го обичаш — настоя Лаклан със същата убеденост. — Това се вижда и от сто…

— Разбира се, че го обичам, и то много. Дори ще му родя дете.

Той се усмихна шеговито.

— Хубаво е, че искаш да имаш деца.

— Ти не ме разбра — каза Мегън. — Не става въпрос за бъдещи намерения, а за свършен факт.

За нейна собствена изненада, не изпита никакво притеснение от признанието си. А и слисаното изражение на разбойника беше достойна отплата за всички неудобства, които бе изпитала по време на препускането през шотландските пущинаци. Само че Мегън не успя да му се порадва достатъчно, защото Лаклан внезапно избухна в гръмогласен смях и тя разбра, че не й е повярвал.

И сега какво?

Откъде да знам, по дяволите? Стори ми се, че думите ти прозвучаха много убедително.

Тогава защо той не ми повярва?

Може би защото не иска да ти повярва.

Хубава работа! А защо тогава преди малко не повярва и на лъжите ми?

Какви лъжи?

Не е смешно.

Мегън несъзнателно се намръщи. Лаклан забеляза това и реши, че недоволството й се отнася до него — което щеше да е истина, ако вниманието й не се бе отклонило от заблудения й вътрешен глас.

— Съжалявам, скъпа, но вероятно разбираш колко нелепо звучи една изискана млада дама като теб да очаква дете, преди да се е омъжила, особено пък от мъж, когото дори не харесва. — Изведнъж усмивката му се стопи и на лицето му се изписа мрачна подозрителност. — Освен ако той не…

Мегън разбра накъде бие и не му даде възможност да довърши.

— Не е. Как можа изобщо да ти хрумне подобно нещо!

— Ох, почакай, няма нужда да се ядосваш — каза той с известно смущение.

— Да се ядосвам? Тепърва? Аз съм ядосана още от сутринта, глупако. Ти нямаше никакво право да ме отвличаш от моя годеник. Днес щях да се омъжвам!

Сега вече Лаклан наистина се смути, защото му се стори, че Мегън всеки миг ще се разплаче, а женските сълзи му действаха зле.

— Все още можеш да го направиш. Сигурен съм, че наоколо ще се намери някоя църква.

— Няма да се омъжа за теб! Настоявам незабавно да ме върнеш там, откъдето ме отвлече!

— Май ухажването не върви добре, а, Лаклан? — подвикна Гилиън със сериозна физиономия, макар да бе повече от очевидно, че едва сдържа смеха си.

— Ако ме беше попитал, можех да те предупредя, че отвлечените булки са жива напаст — допълни Раналд.

Гневният поглед, който им отправи Мегън, както и не по-малко гневното изражение на Лаклан принудиха двамата разбойници бързо да им обърнат гръб и да се доближат до огъня. Лаклан отново се опита да й се усмихне, но на нея вече й беше дошло до гуша.

— Чарът е хубаво нещо, но в момента е напълно неуместен — рязко каза тя. — Виж, убедена съм, че ти си чудесен човек. Ако зарежеш грабежите, от теб може даже да излезе добър съпруг за някое хубаво момиче. Но това момиче няма да съм аз.

— Защо не поспиш една нощ, преди да вземеш решение? — попита той, сякаш краткото й слово му бе прозвучало напълно несериозно.

— Защо вместо това не ме отведеш обратно?

— Имай милост, девойче. Конете не биха издържали на такова натоварване, дори да имах намерение да те пусна толкова скоро.

— Толкова скоро ли? И колко време трябва да мине, за да схванеш, че ти говоря съвсем сериозно?

Този път Лаклан все пак се усмихна.

— След като току-що призна, че от мен ще излезе добър съпруг, нищо че съм рийвър?

— Ти си непоправим — раздразнено въздъхна Мегън. — А също и напълно непоносим. А аз си мислех, че Девлин е твърдоглав — измърмори тя на себе си.

— Моля?

— Не желая повече да разговарям с теб, така че млъквай.

— Тогава ми позволи да те нахраня и…

— Нито пък ще ям от твоята храна.

— Ох, скъпа, не мога да те оставя да умреш от глад — решително заяви Лаклан.

Мегън го изгледа с присвити очи, които недвусмислено му казваха да зареже всякакво намерение да я накара да яде насила.

— Само се опитай да ми попречиш и ще видиш.

— Бога ми, ама ти си била страшен инат — възкликна той също с известно раздразнение. Но после добави с въздишка: — Много добре, но ми кажи като огладнееш.

Тя изсумтя и легна върху одеялото с гръб към него. Но усети, че крайниците й треперят от слабост и изтощение и мигновено съжали за глупавото си избухване. По дяволите, по дяволите, по дяволите! За всичко бе виновен Девлин. Беше сигурна, че трябва само да се съсредоточи малко, за да намери начин да стовари върху него вината за своето злощастие, или поне за това, че не идваше да я спаси. Какво като краката и ръцете му бяха завързани? Би трябвало да прояви малко изобретателност, за да се освободи и да я последва.

Не е ли по-добре да помислиш дали не можеш да се измъкнеш сама?

Как?

Твоите ръце и крака не са завързани. Когато всички заспят, можеш просто да си тръгнеш.

Да не би да си останала с погрешното впечатление, че имам представа къде се намирам? Нямам никаква представа. Бих могла да се лутам наоколо дни наред и наистина да умра от глад.

Но би могла и да намериш помощ още зад първия ъгъл.

Какъв ъгъл? Ако не си забелязала, наоколо е пълна пустош.

Няма ли поне да опиташ?

Естествено, че ще опитам. Ако чакам Девлин да дойде да ме спаси, ще си остана завинаги в Шотландия. Но ако се загубя и умра от глад, вината ще е твоя.

Не бях аз тази, която току-що отказа да яде, въпреки че стомахът й стържеше от глад.

Беше въпрос на принципи.

Какво общо имат принципите с плановете за бягство?

— Макдуъл, гладна съм.