Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (21)

21.

Девлин остави Мегън в ужасно настроение, което не я напусна до края на деня. Не беше изпитала удоволствие от утринната си езда, която бе очаквала с такова нетърпение. Не беше успяла да го нарани достатъчно в словесната битка помежду им — поне не толкова, колкото той бе наранил нея. И дори не беше получила целувка. Нямаше съмнение — този рунд също бе спечелен от Девлин, и то категорично.

Значи все пак искаше той да те целуне?

А ти как мислиш?

Тогава защо се дърпаше като магаре на мост?

Ако ще ме целува, не искам да е защото аз съм го предизвикала.

А според теб как стана първия път?

Тогава беше различно. Тогава не знаех, че го предизвиквам. Но ако тази сутрин се бях развикала, след като той изрично ме бе предупредил какво ще последва, щеше да излезе, че нарочно си го търся, нали? А аз определено не желая Девлин да знае, че искам да ме целуне.

Не виждам защо не. Това би било най-лесният начин да постигнеш целта си.

След като този човек вероятно не спи по цели нощи, мислейки единствено как да ме оскърби още повече? Представям си на какво би ме направил, ако знаеше, че може би искам целувките му.

Не „може би“. Ти каза, че ги искаш.

Хм, струва ми се, че съм на път да размисля.

Както често напоследък, разговорите между Мегън и нейната съвест по-скоро я ядосваха, вместо да й помогнат. Откакто Девлин и сексуалните му подмятания бяха възбудили любопитството й, здравият й разум бе започнал да отстъпва на заден план. Ето че сега вътрешният й глас, който би трябвало да е благоразумен, бе всичко друго, но не и такъв; докато любопитството й триумфираше, усетило, че Мегън ще му се поддаде… поне донякъде.

Тя наистина искаше да изпита отново онова приятно усещане, което бе изпитала при целувката на Девлин. И не само него, но и нещо повече. Това „повече“ беше обвито в мъгла, неизвестно, но Мегън притежаваше достатъчно смелост — поне в повечето случаи. Разбира се, здравият й разум не бе напълно победен. Тя знаеше до къде можеха да я доведат целувките, за които копнееше. До прелъстяване, до опозоряване за цял живот. Беше ужасно да знае началото и края на нещо, без да има и най-малка представа за това, което лежи по средата. Всъщност, честно казано, не знаеше много и за края. Но все пак щеше да се наложи да постави някакви граници на онова, което искаше да научи от Девлин. Щеше да се наложи да го спре, преди да е научила прекалено много.

Мисля, че за такива като теб си има дума и тя не е много хубава.

Дори да е така, аз не я знам.

Знаеш я; просто се срамуваш да си признаеш.

Не е ли малко късничко да запяваш нова песен?

Не се и опитвам. Но ти не вземаш предвид чувствата и желанията на Девлин. Би трябвало да си готова да го последваш, по който и път да реши да те поведе. Вместо това ти вече обмисляш къде да сложиш край на пътуването.

Да, защото изчаквам първо да се омъжа, преди да предприема толкова дръзко приключение. Точка по въпроса.

Същата вечер, все още силно объркана и раздвоена, Мегън се отправи към конюшнята. Част от нея все още предупреждаваше, че не е особено мъдро от нейна страна да кара Девлин да я научи да се целува… и други неща; докато останалата част изгаряше от нетърпение да го стори. Първата „Мегън“ я бе накарала да се забави в стаята си с надеждата, че ще стане достатъчно късно и Девлин ще заключи вратата и ще си легне, като по този начин ще осуети плановете й… поне за днес. Другата обаче сега я караше да бърза с надеждата, че не е станало твърде късно. Но нито една от двете „Мегън“ не бе очаквала да съзре Девлин да напуска конюшнята, възседнал Цезар.

Какво, по дяволите, означава това, помисли си тя, загледана след него — защото той не бе спрял, очевидно твърде зает със собствените си мисли, за да я забележи. След тежката целодневна битка със съвестта си по повод на това доколко е уместно да идва в конюшнята, Мегън се почувства измамена, когато видя жертвата си да изчезва в нощта. И къде би могъл да отива, запита се раздразнено тя.

Веднага й хрумнаха няколко възможни отговора. Има среща с друга жена. Най-после се е ядосал на Мегън прекалено много и е побягнал, за да си потърси работа другаде. Той е разбойникът, който обикаля из енорията и сега е тръгнал да ограбва нищо неподозиращи закъснели пътници.

Тя се вкопчи в третия отговор, защото първите два изобщо не я устройваха. Освен това той звучеше напълно правдоподобно. До появата на Девлин в околността наистина не бе имало нито един грабеж. Часът беше повече от подходящ за такова нечестиво занимание. А и за пръв път Девлин не носеше някоя от своите фини бели ленени ризи, които толкова обичаше и които нямаше как да си позволи да си купува, освен с нечестиво придобити средства, разбира се. Една бяла риза би го направила лесно забележим. За разлика от тъмните дрехи, които бе облякъл тази вечер.

Трябваха й само няколко секунди, за да реши да го последва, и още няколко — за да осъзнае, че ако иска да го настигне, няма да има време да оседлае Сър Амброуз. Идеята да язди без седло я стресна и Мегън едва не се разколеба. Може би бе по-добре да остане в конюшнята и да изчака Девлин да се върне. Но негодникът сигурно криеше плячката си другаде и когато се прибереше, у него нямаше да има никакви доказателства за престъплението му и тя нямаше да може да го разобличи. Тъкмо това я накара да вземе окончателно решение. Дяволски много й се искаше да разполага с нещо, с което да държи Девлин в ръцете си; мисълта за това беше прекалено изкусителна. Така щеше да може да иска от него каквото й хрумне, да го постави на място, да го накара да се гърчи като червей, да сложи край на оскърбленията му.

Мегън не губи повече време, а се втурна да изведе Сър Амброуз, като все пак му сложи поне юзда — защото едно е да яздиш без седло, но съвсем друго — да не си в състояние да направляваш породиста кобила като тази. Но това кратко забавяне й струваше скъпо. Когато Мегън стигна до пътя, наоколо нямаше и следа от Девлин.

Но фактът, че нощта бе почти напълно безлунна и че всичко наоколо беше черно и страховито, не бе в състояние да я откаже от намеренията й. Тя смело пришпори коня си към имението на Такъри, в чийто район бяха извършени досегашните грабежи.

Ами да, сега си даваше сметка, че всички ограбени карета бяха принадлежали на гости на лейди Офелия, връщащи се от прием при нея. Този разбойник несъмнено причиняваше сума неприятности на дъртата кранта. При мисълта за това Мегън едва не се разсмя на глас, но все пак се въздържа и само се усмихна. Вероятно хората дори щяха да спрат да се отзовават на поканите на лейди О, поне докато крадецът не бъде хванат. Как не се сетих и аз за тази чудесна идея за грабежите, помисли си тя.

Внезапно погледът й долови някакво движение пред нея — беше просто една сянка, която изчезна зад следващото възвишение на пътя. Но Мегън не направи опит да настигне сянката. Познаваше прекрасно цялата околност, затова кривна встрани и препусна направо през ливадите, докато не се озова пред малката горичка, през която минаваше пътят точно преди да стигне до имението на Такъри.

Едва ли можеше да съществува по-подходящо място за извършване на грабежи. Тук имаше предостатъчно дървета и храсти, зад които един разбойник да се скрие заедно с коня си, и многобройни тесни пътечки, по които да избяга и по които нямаше как да бъде преследван от карета — ако на жертвите му въобще им минеше през ума да го преследват.

Тези многобройни пътечки позволиха на Мегън да стигне до едно доста удобно за наблюдение място, което бе достатъчно далеч от пътя, за да не могат нито Девлин, нито жертвите му да я забележат, но и достатъчно близо, за да чуе, ако откъм имението се зададе някоя карета. Не се надяваше късметът й да проработи чак дотолкова, че грабежът да се извърши пред собствените й очи, макар и това да бе възможно, понеже мястото, където беше решила да чака, се намираше приблизително по средата на горичката. Но все пак вярваше, че ще успее да последва крадешком каретата и да не пропусне най-интересната част — ако въобще имаше такава.

Беше делничен ден, а лейди О. организираше големи приеми само през уикендите, освен ако нямаше гости, отседнали у тях за по-дълго време. Но тя беше кралица на забавите. Дори когато нямаше такива гости, в дома й се провеждаха увеселения и вечери, макар и в много по-тесен кръг. А на разбойника едва ли му трябваха повече от една-две жертви на нощ, за да си свърши добре работата.

Мегън се приготви да чака, като привърза Сър Амброуз към едно дърво и се премести малко по-близо до пътя. След непрогледната тъмнина в гората, сега очите й различаваха пътя доста по-добре.

Мина повече от час, без да се случи нищо. Но Мегън не скучаеше. Мисълта как ще залови Девлин на местопрестъплението и ще разполага с оръжие, с което да заплашва красивата му глава, я забавляваше предостатъчно.

Най-после се чу тропот и тя съзря светлинка, идваща от фенера на една карета. Кочияшът караше прекалено бавно — или не му плащаха достатъчно, или беше посръбнал, докато господарят му се е забавлявал. Така или иначе, преди каретата да стигне до нея — след цяла вечност, както й се стори — Мегън вече беше успяла да обмисли положението и да реши, че ще й бъде по-лесно да я последва пеша, прокрадвайки се между дърветата.

Така и стори. Броеше крачките си, за да може после да открие Сър Амброуз. Но краят на горичката изникна пред очите й много по-скоро, отколкото бе предполагала и за втори път тази нощ Мегън се почувства измамена. След секунди каретата щеше да излезе на открито и да бъде в безопасност. Проклятие! Или Девлин беше решил да пощади тези пътници, или…

— Стой! Давай парите!

Сърцето й се качи в гърлото. Той бе изникнал от същата страна на гората, от която се намираше и тя, на не повече от три-четири метра от нея. Още секунда и можех направо да се блъсна в него, помисли си слисано Мегън. А ако не я лъжеше погледът, Девлин на всичко отгоре размахваше пистолет — явно, за да изглежда по-страховито.

Кочияшът мигновено спря каретата. Но пътниците не бързаха да се подчинят; очевидно се мъчеха да се преборят с нежеланието си да се освободят от своите пари и скъпоценности. Самата Мегън се мъчеше дваж повече да укроти сърцето си, което се бе разтуптяло от уплаха при звука на този писклив глас. Писклив ли?

Мерзавец такъв, значи си преправяше и гласа. Е, тя и без това се нуждаеше от по-сериозни улики срещу него. Трябваше да го изчака да вземе плячката си и едва тогава да го разобличи. Но как? Не искаше да сваля маската му пред неговите жертви. Това нямаше да й помогне. Просто щеше да доведе до арестуването му, а Мегън с изненада установи, че в действителност това е последното нещо, което би желала да се случи.

Разбира се, че няма да го желае. Той трябваше да я научи на много неща, а нямаше как да го стори, ако го тикнеха в затвора. Но това ли бе единствената причина? Е, не беше сега моментът да търси обяснение на желанията си. По-важно бе да измисли как да попречи на Девлин да побегне с Цезар, след като получи плячката си. На първо време трябваше да се приближи още повече и да бъде готова за действие.

Мегън изпълни решението си и сега можеше да чува по-добре какво става на пътя, макар че нямаше кой знае какво за чуване: само недоволното ръмжене на пътниците и отблъскващия кикот на Девлин, който изглежда наистина изпитваше удоволствие да сплашва клетите хора.

Но не след дълго той стана нетърпелив.

— Хвърлете всичко. И по-живо. После можете да си вървите по пътя, и то бързо, защото иначе има опасност да реша, че трябва да се поупражнявам малко с този пистолет.

— Това няма да ти се размине безнаказано.

— Естествено, че ще ми се размине. Да не би да смяташ ти да ми попречиш?

Отговорът беше отрицателен. Мегън усещаше как гневът й към Девлин се разгаря все по-силно. Не стига, че ограбваше горкия човечец, ами трябваше и да го унижава и да му се подиграва.

Непременно щеше да му го каже, когато останеха насаме. И понеже той бе наредил да хвърлят плячката му на земята и следователно трябваше да слезе от коня си, за да я вземе, Мегън престана да се безпокои, че Девлин може да й избяга. След като каретата отпътуваше — а точно в този момент кочияшът вече подвикваше на конете да тръгват — щеше да има предостатъчно време, за да се изправи срещу него и да го изобличи.

И двамата изчакаха каретата да се отдалечи достатъчно — естествено, по различни съображения. В мига, в който Девлин скочи от седлото, Мегън пристъпи крачка напред. Но същото стори и някой друг, само че от отсрещната страна на пътя.

Тя се дръпна рязко назад. Сърцето й отново се разтуптя като обезумяло. Значи бяха двама? Нима Девлин бе въвлякъл и симпатичния господин Браун в престъпните си занимания? Не, новопоявилият се мъж беше твърде висок, за да е Мортимър Браун. А и щом го съзря, Девлин остана не по-малко сащисан от самата Мегън.

— Мили боже, как ме изплашихте!

— Ще направя нещо повече, Сандерсън, ако веднага не ми дадете задоволително обяснение за това, което вършите.

Очите на Мегън се опулиха от изненада. Това беше гласът на Девлин, без съмнение. Какво, по дяволите, ставаше тук? Едва сега тя се вгледа по-внимателно в коня и видя, че не е Цезар. Ако не беше толкова тъмно, можех и по-рано да забележа тази подробност, помисли си Мегън ядосано. Но пък тогава нямаше да остане тук достатъчно дълго и нямаше да разбере, че Девлин все пак познава разбойника, нищо че самият той, за съжаление, явно бе невинен.

Отговорът на Сандерсън потвърди това.

— Девлин, вие ли сте? Божичко, човече, какво правите вие тук?

— Аз не съм тук — отвърна Девлин с неприкрито раздразнение. — Никога не съм бил тук. Не сте ме виждал тук. Ясно ли е?

— О, разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Сандерсън, като свали кърпата, която бе вързал пред лицето си и я напъха в един джоб. — Надявам се, че и вие не сте ме виждал.

— Вие, скъпо момче, нямате такъв късмет. Обяснете ми поведението си, ако можете.

Разбойникът сви рамене с престорено безгрижие.

— Просто се забавлявам, Ваша…

— Грабежите не са забавление, магаре такова. Измислете нещо по-правдоподобно.

— Ами, всъщност, имах дяволски лош късмет. Истината е, че тези пари ми трябват.

— И не ви хрумна да поискате от баща си? Графът не се слави като скъперник.

— Естествено, че ми хрумна, но той е ужасно далеч, по дяволите, а аз съм принуден да стоя тук, защото ухажвам една от дъщерите на граф Уеджууд, и то тъкмо по настояване на татко. Той смята, че ми е време да се задомя. Е, какво можех да направя? Изпратих му писмо, но още не съм получил отговор. Отседнал съм у Такъри и проклетата господарка на имението си мисли, че е длъжна всеки божи ден да ме забавлява с „лондонски развлечения“, а вие знаете какво означава това. Още първата седмица загубих малкото пари, с които бях пристигнал. А не мога да заявя на лейди Офелия, че съм разорен, след като съм дошъл да искам ръката на дъщеря й.

— Но можехте да предложите други „развлечения“ вместо хазарт. И точно това ви съветвам да направите, защото вашите упражнения по разбойничество приключват още тази нощ.

— Но това наистина ме забавляваше.

— Не смятате да спорите с мен, нали, скъпо момче? — Въпросът прозвуча толкова заплашително, че Мегън не можеше да вини Сандерсън, задето побърза да увери Девлин:

— Не, не, не бих си и помислил.

— Освен това ще върнете всичко, което сте откраднал от тези добри хора.

— Но аз… не мога.

— Можете и ще го направите.

— Разберете, не всичко е у мен. Дрънкулките — да, но снощи пак играхме и… хм… късметът ми още не беше проработил.

— Колко?

— Осемдесет лири.

Девлин изсумтя възмутено, сетне извади от джоба си пачка банкноти и ги тикна в ръцете на Сандерсън. Младежът ги прибра охотно, докато Мегън стоеше като гръмната и се чудеше откъде един коняр може да разполага с толкова пари, та да си позволи да ги раздава ей така.

— Ще занесете парите и всичко останало при мировия съдия още тази нощ. Просто ги оставете в дома му заедно с бележка, че се разкайвате за стореното. Не вярвам това да представлява особен проблем.

— Не, не, още тази нощ ще го направя.

— Добре, защото ако до слуха ми не достигне мълвата, че всичко е било върнато — чуйте добре какво ви казвам, всичко — ще посетя баща ви. Не ми се иска да го правя, на него още по-малко би му се искало да чуе разказа ми, а на вас съвсем няма да ви се иска да понесете последствията. Вярвам, че ме разбирате.

— Напълно. Съжалявам, че ви създадох грижи. Няма да се повтори, кълна се… аз…

Думите замряха в гърлото му, защото Девлин се бе скрил в гората също толкова безшумно, колкото се бе появил. Мегън също побърза да се отправи към мястото, където беше оставила Сър Амброуз. Но през цялото време лицето й бе намръщено. Защо синът на един граф се бе уплашил толкова от един коняр?