Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man of My Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 327 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Издателство „Ирис“ 1997

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

16.

— Дали бих могъл да поговоря с баща ви за женитба?

Мегън пропусна един такт. Партньорът й, изглежда, не забеляза.

Беше отличен танцьор. Предишните около половин дузина партньори на Мегън не бяха, затова тя веднага отбеляза този факт. Освен това имаше приятно лице, а точно в момента — и напълно сериозно изражение. Изглеждаше на малко повече от тридесет години.

Ако беше по-млад, Мегън щеше да се засмее и да измисли някакъв шеговит отговор. Боеше се обаче, че той говори сериозно. Но самата тя не искаше да бъде сериозна точно сега. Вечерта се бе оказала дяволски забавна, точно както беше предрекла Тифани.

Мегън бе обещала всички танци на различни партньори, с изключение на два, които пазеше за дука в случай, че той си направеше труда да се появи. Още го нямаше, но дори това вече не я притесняваше кой знае колко. Сега си даваше сметка, че е глупаво да се оставя да я води припряността. Сейнт Джеймз нямаше да й избяга. Разполагаше с предостатъчно време, за да се запознае с него. А тъй като половината от присъстващите на бала бяха от Лондон, тя вече не се опасяваше толкова от предстоящия си дебют. В края на краищата, тези хора съвсем не се бяха оказали чак такива страшилища.

— Виждаш ли? Така ще бъде и в Лондон — бе прошепнала на ухото й Тифани само преди секунди, точно преди настоящият партньор на Мегън да си проправи път през тълпата обожатели, скупчени около нея и да я отведе на дансинга. — Още ли си сигурна, че искаш онзи стар досадник, дука?

Мегън още бе сигурна и само срещата с него можеше да я накара да промени решението си. Но междувременно не виждаше причини да не се наслаждава на своя успех — защото популярността й сред присъстващите на бала определено можеше да се нарече така. Ала едно напълно сериозно предложение за брак от непознат мъж далеч не отговаряше на представите й за наслаждение. Това бе просто абсурд и заслужаваше абсурден отговор.

— Разбира се, че можете — каза тя на своя партньор; не помнеше името му. — Но съм длъжна да ви предупредя, че е много вероятно той да ви застреля.

Сега той пропусна един такт. Но Мегън забеляза.

— Извинете — промълви мъжът след кратка пауза, — „застреля“ ли казахте?

— Точно така.

— Но… но…

— О, той не е чак толкова ужасен, сър; става такъв само когато някой му спомене думата „женитба“. Виждате ли, прекалено често го засипват с такива предложения… Тези жени просто не го оставят на мира.

Той пропусна още един такт. Мегън успя да остане сериозна, макар и с цената на неимоверни усилия.

— Жени? Но аз имах предвид…

— И се боя, че татко се закле — да, наистина се закле, че ако още веднъж чуе тази дума в близките три месеца — все пак, той прояви достатъчно разум да сложи някакво ограничение във времето — ще застреля човека, който я е произнесъл, без значение кой е той. Вижте, не знам дали действително имаше предвид, че ще го убие. Може да възнамерява само да го рани. Да, напълно е възможно. Така или иначе, почувствах се длъжна да ви предупредя.

— Благодаря ви. Наистина, много съм ви признателен.

Сигурно, помисли си Мегън. След този разговор горкият човечец нямаше вече кой знае какво да каже и останалата част от танца премина в почти пълно мълчание. Когато музиката спря, той се сбогува някак припряно и за пръв път от началото на вечерта Мегън остана за миг сама. За един много кратък миг.

— Вярвам, че следващият танц ще бъде за мен.

Гласът я стресна, защото бе дошъл точно иззад гърба й. Освен това я раздразни, защото се беше надявала да остане за малко насаме със себе си. Дали не можеше да се престори, че не го е чула и просто да се отдалечи? Не, би било прекалено невъзпитано от нейна страна, въпреки че си оставаше вариант за изход. Трябваше й само удобно извинение да го стори, а Мегън подозираше, че никак няма да й е трудно да намери такова, предвид на самонадеяния тон, с който бе направено това изявление.

За да предотврати опасността да бъде въвлечена в разговор, тя се извърна съвсем леко, така че мъжът да разбере, че думите й се отнасят до него, и каза с известна доза нелюбезност:

— Всъщност, наистина нямам партньор за следващия танц, но това ме устройва чудесно. Извинете ме, но тъкмо се канех да подишам малко свеж въздух.

— Същото щях да ви предложа и аз, така че ще ви придружа, ако не възразявате.

— Чистият въздух е на всички, разбира се, и всеки може да го диша свободно, но аз предпочитам да направя това сама.

— Колко сте неромантична, госпожице Пенуърти.

Любопитството я принуди да се обърне. Той беше висок, много висок. И с маска.

— Да не би вече да са ни запознали?

— Не бих забравил подобно удоволствие. Но отговорът е „не“.

— Тогава откъде…

— Попитах. Но позволете ми сам да се представя. — Той съвсем леко се поклони. — Амброуз Сейнт Джеймз, на вашите услуги. Сигурна ли сте, че няма да промените решението си?

Шегуваше ли се? Мегън вече се бе отказала от надеждата да го срещне тази вечер, а ето че той беше тук и далеч надхвърляше всичките й очаквания. Наистина, лицето му бе скрито зад черното домино, но чертите, които все пак се виждаха, определено бяха красиви, а тялото му беше също толкова прекрасно сложено, колкото и това на Девлин — стой настрана от мислите ми, конярю! — макар че, естествено, тя никога нямаше да види Девлин облечен в толкова елегантен вечерен костюм. Маската хвърляше сянка върху очите му, затова Мегън не успя да определи цвета им, но косата му бе черна и гладко изпъната назад над високото му чело. Беше привлекателен, да, много привлекателен. А тя се бе държала грубо с него; вероятно го бе засегнала!

Но преди да изтърси „Разбира се, че промених решението си“, Мегън осъзна колко нелепо би прозвучало това след недвусмисления й опит да го отблъсне. Затова тя го удостои с хладна усмивка и попита с безразличие, каквото в действителност изобщо не изпитваше:

— Вие, изглежда, сте много упорит?

— Когато се налага — отвърна той.

Неговата собствена усмивка я изуми с чувствеността си. Вероятно и Девлин би се усмихвал така, ако… Казах ти да престанеш!

— Защо ще се нала…

Той я прекъсна нетърпеливо.

— Хайде да не се впускаме в подробности, защото след малко ще се появи следващият ви партньор. Вие вече променихте решението си, мило момиче, така че елате с мен.

Как е разбрал, питаше се Мегън, докато дукът я водеше към терасата. Движеха се някак прекалено припряно, а и обезпокоеният поглед, който бе хвърлил зад гърба й, я сепна — сякаш Сейнт Джеймз бързаше да избяга от някого, когото бе видял да се приближава. Внезапната промяна у него след онази възхитителна усмивка беше доста смущаваща, затова когато той се отправи към стъпалата, водещи към градината, Мегън се улови за парапета на терасата.

— Струва ми се, че въздухът тук е напълно подходящ — каза тя, като измъкна ръката си от неговата.

— Значи не искате да се разходим из окъпаните в лунна светлина градини? Много сте неромантична, госпожице Пенуърти.

— И кой го казва! — измърмори Мегън.

Дукът й се усмихна ласкаво. Тази усмивка бе не по-малко изумителна от първата и несъмнено целеше да усмири раздразнението й, което сега бе повече от очевидно.

— Не се сърдете, мило момиче. Тук присъстват неколцина души, с които бих предпочел да не разговарям, а един от тях тъкмо се беше запътил към нас — което означаваше, че не бих имал достатъчно време за вас. Именно тази съкрушителна мисъл е виновна за ужасните ми обноски.

Извинението бе приемливо, още повече, че се покриваше с предположенията на самата Мегън относно причината за странното му поведение. Но това, което я накара да му прости напълно, бяха последните му думи. Мисълта, че е успяла да го смути дотолкова дори я накара лекичко да се изчерви. Този мъж определено се интересуваше от нея, а нима не се бе надявала точно на това?

Да, тази мисъл я развълнува, но и я изпълни със съжаление, което Мегън не успя да прикрие.

— Следващият танц е обещан, така че и без това няма да имате много време.

— Тогава трябва да се възползвам от малкото време, което ми остава — каза той и я придърпа в обятията си, за да я завърти в ритъма на долитащия откъм салона валс.

Мегън бе напълно неподготвена за подобно неочаквано развитие на нещата и й трябваше известно време, за да осъзнае, че дукът я притиска твърде близо до себе си. Когато все пак го осъзна, тя усети как тялото й едва забележимо се скова. А миг след това топлият му дъх погъделичка ухото й, като накара шията и ръцете й да настръхнат от тръпнещо удоволствие.

— Поривът да ви държа в прегръдките си беше просто прекалено неустоим. Но още по-неустоим е поривът да ви целуна, така че сама виждате — опитвам се да се държа прилично.

Ръцете, които я прегръщаха, толкова много й напомняха за една друга дръзка прегръдка, а и тези прелъстителни слова бяха толкова обезоръжаващи, че Мегън за малко не промълви: „Тогава ме целунете“. Защото самата тя също изпитваше такъв порив. Но с огромно съжаление си припомни, че изобщо не можеше да се целува, затова не каза нищо. Искаше първата им среща да остане паметна за него — така, както със сигурност щеше да остане паметна за нея.

Мегън бе щастлива, че ще може да успокои опасенията на Тифани. Вече не изпитваше никакво съмнение, че няма да й се наложи да полага големи усилия, за да обикне Амброуз Сейнт Джеймз. Тя въздъхна доволно и се отпусна в обятията му — защото всичко се развиваше според плановете й.

Девлин чу въздишката й, почувства отпускането на тялото й и изтръпна — защото нищо не се развиваше според неговите планове. Но той не бе очаквал, че тази вечер Мегън ще изглежда толкова зашеметяващо. Че ще е тъй невероятно красива, та ще го накара да забрави за какво е дошъл. Беше й казал самата истина. В този момент единственото, което искаше, бе да я целуне. И не се съмняваше, че тя би му позволила да направи това, а може би и повече. Защото жената пред него не бе онази Мегън, която познаваше; беше подлата малка госпожичка, тръгнала на лов за дукове. И, за бога, щеше горчиво да се разкайва за това след тази вечер.

След като успя да си припомни действителните си намерения, Девлин я завъртя обратно до парапета на терасата и рязко спря. Но определено съжали, че го е сторил, щом видя как замечтаното й изражение се смени с изненада, когато я пусна от обятията си. Отново усети непреодолим копнеж да я целуне, но го пропъди, като си напомни, че никой друг мъж не би устоял на подобно изкушение и че самият той не би устоял, ако не знаеше каква игра играе тя. Мегън си заслужаваше урока, който се канеше да й даде, урокът, заради който бе рискувал да се натъкне на Фреди. Може би занапред щеше да бъде по-предпазлива при избора на жертвите си.

Мрачното му изражение накара Мегън да се почувства неловко. Искаше й се да зърне очите му, но на слабо осветената тераса това вече бе напълно невъзможно.

— Очевидно все пак нямате желание да танцувате, Ваша светлост — бе единственото, което й хрумна да каже.

— Ах, значи знаете? — възкликна Девлин, явно в отговор на нейното „Ваша светлост“.

Мегън сви рамене, въпреки че наум се прокле, задето се бе обърнала към него като към дук без той официално да й е бил представен като такъв.

— Нима това не е известно на всички?

— В Лондон — да, но не и в провинцията. — Девлин въздъхна. — Жалко. Това разваля половината от удоволствието.

— Защо?

— Хората проявяват склонност да се държат неестествено, когато разберат кой съм. Единственото, което виждат, е титлата, а не човека, който я носи.

Мегън долови горчивината в думите му и се почувства още по-неловко. Това се отнасяше и за самата нея… Не, не съвсем. Вярно, тя искаше титлата, но всичко зависеше от притежателя й. Ако решеше, че той не е подходящия мъж, титлата нямаше да има никакво значение.

— Съжалявам — чистосърдечно каза Мегън. — Предполагам, че не ви е лесно.

Сега Девлин сви рамене.

— Просто един от дребните недостатъци на това да си дук.

— Надявам се поне, че има достатъчно предимства, които да ги компенсират.

Въпросът й го накара отново да се усмихне.

— О, да, има едно-две.

Защо ли това й бе прозвучало толкова подигравателно? Не, не бяха думите му. Беше усмивката. В тази усмивка определено се криеше нещо.

— Да не би едно от тези предимства да е възможността да проявявате мъничко нахалство?

Мегън просто искаше да се пошегува. Но той отговори сериозно:

— Мъничко? Аз направо ви довлякох тук, на терасата, мило момиче. Това беше доста нахално от моя страна.

— Така е, и след като го споменавате, хрумва ми, че още не сте ми поискал извинение.

— Още едно предимство: рядко се извинявам. В края на краищата, кой би дръзнал да ми потърси сметка за това, което върша?

Тези думи вече никак не й харесаха. Ако Тифани беше тук, щеше незабавно да изтъкне, че още не са открили кой знае колко добри качества и Мегън щеше да е принудена да се съгласи. Какво, по дяволите, бе станало с очарователния мъж, който само преди минути й бе признал за неустоимия си порив да я целуне?

— Смятам, че аз не бих се затруднила да го направя, Ваша светлост.

Девлин се облегна на парапета и скръсти ръце. По всичко личеше, че е развеселен.

— Наистина ли? Тогава вероятно вашият собствен характер е тъй безупречен, че ви дава право да хвърляте камъни по грешниците?

Нито приглушената светлина на терасата, нито малкото домино помогнаха на Мегън да скрие червенината, плъзнала по лицето й.

— Абсолютно… не. Изобщо не твърдя, че съм съвършена, но от друга страна, аз не притежавам толкова висока титла.

— А ако я притежавахте, щяхте ли да сте по-малко разглезена и своенравна?

Мегън се вцепени.

— Бих искала да знам какво ви кара да смятате, че съм такава, каквато току-що ме описахте?

— Не познах ли?

В гърдите й отново се надигна разочарование, и то много по-силно от онова, което бе изпитала при вестта, че дукът може и да не се появи на бала. Толкова силно, че почти я задушаваше. Мегън изпадна в ярост. Не знаеше къде точно бе сбъркала, но знаеше, че ако не си тръгне сега, ще каже нещо, с което ще сложи край на всички възможности за бъдещи срещи с този човек — ако изобщо решеше да му даде шанс и друг път да се държи с нея по такъв отвратителен начин.

— Струва ми се, че се надишах на чист въздух. Приятна вечер, Ваша светлост.

— Не бързай толкова, скъпа.

Това, което я задържа, не бяха само думите му. Ръката му се стрелна и я улови точно когато Мегън се бе обърнала, за да се прибере в салона. И преди да разбере какво става, тя се озова почти прикована между дългите му крака.

— Пак ли ми се разсърди? — попита той с оскърбително насмешлив тон.

Мегън реши, че този мъж трябва да е кръгъл идиот, за да й зададе такъв въпрос.

— Да, и с всяка секунда ставам все по-сърдита. Позволете ми да…

— Намеренията ми не бяха такива.

Тя усети искрица надежда. Може би просто Сейнт Джеймз не беше на себе си тази вечер. Може би просто я смяташе за по-изтънчена, отколкото бе в действителност. Може би просто го бе разбрала погрешно.

— А какви бяха?

— Искам да те опозная по-добре.

Точно това бе искала да чуе… преди внезапната промяна у него. Сега дори не беше сигурна, че иска въобще да го вижда отново.

— Защо? — престраши се да попита тя.

— Сегашната ми любовница започва да ми омръзва. Мисля, че ти си подходяща да я заместиш.

— Вашата любовница?!

Девлин продължи невъзмутимо, сякаш не бе чул ужасеното й възклицание:

— Да, струва ми се, че си доста подходяща. Естествено, не мога да съм съвсем сигурен, преди да проверя. Искаш ли да намерим някое уединено кътче в градината, за да…

Дланта й изплющя върху бузата му и прекъсна безсрамното му предложение. Мегън се дръпна назад и този път той не направи опит да я спре. Но тя не побягна. Искаше да направи нещо повече от това да го зашлеви. Искаше да го обсипе с ругатни. Искаше да го прокълне, задето се бе оказал точно такъв, какъвто го беше описал Девлин — негодник, мерзавец, съблазнител на невинни девици. Но бе прекалено ядосана, за да намери подходящите думи.

Дали не беше по-добре да разкъса доминото му? В края на краищата, трябваше да може да разпознае този мръсник, ако все пак го срещнеше отново, макар че искрено се надяваше да не го среща никога повече. Само като си помислеше, че преди малко се бе чувствала нещастна при мисълта, че може да не се появи!

— А, ето къде сте била, госпожице Пенуърти. Обещахте ми този танц.

Тя се извърна стреснато. Чувстваше се едва ли не виновна, че са я сварили насаме с такъв ужасен човек, какъвто — вече знаеше със сигурност — бе Амброуз Сейнт Джеймз. Но гласът принадлежеше на приятеля на дука, лорд Фредерик, на когото бе обещала следващия танц. Дали и той беше същият? Вероятно. Повече от вероятно, всъщност. Значи от сега нататък трябваше да отбягва и двамата.

— Имате отвратителни приятели, сър — заяви Мегън на маркиза с възможно най-леден тон. — Особено този тук. — Тя посочи с пръст зад гърба си.

— Този тук? — повтори изненадано лорд Фредерик. Объркването му я накара да се смръщи и да се обърне, за да види защо не е разбрал за кого говори. Но причината бе повече от очевидна: терасата беше напълно пуста.

Омразният дук Ротстън бе изчезнал тихомълком, беше се изпарил яко дим. Жалко, че не бе го сторил още преди Мегън да го срещне. Не, по-добре беше да знае що за човек е той, а тя вече знаеше. Ако питаха нея, Амброуз Сейнт Джеймз и неговата титла можеха да вървят по дяволите.