Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (12)

12.

Мегън тъкмо слизаше по стълбите, когато вратата на бащиния й кабинет се отвори. Тя понечи да извика „Привет, татко!“, но вместо ескуайъра на прага пристъпи Девлин. Мегън се беше отправила към конюшнята за утринната си езда, но още не бе съвсем подготвена за нова среща с този мъж. А определено имаше нужда от подготовка.

Той отново носеше бяла ленена риза като благородник — очевидно баща й му плащаше прекалено много — запасана в старомодни прилепнали черни панталони. Намерил с какво да се премени! Нима не знаеше, че модата на тесните панталони бе отминала още със смъртта на Бо Бръмъл^[1]? И все пак, трябваше му само шалче около врата и щеше да прилича на благородник, даже дяволски много да прилича — защото и без това притежаваше необходимата надменност… и арогантност.

— Хм, добро утро, госпожице Пенуърти.

Май на всичко отгоре се канеше да се държи любезно като благородник. Дръж се, Мегън, не припадай.

— Добро утро, господин Джефрис.

— Днес трябва да пристигнат кобилите — небрежно подхвърли Девлин.

— Предполагам, че няма да мога да яздя и тях? — попита тя, като несполучливо се опита да скрие негодуванието си.

— Не виждам защо не.

Отговорът му я свари неподготвена. Тонът й омекна.

— Тогава защо да не мога да яздя Цезар?

— Той не е кон за дами. Ако искаш да го яздиш, ще трябва да го яздиш заедно с мен.

— Това е изключе… Добре.

Сега пък промяната на решението й по средата на думата успя да свари Девлин неподготвен.

— Изненадваш ме, Мегън. Съзнаваш, че да яздиш с мен означава да ме прегърнеш, нали?

Това не й бе хрумнало, но Мегън отказа да си признае.

— Да, естествено.

— И си сигурна, че ще понесеш ужаса да ме докосваш?

— Ти само ми покажи какво умее този кон и въобще няма да забележа, че те докосвам.

— Да, но аз ще забележа, по дяволите.

Внезапната враждебност в гласа му я изненада.

— Ако смяташ, че ти няма да го понесеш, защо изобщо ми предложи?

— Защото не мислех, че ще приемеш.

Беше се нацупил като малко момче и Мегън не устоя на порива да се усмихне и да се заяде с него.

— Но не можеш да се отметнеш, нали? Ти направи предложение. Аз го приех. Затова бъди така добър и ме заведи на езда, ако обичаш.

И тя се стрелна покрай него и се упъти към конюшнята. Девлин се намръщи още повече. Не обичаше, никак не обичаше. Но щеше да изпълни искането й. Щеше да остави Цезар да препуска с все сила и да й даде да разбере какво значи езда. А самият той от сега нататък щеше да си държи езика зад зъбите… ако изобщо оцелееше.

 

 

Както бе отбелязал Мортимър, Цезар се намираше във върховна форма и изгаряше от желание да го докаже. Всичко наоколо прелиташе край него като шеметна пъстроцветна мъгла. А Мегън се смееше. Смееше се от удоволствие и възбуда, наслаждавайки се на скоростта и грацията на жребеца, който бяха възседнали.

Самият Девлин обаче бе предположил, че за него ездата ще бъде истински ад и не беше сбъркал. Ръцете й, които го прегръщаха здраво през кръста, го караха да се чувства кошмарно, но той бе подготвен за това и бе твърдо решен да не им обръща внимание. Гърдите й, притиснати към гърба му, правеха положението още по-тежко, но Девлин можеше да понесе дори това, дори лудешкото пулсиране на кръвта във вените си, дори ужаса, че самото й докосване бе достатъчно, за да го възбуди. Но смехът й го довършваше. Радостта й бе невероятен афродизиак, който разпалваше в слабините му тръпнеща, дълбока болка.

Неспособен да издържа повече, той обърна коня и го насочи към усамотеното езерце, което Мегън бе обявила за свое. Докато стигнат до него, Девлин вече се чувстваше точно така, както се бе чувствал предишната сутрин, когато едва се беше довлякъл до леденостудената вода, за да се хвърли вътре направо с дрехите. Ето защо спря Цезар, скочи на земята и бързо се отдалечи, без дори да помогне на Мегън да слезе от седлото. В момента имаше нужда да е на разстояние от нея, затова побърза да заобиколи малкото езеро. Едва когато стигна до срещуположния му край, той спря, пъхна ръце в джобовете си и се обърна с лице към обръча брястове и бели дъбове, който опасваше три четвърти от езерото. Сетне затвори очи и се опита да забрави, че не е сам. Но спътницата му не му позволи.

— Много е смело от твоя страна да ме оставиш на гърба на това животно — извика Мегън.

Нямаше начин да не разбере какво има предвид.

— Това не е седло за дами, Мегън.

Вече за втори път използваше малкото й име и това я подразни, но тя го преглътна. Подразни я още и фактът, че Девлин не й обръщаше никакво внимание, но това вече Мегън не можеше да преглътне.

— Подобна дреболия не би могла да ме спре, ако реша да продължа ездата без теб.

Думите й постигнаха целта си — накараха го да се обърне и да я погледне. Сърдитата му физиономия й достави удоволствие, но то се изпари мигновено, когато го чу да казва:

— Обзалагам се, че баща ти никога не те е пердашил с възпитателна цел, нали?

Тя също разбра какво имаше предвид.

— Няма да посмееш. Ще бъдеш уволнен на секундата.

— Струва ми се знаеш, че ще посмея. Искаш ли да се увериш?

Езерото, което се простираше помежду им и конят, който бе възседнала, й вдъхнаха достатъчно кураж, за да вирне наперено глава. Но все пак не искаше да спори с него точно по този въпрос.

— Полагаш ли усилия да се държиш толкова отвратително, господин Джефрис, или се получава от само себе си?

— Единствените усилия, които полагам в момента, зверче, са насочени към това да не ти посегна. Затова не ми пречи.

Мегън беше убедена, че пак има предвид последната си заплаха, докато не видя пламъка в очите му. Този мъж отново я желаеше. Знаеше, че би трябвало да приеме това като оскърбление, но не изпитваше нищо подобно. Изпитваше само едно топло, възбуждащо усещане… и някаква необичайна дързост, която беше съвсем нова и неочаквана за нея.

— Може би трябва да поплуваш — предложи тя, като си припомни предишната сутрин и обяснението му защо е ходил до езерото.

— Може би. — След продължителна пауза Девлин попита: — Ще гледаш ли?

— Ще ме целунеш ли пак, ако гледам?

— Ако продължаваш да се държиш толкова дръзко, ще направя много повече — обеща той.

Мегън усети, че навлиза в непознати води. Здравият разум й каза, че трябва да отстъпи. Но когато Девлин бавно свали ризата си, тя не откъсна очи от него. Нима наистина щеше да се съблече чисто гол пред погледа й? Това бе скандално. Той бе скандален… но и толкова красив, сякаш беше великолепно творение на изкусен скулптор. Мегън си каза, че ако този мъж бе статуя, би могла да му се наслаждава с часове. Но той беше истински, при това напълно безочлив, и тя инстинктивно усещаше, че всеки път, когато се приближава до него, си играе с огъня.

Трябва да е била луда, за да реши, че може да предизвиква съдбата, като се прави на кокетка пред него. Един джентълмен винаги би спазил границите на благоприличието. Девлин нямаше ни най-малка представа къде са те. Каква несправедливост, помисли си Мегън. Защо не можеше да задоволи любопитството си, без да трябва да понася последици, които бяха напълно неприемливи? Тя искаше да продължи да го гледа, наистина искаше. Честно казано, искаше и да разбере какво точно бе имал предвид под „много повече“. Но не се осмеляваше да направи нито едното, нито другото. Затова когато тези негови фини, дълги пръсти започнаха да разкопчават панталоните му, Мегън бързо му обърна гръб.

— Страхливка — дочу тя мекия му укор.

— Просто предпазливост. И, в името на благоприличието, облечете дрехите си, господин Джефрис.

— Но аз само се възползвах от твоето предложение, госпожице Предпазливост — напомни й той.

— Не казах, че трябва да плуваш гол.

— Кой нормален човек плува с дрехи? — насмешливо попита Девлин. — Аз поне нямам такъв навик.

— Тогава недей да плуваш.

— Да не би да ми предлагаш алтернативния вариант, Мегън? Защото след като току-що отново ме погали с поглед, не ми остава избор. Трябва да е или едното, или другото.

Тези сексуални намеци бяха нещо много вълнуващо, но далеч надхвърляха скромния опит на Мегън. За щастие той нямаше как да види руменината, плъзнала по лицето й, но фактът, че бе в състояние толкова лесно да я смути, беше крайно обезпокоителен.

— Плувай тогава, щом трябва — примирено въздъхна тя. — Но по-бързичко.

Зад гърба й се чу плисък, придружен от ужасено възклицание. Мегън се усмихна на себе си. Сутрин езерото обикновено беше леденостудено, затова самата тя никога не идваше да плува преди следобеда, когато водата ставаше значително по-топла.

— Трябваше да те предупредя, че може да ти е малко студено.

— Спести си самодоволните забележки, зверче. Забрави ли, че имах нужда тъкмо от охлаждане?

— Трябва ли всичко, което казваш, да бъде свързано с… с…

— Ще дойде ден, когато и ти ще изпаднеш в състоянието, в което съм сега, и тогава няма да ти се разговаря за времето, повярвай ми.

— Вярвам, че имам достатъчно разум, за да не изпадна никога в такова състояние — надменно заяви Мегън.

Девлин избухна в смях, но внезапно млъкна.

— Да не би да намекваш, че аз нямам разум?

— Толкова ли беше очевидно?

— Имам една новина за теб, госпожице Целомъдрие. Желанието не се съобразява нито с мястото, нито с времето, нито с хората. Ако си мислиш, че на мен ми харесва да ме възбуждаш така, горчиво се лъжеш. Когато това се случи и с теб — а рано или късно ще ти се случи, — ще можеш да го овладееш точно толкова, колкото и аз. Човек или прави любов, или страда от нея.

Любопитството й надви здравия разум.

— Това означава ли, че и аз ще трябва да се потопя в студена вода?

— Всъщност, нямам представа дали това върши работа при жените. Никога не ми е хрумвало да попитам. Искаш ли да направим един мъничък експеримент, за да разберем?

— Какъв?

— Аз ще те накарам да ме желаеш, а после ти ще установиш дали това езерце ще облекчи проблема ти.

— Изобщо не допускам, че можеш да ме накараш да те желая, но дори да го допусках, не съм толкова луда, та да реша да плувам в твое присъствие, така че не, благодаря.

— Умница.

Отново се чу плисък — може би Девлин излизаше от водата. Мегън упорито продължаваше да устоява на желанието да се обърне. Но никак не й беше лесно.

Когато плисъкът престана, тя попита:

— Всичко това беше само шега, нали, господин Джефрис?

— Боя се, че не.

Мегън предпочете да не му повярва. Любопитството й и без това беше достатъчно разпалено. Не й трябваше да го разпалва допълнително с още по-неприлични въпроси.

Но издръжливостта й бе на изчерпване.

— Още ли не си облечен? — нетърпеливо попита тя. Гласът му долетя точно иззад гърба й:

— Искаш да кажеш, че нито веднъж не си надзърнала през рамо?

Мегън се извърна към него и видя, че дрехите му се влажни само от кръста надолу. Но дори този бърз поглед върху стройното му тяло й бе достатъчен да забележи, че издутината в панталоните му не е кой знае колко спаднала.

Както обикновено, Девлин бе уловил посоката на погледа й.

— Не се получи — обясни той това, което без друго бе очевидно. — Но как би могло да се получи, след като през цялото време не разговаряхме за нищо друго, освен за секс?

Тя зяпна изумено пред това нагло обвинение.

— Ние? Ти единствен говореше за това. Дори си признаваш.

— Което показва какъв съм идиот — рязко каза Девлин и отново се метна на седлото зад нея. Сетне подкара коня леко, за да не й се налага да го прегръща много здраво.

Мегън се питаше защо изобщо се бе опитала да завърже разговор с този мъж. Двамата с него нямаха нищо общо помежду си — е, освен конете, разбира се, а това беше достатъчно безопасна тема.

— Въпреки твоето безочливо поведение, все пак ти благодаря за ездата. Цезар е великолепен, най-красивият, най-бързият… Откъде е той, в крайна сметка?

— От Шеринг Крос.

Тя слисано се втренчи в гърба му.

— Трябваше да се досетя. Никъде няма по-добри конюшни.

— Аз самият отраснах в тези конюшни, които цениш толкова високо.

— Лъжеш — изсмя се презрително Мегън.

— Много добре, лъжа.

Минаха цели пет минути, преди тя да се реши да попита:

— Тогава сигурно го познаваш?

— Кого?

— Много добре знаеш кого! — сопна му се раздразнено Мегън. — Дука.

— Мислех, че го познавам.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че този човек се промени много, Мегън. Превърна се в негодник, мерзавец, съблазнител на невинни девици.

Тя се дръпна назад засегната.

— Ти си лъжец, господин Джефрис. Ще ти бъда признателна, ако проявяваш нужното уважение, когато говориш за дука.

— Притрябвала ми е твоята признателност.