Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (20)

20.

Девлин прекара остатъка от деня в ожесточено къртене на една от стените на новата пристройка към конюшнята, за огромно възмущение на майстора дърводелец и под неприкрито развеселения поглед на Мортимър. Но след като не бе успял да се съсредоточи върху кореспонденцията си, изпратена от господин Пайк, не му оставаше бог знае с какво да запълни времето си, освен с работа на строежа. Сам беше настоял за разширяване на конюшнята, и то тъкмо с цел да има какво да го занимава, така че бе без значение дали щеше да гради или да руши. Важното бе, че това му помагаше да осъществи тази цел.

Но само отчасти. Защото работата не можеше да му попречи да мисли. Още при фиаското със събирането на слама в конюшнята Девлин бе установил, че монотонните дейности позволяват на мислите му да се реят във всевъзможни посоки. А днес почти всички посоки водеха към Мегън.

Чувстваше се мъничко виновен пред нея. Хм, всъщност дяволски много виновен.

Може би тя все пак не беше толкова алчна и безсърдечна, колкото си бе помислил в началото. Може би трябваше да й се извини за мръсния номер, който й бе погодил на бала у Лейтънови. Може би трябваше да й каже кой е в действителност. И да я накара да го намрази още повече? Не, нямаше нужда Мегън да знае. Не след дълго той щеше да бъде далеч от нея. Впрочем, възможно бе тя да замине още преди него — нали скоро започваше сезонът в Лондон. Проклятие, защо това го изпълваше с толкова ярост?

И изобщо, какво имаше в това момиче, та да го кара да се държи така? Дали Девлин не вършеше несъзнателно тъкмо онова, в което го бе обвинила, само че наопаки — дали не се стараеше да поддържа враждебни отношения с нея, за да не се остави да бъде омагьосан от нейната необикновена красота?

Какъв абсурд! Той беше дук, все пак. Искаше му се да вярва, че е способен на повече разум и самоконтрол. Да, желаеше я. И какво от това? Трябваше само да си припомни всичките вбесяващи черти на характера й, за да бъде наясно, че би искал просто да я люби, без след това да прекара с нея и миг повече. Изобщо не се съмняваше, че когато страстта му по нея отмине, Мегън ще го побърка — точно както го побъркваше сега.

И все пак тя го привличаше неудържимо, не можеше да го отрече. Още повече, след като сам й бе предоставил възможността да го съкруши с нейната умопомрачителна усмивка на бала в Хампшър. Божичко, в онази вечер Мегън наистина изглеждаше изключително в зелената си бална рокля и с доминото, което й придаваше някаква тайнственост. Девлин си спомни колко усилия му бе коствало да се съсредоточи върху плана си, когато единственото, за което копнееше, беше да я сграбчи в обятията си и да я целуне. Проклет да е Фреди, задето се появи изневиделица и му попречи да открадне поне една целувка, преди Мегън да е избухнала в справедливия си гняв или да го е зашлевила отново.

Ама че късмет — точно Фреди да е партньорът й за следващия танц. Дали в крайна сметка след светкавичното бягство на Девлин двамата бяха танцували или Мегън е била твърде разярена, за да танцува с когото и да било? Фреди, естествено, знаеше как да очарова една дама и как да я накара да забрави нараненото си честолюбие. При това беше напълно способен да захвърли всички скрупули и да прелъсти една невинна девойка, ако я счита за достатъчно хубава. И друг път се бе случвало. И като си помисли човек, че същият този проклет лицемер бе имал наглостта да се разгневи до смърт просто защото оная малка лъжкиня, сестра му, твърдеше, че носи дете от Девлин.

Той си спомняше онзи кошмарен ден съвсем ясно. Беше се отбил в градската къща на Фреди, за да отидат заедно на вечеря в клуба, както обикновено. Фреди никога не бе готов навреме, затова Девлин отиде да го чака в кабинета му. И тогава се появи Сабрина Ричардсън — едва навършила осемнадесет години и твърдо решена да го омае с чара си. Или поне така си помисли той, когато момичето започна откровено да флиртува с него.

В действителност това го бе развеселило. Фреди беше най-добрият му приятел от повече от десет години и Девлин познаваше сестра му още от малко момиченце с конска опашка. На времето Сабрина и многобройните й приятелки го бяха побърквали с тъй наречените си „шегаджийски“ подмятания, че я харесвал. А всъщност той едва я понасяше.

Но Девлин беше честен човек. Не можеше да не признае, че сега тя бе пораснала, беше се превърнала в млада дама, при това красива млада дама. Вероятно се бе отърсила от лошите навици от детството си, които го бяха карали всячески да я избягва. Все пак, не беше я виждал от няколко години — откакто я бяха изпратили да завърши образованието си в колеж.

През това време Сабрина се бе променила много — не само на външен вид, но и като маниери. Девлин я помнеше като буйна и шумна, а сега бе сдържана; преди тя не пропускаше възможност да му се изплези дяволито, а сега флиртуваше като истинска кокетка. Но не бе престанала да се кикоти по същия отблъскващ начин. Явно беше безнадеждно да се смята, че едно момиче може да се отърве от този неприятен навик, след като веднъж го е придобило.

Но в онзи ден Сабрина се бе изкикотила само един път, така че не успя да го раздразни прекалено много. По-скоро съумя да го накара да се чуди какво ли си е наумила с това нейно кокетничене.

На четиринадесетгодишна възраст тя го бе уведомила, че ще се омъжи за него. Тогава Девлин просто беше изсумтял насмешливо, без въобще да приеме изявлението й на сериозно и й бе обяснил, че когато й дойде времето да се омъжи, самият той отдавна вече ще е женен. И наистина би трябвало да е така, щеше да е така, ако не бе хванал годеницата си да се люби със своя кочияш, при това в каретата си… но това беше друга история.

Не вярваше Сабрина да си спомня за своето детинско изявление. Но тогава, в кабинета на Фреди, тя неусетно се бе приближила до него и накрая се хвърли на врата му и го целуна. Атаката беше напълно неочаквана, но когато по-късно се замисли, Девлин проумя, че всичко е било планирано предварително и че малката мръсница просто е изчакала да чуе стъпките на Фреди в коридора, за да се нахвърли върху него.

Естествено, Фреди бе влязъл в стаята и бе видял целувката. За около пет секунди Сабрина — трябваше да й се отдаде заслуженото — действително изглеждаше искрено смутена, задето са я „хванали“. После обаче явно си припомни плана си, защото избухна в сълзи.

Фреди, който също като своя приятел се превръщаше в пълен идиот при вида на разплакана жена, веднага се зае да я утешава. Тормозела се излишно. Само една малка целувка, какво толкова? Просто бил леко изненадан — не заради друго, а заради човека, с когото я сварил да се целува.

При което Сабрина бе решила да изясни причината за сълзите си.

— Той не иска да се ожени за мен!

Фреди — да, и на него трябваше да се отдаде заслуженото — реагира точно по начина, по който би реагирал самият Девлин.

— Хм, защо му е да иска? — сухо попита той. — Младите госпожички като теб не са съвсем по вкуса му.

— Така си мислиш! — извика тя. — Значи бях по вкуса му, преди да забременея, но сега не съм достатъчно достойна да се омъжа за него? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да забременееш? — бе единственото, което успя да промълви Фреди.

Но на Девлин му беше останало повече дар слово.

— Глупости. Едно време задявките ти поне бяха невинни, Сабрина. Но тази шега е проява на много лош вкус.

Тогава Сабрина го погледна право в очите и възкликна с великолепно изиграно огорчение:

— Как можеш да наричаш това шега, след като знаеш, че не е? Ти ме прелъсти. Накара ме да вярвам, че ще се ожениш за мен. А сега не искаш. Фреди, направи нещо!

И Фреди наистина направи нещо — озова се с един скок до Девлин и стовари юмрука си в челюстта му. Докато Девлин лежеше на пода и се мъчеше да дойде на себе си, приятелят му се надвеси над него и попита яростно:

— Как можа? Със собствената ми сестра!

— И с пръст не съм я докосвал.

— Току-що я целуваше!

— Тя ме целуваше, магаре такова, и то очевидно, с цел да те направи свидетел на тази покъртителна сцена. Та аз дори не я харесвам.

— Харесвал си я достатъчно, за да я прелъстиш. Е, сега ще се ожениш за нея, мътните те взели!

— Как не!

— Ще го направиш, по дяволите; в противен случай ще разговаряш със секундантите ми! Всъщност, и без това би трябвало да те извикам на дуел — знаеш, семейната чест и тям подобни.

— О, господи! — отчаяно възкликна Девлин. — Момичето лъже. Ако въобще е бременна — в което силно се съмнявам — детето не е от мен.

— Това ли е последната ти дума?

И тук вече Девлин беше достатъчно ядосан, за да отсече:

— Да, за бога.

— Тогава бъди готов да приемеш моите секунданти. Не ми оставяш никакъв друг избор, освен да те убия.

За разлика от своя приятел, Фреди бе много лош стрелец, но очевидно беше прекалено разярен, за да схване нелепостта на заплахата си. Девлин обаче едва не избухна в смях. Все пак се въздържа и предпочете да си тръгне, убеден, че младият маркиз ще се успокои, ще разбере абсурдността на обвиненията на Сабрина и сам ще дойде да му се извини.

Но Фреди не се беше успокоил, съвсем не. Несъмнено Сабрина бе доукрасила измислената си история с куп подробности, защото разгневеният й брат още на следващия ден изпрати секундантите си в лондонската къща на дуковете Ротстън. Девлин, който нямаше никакво желание да се дуелира с най-добрия си приятел, „отсъстваше“ от къщи; нещо повече — побърза да се прибере в Шеринг Крос, за да даде на Фреди още време да се опомни. Но проклетите секунданти го последваха и там и когато той отново отказа да ги приеме, успяха да се вмъкнат при баба му, с което принудиха Девлин да й обясни цялата нелепа ситуация.

Вдовстващата дукеса Ротстън съвсем не я сметна за толкова нелепа.

— Е, не можеш да застреляш горкото момче — заяви тя с характерния си нетърпящ възражение тон. — Самата аз съм много привързана към него.

— Знам, Дъчи. Но нима трябва да позволя да ми се понесе славата на страхливец, който се бои да се дуелира? Защото точно така ще стане, ако тези проклети секунданти открият, че съм тук.

— Значи просто няма да бъдеш тук. Ако си спомняш, още когато скъса с Мариан ти предложих да си вземеш малка почивка, но тогава ти настоя, че случката изобщо не те е разстроила и че не виждаш смисъл да зарязваш работата си само защото годеницата ти се е оказала невярна.

— И продължавам да твърдя…

— Остави това, скъпо момче — прекъсна го тя с пренебрежително махване на ръката. — Уведомиха ме, че бившата ти годеница разпространява наляво и надясно мълвата, че тя била засегнатата страна.

— Предполагам, че според нея една такава дреболия като изневярата не е достатъчно основание за разваляне на годеж.

— Няма значение. Важното е, че тя изобщо не си мълчи. А ти, от своя страна, изобщо не си правиш труда да разясниш на хората истината.

— И да опозоря доброто й име?

— Мариан сама го опозори. Но аз имах предвид друго: вероятно тя ще престане да петни твоето добро име, ако изчезнеш от полезрението й. А след като и нашият скъп Фреди жадува да те напълни с олово, вече нямаш оправдание да пренебрегваш моя съвет. Камарата на лордовете ще мине и без теб за известно време. А ти, от своя страна, ще запазиш главата си цяла. Затова ще изчезнеш за малко, момчето ми. Настоявам.

— Няма да напусна страната, Дъчи, за нищо на света. Не искам пак да умирам от проклетата морска болест, само за да не „умра“ от ръката на Фреди. По дяволите, та аз ще го застрелям още преди…

— Не, няма. Кой казва, че ще напускаш страната? Трябва ти само място, където никой не те познава, промяна на самоличността и занятие, което не привлича вниманието на околните. Дай ми един-два часа да помисля.

Но по-късно, на вечеря, когато чу идеята за най-подходящия — според Дъчи — изход от ситуацията, Девлин избухна в неудържим смях.

— Мислех, че трябва да изчезна, а не да се погреба жив.

— Малко тих селски живот няма да ти навреди. Всъщност, дори ще ти се отрази много добре. Наистина имаш нужда от почивка.

— Въпрос на мнение.

— Е, ще се съобразим с моето, а не с твоето мнение — заяви тя. — Става дума само за няколко месеца. През това време Мариан, надявам се, ще спре да злослови срещу теб, а Фреди ще омъжи сестра си или поне ще разбере, че го е излъгала — не само за отношенията си с теб, но и за бременността си, защото не вярвам наистина да е бременна.

— Но, Дъчи… чак пък ратай в конюшня?

— Кога за последен път си обръщал внимание на някой от тези ратаи? — сряза го баба му. — Те са почти невидими — толкова сме свикнали да ги приемаме за даденост.

Девлин се беше примирил с всичко останало, но не и с избраното от нея занимание. Чистенето на обори бе прекалено унизително за достойнството му и той не можеше да го преглътне дори в името на приятелството. Но се съгласи, че не би имал нищо против да се занимава с коне, стига да притежава известна власт в конюшнята.

И през ум не му беше минавало, че престоят в тихата провинция може да му донесе толкова проблеми и тревоги. Но, естествено, и през ум не му беше минавало, че може да съществува момиче като Мегън.