Александър Дюма
Адската дупка (64)

LXIV
ВЪПРОСЪТ

Тревогата на Кристиане все още не бе лишена от съмнения, което ще рече и от надежди. Навярно бе избързала със своите думи, навярно грешеше: навярно страхът й бе въображаем. Тя изчака.

Тази надежда обаче се оказа само една нова болка, тъй като времето се превърна в мъчение. Всеки ден, всеки час бавно и дълбоко се забиваше като нож в сърцето й с ужасната непоколебимост на нещата.

Накрая дойде моментът, когато тя изгуби всякаква надежда. Страшната истина се появи пред нея с целия си ужас.

Какво щеше да прави с това дете? Можеше ли да го отглежда под името и пред очите на мъжа си, когато това дете принадлежеше на друг? Или пък трябваше да го отхвърли далеч от себе си и да го даде на Самуел, след като това дете можеше да се окаже детето на Юлиус. Коя от тези две крайности бе по-нелепа и жестока? С какви очи щеше да гледа сина си? С гордия и очарован поглед на щастливата съпруга, която би желала да покаже на света плода на своята любов, или гузния и злобен поглед на нещастната прелюбодейка, която би искала да скрие от Бог плода на престъплението си?

Ах, тя нямаше да може да живее лице в лице с живото свидетелство за нейното падение, със злокобната тайна, с този ужасен въпрос, който вечно щеше да стои пред нея.

Нека не забравяме, че Кристиане бе чиста и непорочна душа, неспособна да се примири със злото и вината. Дори неволна, грешката й тормозеше и ужасяваше това невинно младо и честно сърце.

Ами ако всичко кажеше на Юлиус? Не! При първата дума тя щеше да умре. Освен това не беше ли достатъчно да изтърпи целия този позор и цялото това мъчение, без да ги сподели с мъжа си? В крайна сметка не беше ли спасила Вилхелм при тази цена Тъкмо за да убие Юлиус?

Защо не се бе самоубила веднага? Баронът щеше да се грижи за Вилхелм до завръщането на Юлиус. Юлиус щеше да тъжи за нея известно време, след това щеше да се ожени за достойна жена. Сега вече нямаше да умре сама. Самоубийството щеше да се превърне в убийство.

Непрекъснато в безсънните й нощи и в кошмарите й се връщаше един и същ въпрос: „Чие бе детето?“

Имаше дни, когато обичаше това дете. Въпреки всичко, който и да беше бащата, тя не беше по-малко негова майка. Изпитваше умиление при мисълта за съдбата на това бедно създание, отречено още преди да се е родило. Тя се укоряваше за това, че й бе минало през ум да го даде на Самуел, да го отдели от замъка, да го отхвърли от прегръдките си. В такива дни Кристиане бе убедена, че детето е на Юлиус.

Но имаше и дни, а те бяха повече, когато смяташе, че детето е на Самуел. Тя мислеше за него с отвращение, като за крадец, който иска да отнеме на малкия Вилхелм половината от наследството му. Особено през нощта, когато не можеше да заспи, й се явяваха чудовищните видения на неизвестното, тя се проклинаше и желаеше това дете никога да не види бял свят, заплашваше го, заричаше се да го удуши. О, разбира се, че това бе детето на Самуел, в противен случай Бог не би допуснал тя да мрази детето на Юлиус!

Кристиане вече не спеше в леглото си, защото бе решила, че то е прокълнато. Тя се бе изнесла и от стаята на Юлиус, тъй като се считаше за недостойна да влиза в нея. Лягаше на канапето в салона. Беше се погрижила да накара слугите да сложат един диван пред отвора, откъдето бе влязъл Самуел. Но това бе по-скоро предразсъдък, отколкото предпазна мярка, защото Самуел държеше на думата си. Освен това нима той не знаеше нямаше ли и други изходи в този замък, който сам бе построил?

През тези дълги нощи тя почти не спеше, а лежеше пред слабата светлина на нощната лампа, запалена, в случай че детето се почувства зле. Привечер на залез-слънце тя се взираше в тавана с магнетичен поглед, очаквайки, че той ще се срути на главата й и отведнъж ще прекъсне агонията на нейната душа.

Случваше й се в моменти на силни душевни вълнения да си представя буря, която щеше да връхлети върху кораба на Юлиус и да удави мъжа й, или поне да го изхвърли на остров, откъдето никога нямаше да се върне.

— Нека всички да загинем — казваше си тя. — Той в морето, аз в ада: но поне всичко да свърши.

След това тя падаше на колене пред разпятието и молеше Бог да й прости за тези ужасни мисли.

Това, от което най-много се страхуваше, бе завръщането на Юлиус. Минаха три месеца, откакто бе заминал. Можеше да се върне всеки момент. Когато тази мисъл идваше в съзнанието й, студена пот обливаше цялото й тяло, тя падаше на пода и понякога оставаше по цял час в несвяст.

Една сутрин дойката й донесе писмо.

Кристиане хвърли поглед на плика и извика. Писмото бе от Юлиус.

Цели два часа не посмя да го отвори. Но една мисъл я успокои: писмото беше от Ню Йорк. Значи Юлиус все още не бе на път към дома, защото в противен случай той нямаше да й пише.

Сякаш камък падна от сърцето й.

Но дори и тази радост беше ново терзание за нея.

„Ето докъде стигнах — каза си тя, — да се радвам, че Юлиус не се връща.“

Отвори писмото.

Юлиус действително пишеше, че му се налага да остане в Ню Йорк няколко седмици. Бил пристигнал в отлично здраве. Възторгът от посрещането му чувствително бе подобрил състоянието на болния му чичо Фриц. Въпреки всичко лекарите все още не смееха да дават надежда. Все пак той не можеше да лиши чичо си от своето присъствие, което за него бе като далечен знак от родината и от семейството му, тъй като това бе равносилно да го убие. Юлиус трябваше да отложи тази тежка раздяла. Нямаше да остане и минута повече от това, което изискваха човечността и признателността. Бе оставил душата си в Ландек и се чувстваше ужасно без Кристиане и Вилхелм. От писмото личеше, че се въздържаше да пише по този въпрос, за да не натъжава Кристиане: но все пак любовта и болката преливаха от всеки негов ред.

Поуспокоена от това отлагане, Кристиане тихо потъна в страданието си.

Времето минава дори когато човек страда. Изминаха седмици.

В края на декември баронът дойде да види снаха си и се опита да я откъсне от нейната самота поне в тези тягостни месеци на дъжд и сняг. Тя обаче отказа както първия път.

Оправда се с тъгата от дългото отсъствие на Юлиус. Баронът я намери доста променена. Впрочем, тя призна, че не се чувства добре и че страда.

— Наистина ли? — усмихна се баронът.

— О, вие грешите, татко! — намери сили да каже тя, разтреперана и бледа.

Кристиане бе скрила бременността си от всички. Бе решена да я крие, докато може. Защо? Сама не можеше да каже.

Само Гретхен бе в течение на всичко, но като се имат предвид нейните халюцинации и измислици, тя не бе най-удачната довереница.

Баронът си замина за Берлин, а Кристиане отново попадна в еднообразието на своето отчаяние. От време на време получаваше писма от Юлиус, задържан от седмица на седмица, поради влошаващото се здраве на чичо му. Тя правеше невероятни усилия над себе си, за да му пише няколко кратки и тъжни реда, в които обаче не споменаваше своето състояние, надявайки се, че Бог ще помогне за развръзката на драмата й.

Така мина зимата.

През средата на месец април едно тъжно събитие даде нов ход на тревогите на Кристиане.

Вилхелм се разболя тежко.

Старият лекар, дошъл от Берлин, бе в замъка през първите две седмици. През първите две седмици болестта на детето не изглеждаше много сериозна.

Кристиане бдеше, грижеше се за скъпото си същество с любовта, силата и страстта на майка, на която детето й е струвало по-скъпо от живота.

Скоро обаче болестта рязко промени характера си. Този път не липсваха лекари за детето. Освен възрастният лекар, който бе изключителен специалист, трима-четири-ма от най-именитите му колеги бяха повикани от Франкфурт и Хайделберг за консултации. Напразно.

На двадесет и петия ден от болестта Вилхелм умря. Когато лекарят съобщи злокобната вест на Кристиане, която от няколко дни не можеше повече да се надява, тя нищо не отговори, само погледна стенния часовник.

Часовникът показваше дванадесет и петнадесет минути.

— Ето — прошепна Кристиане, — точно часът на договора. Той трябваше да умре в този час. Това бе сделката с ада, която Бог не можеше да одобри.

И тя тежко се отпусна на колене пред люлката, за да целуне за последен път леденото чело на бедната си малка рожба.

Дали от удара на коленете й върху дъбовия паркет, но й се стори, че нещо прошава в тялото й и тя се почувства разтърсена до дъното на душата си.

„Детето! — помисли си тя, като пребледня. — Да, сигурно е то! Вече изминаха седем месеца!“

Когато, треперейки, се готвеше да стане, баронът, на когото лекарят бе писал в Берлин, пристигна задъхан.

Той държеше в ръката си писмо.

— Късно е, татко — каза Кристиане, като с ръка му посочи мъртвото си дете. — Току-що ни напусна.

— Но аз ти нося една утеха, скъпо мое момиче. Юлиус пристига!

Кристиане подскочи.

— Юлиус ли! — промълви тя по-бледа от трупа на Вилхелм.

— Ето, чети — каза баронът.

И той й подаде писмото.

Юлиус пишеше, че чичо му Фриц е починал, че ще тръгне след погребението и че ще пристигне в Ландек към 15 май.

Беше 13 май.

— Ах, това е чудесно! — изрече Кристиане и припадна.