Александър Дюма
Адската дупка (56)

LVI
ВСИЧКО СЕ ПЛАЩА

Какво ще правите, Кристиане? — извика баронът.

— Нали ви казах, татко — каза Кристиане, — Самуел Гелб се бе заклел, че ще се появи пред мен само ако го повикам с този сигнал. Е, щом държите да го видите, ще го повикам, това е всичко.

И цялата разтреперана едновременно от страх и гордост, тя натисна бутона.

Бутонът потъна, след това изведнъж отскочи, преди да е отдръпнала ръката си. Сътресението я накара да отстъпи назад, бледа и изплашена, като че ли Самуел Гелб щеше да се появи внезапно пред нея.

Тя погледна разтреперана стената, чудейки се откъде ще изскочи Самуел. Струваше й се, че се появява едновременно от всички страни. Чувствуваше се обградена от този невидим неприятел. Счуваха й се хиляди стъпки зад дъбовата ламперия.

Но стената оставаше неподвижна и безмълвна.

— Никой не се появява — отбеляза баронът след две или три минути.

— Да, почакайте още малко! — отговори Кристиане.

Развълнувана, тя отиде да седне с вперен в ламперията поглед.

Измина четвърт час, но плоскостта не помръдна.

— Кристиане, или сте сънували, или този човек ви е излъгал — каза накрая баронът.

— Ах, прав сте татко! — извика тя. — Луда ли съм, че се изплаших? Луда ли съм, че повярвах, че Самуел може да изскочи отнякъде? Не, той няма да дойде. Каза ми това, за да раздвижи въображението ми, за да ме накара да повярвам, че е винаги тук, наблизо, за да чувствувам присъствието му при всяко свое действие, за да мисля за него по всяко време. Той разчиташе, че никога няма да задвижа лоста. Една случайност ме накара да го бутна и ми разкри лъжата му. О, господи! Благодаря ти! Благодаря ви, татко, че ме подтикнахте към тази дързост.

Нейният изблик на радост бе толкова искрен и безобиден, че баронът се трогна, убеден в невинността й.

— Ти си едно чисто и достойно създание, моето дете — каза той, като пое ръцете й, — без да искам, те нараних, прости ми.

— О, татко!… — каза Кристиане.

В този момент се върнаха прислужниците, които Кристиане бе изпратила да търсят Юлиус, и казаха, че напразно са обиколили гората и са го викали.

— В колко часът обикновено се връща от лов Юлиус? — попита баронът.

— Господи! Чак надвечер, в шест часа — отговори Кристиане.

— Още два-три часа чакане! — каза баронът. — Хайде, този ден е изгубен. Зле съм избрал момента… но трябва да си уплътня времето. Мое скъпо момиче, би ли ми дала всичко необходимо за писане? Когато Юлиус се прибере, веднага ще ме предупредиш.

Кристиане настани свекъра си в библиотеката на Юлиус и го остави да пише.

На свечеряване Юлиус още не се беше прибрал. Баронът влезе в салона, където се намираше Кристиане.

Не мина и минута, когато изведнъж тя извика.

Едно от паната се бе отместило, бавно се отвори и даде път на Самуел Гелб.

Отначало Самуел видя само бялата рокля на Кристиане, а не забеляза седналия в тъмното барон.

Той тръгна към Кристиане, като я поздрави със своята елегантна, но хладна учтивост.

— Простете ми, госпожо — каза той, — че не можах да дойда веднага. Сигурно доста закъснях, часове или може би ден. Работата е там, че бях в Хайделберг. При завръщането ми в Ландек състоянието на звънеца ме предупреди, че сте позвънили, и веднага дойдох. С какво имам щастието да ви бъда полезен? Но първо искам да ви благодаря, че ме повикахте.

— Не Кристиане ви повика, а аз, господине — каза баронът, като стана.

Самуел не можа да се въздържи да не трепне от изненада. Но силната му воля взе надмощие.

— Господин барон Хермелинфелд! — извика той. — Чудесно е, господин барон, че имам честта да ви поздравя.

И като се обърна към Кристиане:

— Значи си играете с мен, госпожо? — продължи той с горчив смях и с някогашния си ироничен поглед. — Значи това е клопка? Е, добре! Така да бъде! Ще видим кой кум кой сват.

— Отново се осмелявате да заплашвате? — извика изумен баронът.

— А защо не? — спокойно отговори Самуел. — Позициите ми не са отслабени. Само заради това съм се явил тук с толкова добра воля. Между нас казано, мисля точно обратното.

— Наистина ли? — подигравателно попита баронът.

— Това е очевидно — отговори Самуел. — На първо място, ако бях сам мъж срещу една жена, може ли човек да помисли, че ще се възползвам от своята сила и от нейната слабост. Но се оказва, че сте двама срещу мен. На второ място, струва ми се, че бях оставил госпожата на спокойствие, не я предизвиках, не я нападах. Кой от нас двамата, тя или аз нарушава споразумението? Кой започва отново войната? Сега мисля, че съм освободен от всякакви скрупули. Сега аз имам преимуществото на предизвикания: благодаря ви за това.

Кристиане хвърли на барона поглед, който означаваше: „Какво ви казвах?“

— Като изяснихме този въпрос — продължи Самуел, — повтарям и на вас, господине, това, което попитах госпожата: Какво желаете от мен?

— Да ви дам полезен съвет, господине — отговори барон Хермелинфелд със строг и заплашителен вид. — Досега проявявах към вас толерантност и разчитах силата на убеждението. Но не успях. Сега вече не моля, а заповядвам.

— О! — възкликна Самуел. — И какво ми заповядвате? С какво право?

— Виждали ли сте това нещо, господине? — понита баронът, като показа на Самуел платиненото шишенце, което му бе дала Гретхен.

— Това шишенце ли? — каза Самуел. — Дали съм го виждал? И да, и не. Не зная: възможно е.

— Господине — продължи барон Хермелинфелд, — без съмнение мой дълг е да ви предам още днес на съда заради вашето престъпление. Разбирате какво ме възпира все още. Но ако не освободите завинаги снаха ми от вашите чудовищни заплахи, ако направите нещо или кажете дума, насочена против нея, ако не се постараете да изчезнете от живота и мислите й, кълна се в Бога, че няма да има милост и ще се възползувам от ужасната тайна, която зная. Вие не вярвате в божието правосъдие: но ще ви принудя да повярвате в човешкото.

Самуел кръстоса ръце и започна да се шегува:

— А, значи ще направите това? — рече той. — Е, добре, по дяволите, От любопитство искам да видя какво ще стане. Решил сте да кажете всичко, така ли? Но аз също имам какво да разкрия. Бога ми! Диалогът между обвинител и обвиняем обещава да бъде поучителен. Имам доста неща на сърцето, чувате ли? Предайте ме! И бъдете сигурен, че нищо няма да отричам. Напротив.

— О, какъв ужасен цинизъм — смаян извика баронът.

— Всичко е много просто — възрази Самуел. — Вие ме нападате, аз се защитавам. Моя ли е вината, че в този момент борбата ни не е равностойна. Моя ли е вината, че вие може всичко да загубите, а аз нямам какво да губя? Моя ли е вината, че не рискувам нито име, нито семейство, нито богатство, нито репутация, нито положение, а вие рискувате да загубите всичко това? Искате дуел между нас. Моя ли е вината, че вие представлявате огромна мишена, а аз — по-тънка от острието на бръснач? И какво друго мога да ви кажа освен, господин барон, стреляйте първи!

Господин Хермелинфелд замълча известно време, объркан от такава дързост. Въпреки всичко той се съвзе от удивлението си.

— Е, добре, така да бъде! — рече той. — Приемам предизвикателството ви, ще видим зад кого от нас двамата ще застанат правосъдието и обществото.

— Правосъдието! Обществото! — повтори Самуел. — Ами аз ще им кажа това, което казах и на вас. Вие ме нападнахте първи, вие ме предизвикахте първи. Моя ли е вината? Какво общо имам с това общество, което ме отхвърли? Какво дължа на правосъдието, което ме изостави? Не съм, законен син, нито законен наследник, добродетелен син на добродетелен баща, дете, създадено според религията, във вените ми не тече кръв, патентована от закона, аз не съм Юлиус. Не за бога, аз съм Самуел! Едно извънбрачно дете, дете на любовта, син на капризите, наследник на порока, а във вените ми тече пяната от кръвта на баща ми. Нека Юлиус да е олицетворение на честността, авторитета и добродетелите на законния си баща: аз ще бъда олицетворение на порива, недоволството, разпуснатостта на неизвестния си баща. „Tales pater, tales filius“^[1], това е всеизвестно правило. Съдът ще оцени това. Наричайте поведението ми както искате. Кажете, че съм извършил престъпление, нека така да бъде! Искам да видя как съдиите ще направят своя избор между този, който е извършил престъплението, и този, който е създал престъпника.

Баронът беше пребледнял от изненада и гняв. Кристиане трепереше от ужас. Господин Хермелинфелд отговори:

— Още веднъж ви казвам, господине, че ние не ви атакуваме. Със съгласието на първата ви жертва ви пощадяваме, при положение че няма да има втора. Но ако отново се появите пред снаха ми, каквито и да са последиците, ще ви предам. Съдиите може и да разберат вашите разсъждения, но се съмнявам, че ще разберат вашето злодеяние. Живият свидетел е тук: Гретхен. Вещественото доказателство е тук: шишенцето. Какво може да отговори обвиняемият?

— Добре! — каза със смях Самуел. — Отново съм принуден да стана обвинител. Ще приложа закона на възмездието. Ако бях извършил друг вид престъпление: кражба или убийство, щях да разбера убедеността и гнева на ощетените и щях да се страхувам или да се крия. Но за какво става дума тук? За прелъстяване на младо момиче. Е, майка ми също бе прелъстена. Имам Писма, който доказват нейната съпротива и престъпната настойчивост на прелъстителя й. Мъртвият свидетел по-малко свещен ли е от живия, господин барон? Колкото до това шишенце, нека бъде доказателство срещу мен, но то е доказателство и срещу другия. Ще кажа, без това да е необходимо да е вярно, че съм открил състава на течността от това шишенце в друго подобно, намерено при майка ми.

— О, но това е мръсна клевета! — извика баронът.

— Откъде накъде и кой ще го докаже? — попита Самуел. — Сега разбирате ли средствата ми за защита, господин Хермелинфелд? Аз не съм подсъдим, а отмъстител. Каква ще бъде пледоарията ли? Просто една обвинителна реч.

Той замълча. Баронът, поразен, с треперещи ръце, облян в студена пот, която вледеняваше белите му коси, мълчеше.

Самуел каза победоносно:

— Господин барон, очаквам да получа вашата призовка. Госпожо Ебербах, очаквам вашето позвъняване. Казвам ви довиждане и на двамата.

И като изрече думата „довиждане“, която прозвуча като заплаха, той излезе не през тайния изход, а през голямата врата на салона, като рязко я затвори след себе си.

— Самуел! — извика баронът.

Но той вече бе далеч.

— О, дете мое! — каза на Кристиане баронът, която онемяла от страх, се притискаше до гърдите му. — Този Самуел е фатален човек. Не ми е възможно да го атакувам, но ще съумея да те защитя. Трябва да се пазиш, никога да не оставаш сама, да имаш винаги някого около себе си, в крайна сметка да напуснеш замъка или да се проучи възможността и да се изгради отново. Бъди спокойна, аз съм тук, за да бдя над теб.

По коридора отекнаха чуха стъпки.

— Това е Юлиус — извика Кристиане успокоена.

И наистина в същия миг при тях влезе Юлиус.