Александър Дюма
Адската дупка (35)

XXXV
ДВОЙНИЯТ ЗАМЪК

Самуел заключи вратите и се върна при Юлиус.

— И така — каза той, — надявам се, че няма да викаш като жена си за най-обикновени неща. Моля те да не се изненадваш. Тук е мястото на Nil admirari, за което учехме в колежа.

— Така да бъде! — каза Юлиус усмихнат. — Впрочем с теб винаги съм готов на изненади и съм готов само за неочакваното.

— Мой скъпи Юлиус — продължи Самуел, — трябва да знаеш, че по време на твоето отсъствие по стар навик се занимавах с много неща: малко медицина, малко архитектура, малко геология, малко политика, малко ботаника и прочие. Малко медицина? Ти видя как открих причината за болестта на твоето дете у дойката. Малко архитектура? Ще имаш доказателство за моето умение и ще признаеш, че архитектът струва колкото лекаря, освен ако не смяташ за по-голямо чудо спасението на едно мъртво дете, отколкото възкресението на една мъртва епоха?

— Какво искаш да кажеш?

— Ето на първо време повторението на тайната от другата стая.

Той отиде до ъгъла на библиотеката. Един изваян лъв в дървените плоскости се прозяваше с широко отворена уста. Самуел постави пръст на езика на лъва, едно пано се отмести и се откри стената. Появи се едно копче. Самуел го натисна и стената се завъртя, откривайки проход, достатъчен, за да мине човек.

— Сега ме следвай — каза Самуел на смаяния Юлиус. — Ти познаваш само половината от своя замък, щастливи собственико! Ще ти покажа другата.

— Тук ли ще влезем? — попита Юлиус.

— Без съмнение. Мини първо ти, за да върна на мястото библиотеката и да затворя вратата.

След като Юлиус влезе и вратата бе затворена, те се озоваха в дълбок мрак.

— Не виждам нищо — каза Юлиус със смях. — Що за дяволия е това?

— Добре е, че си малко изненадан, но никак не си уплашен. Подай ми ръка. Така. Аз ще те водя. Оттук. Внимавай, започват стълбите. Дръж здраво въжето. Имаме сто тридесет и две стъпала за слизане. Лесно е, стълбата е спираловидна.

Те слизаха така, заслепени от мрака, дишайки ледената влага на дълбините, където не проникваше въздух.

На четиридесет и четвъртото стъпало Самуел спря.

— Тук е първата желязна врата — каза той.

След като минаха през вратата, продължиха нататък.

След още четиридесет и четири стъпала Самуел отново спря.

— Друга врата — каза той.

Накрая, когато се спуснаха по последните четиридесет и четири стъпала и минаха и през третата врата, светлината заслепи изведнъж Юлиус.

— Пристигнахме — каза Самуел.

Намираха се в кръгла стая, осветена от окачена на тавана лампа. Тя бе с диаметър приблизително десет крачки. Без дървени облицовки, само камък.

Под лампата имаше подредени кресла и черна маса.

— Да седнем и поговорим — каза Самуел. — Имаме петнадесет минути на разположение. Те ще дойдат в два часа.

— Кой ще дойде в два часа? — попита Юлиус.

— Ще видиш. Помолих те да не се чудиш. Да поговорим.

Самуел седна. Юлиус направи същото.

— Ти видя една част от подземието на твоя замък — каза Самуел, — ще посетим и останалата част по-късно, когато дружината дойде. Но това, което ти видя, ти е достатъчно, за да предположиш, че не точно архитектът на баща ти е построил този замък. Признавам, взех известно участие заедно с него. Горкият официален кралски архитект бе доста затруднен от готическата архитектура. Той идваше в библиотеката в Хайделберг да се рови в старите гравюри. Представяш ли си един лош гръцко-римски архитект, на когото поръчват леговище за Гьотц фон Берлихинген! Той предлагаше проект, който еднакво би накарал да потреперат Ервин фон Слернбах и Фидий. За щастие бях тук. Убедих го, че съм намерил чертежите на самия замък Ебербах. Представи си радостта му! Той ме остави да действам свободно, още повече че имах своите причини да не се появявам и се криех скромно зад славата му. Така се забавлявах да възстановявам до най-дребните детайли замъка на някакъв граф. Намираш ли, че успях да възкреся този Лазар от камък? Доста добре, нали?

— Възхитително — каза Юлиус замислен.

— Архитектът — продължи Самуел — е видял само това, което грее отгоре на слънце. Той не винаги бе тук. Слава богу! Бедният човек строеше във Франкфурт няколко бели квадратни къщи. А аз, докато работниците бяха под мое ръководство, се възползвах от това, без да му кажа. Имайки като претекст подземията и основите, накарах ги да изградят за моя сметка няколко стъпала и зидове. Казвах им, че това е по старите чертежи. А моят патентован архитект не се усъмни в нищо. Така, докато строях един замък, построих два: един отгоре, един отдолу и ти виждаш, че не съм се хвалил, когато ти казах, че по време на отсъствието ти се занимавах с малко архитектура.

— Но каква е целта на всичко това? — попита Юлиус.

— А, за да правим малко политика.

— Как? — попита Юлиус малко притеснен.

Самуел продължи сериозно:

— Юлиус, струва ми се, че никак не ми говориш за Тугендбунд. До такава степен ли го забрави? Не си ли вече някогашният Юлиус, тръпнещ при мисълта за свободата на родината, непонасящ чуждото робство, винаги готов да отдадеш живота си? Обикновено, много добре зная това, когато студентите завършат учението си, оставят в университета младостта си, вдъхновенията си, благородството си, душата си.

Всичко това бива заменено от някоя стара лула край тезгяха за търговия с лисичи кожи. Този, който е избягвал да поздравява еснафите,, сам става еснаф, жени се, има деца, уважава принцовете, коленичи пред властта и смята, че е смешно и глупаво да се занимава с щастието на хората и независимостта на страната си. Но си мислех, че сме оставили тези метаморфози на обикновеното стадо и под небето има все още отбрани сърца, готови на упорство за благородното дело. Юлиус, все още ли си от нашите, да или не?

— Винаги! — извика Юлиус, чийто поглед проблесна. — Но дали ще ме искат още? Самуел, ако не съм ти говорил за Тугендбунд, то не е от безразличие, а от угризения. В деня на моята женитба имаше асамблея на Съвета, а аз не присъствах. Какво искаш? Щастието ми ме накара да пренебрегна задълженията си. Това е една грижа, която оттогава не ме е напускала. Чувствам се виновен и се срамувам да мисля за това. Ако не съм ти говорил, то не е, защото не съм мислил: напротив, то е, защото мисля прекалено за това.

— А ако ти предложа възможност не само да се реабилитираш пред Съвета, но и да се издигнеш? Не само да ти простят, но и да ти благодарят?

— О, с каква радост бих приел!

— Това е добре! — каза Самуел. — Я чуй!

В този момент иззвъня звънецът. Самуел не помръдна.

Звънецът иззвъня втори път, после трети път. Самуел стана.

Той отвори малката врата, срещу тази, през която бяха влезли.

Юлиус видя стълба, продължение на първата, която без съмнение слизаше до река Некар.