Александър Дюма
Адската дупка (28)

XXVIII
СРЕЩУ КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?

И на кого, татко, дължим още очарованието на тази бърза и чудесна постройка? — попита Юлиус.

— На чичо ти Фриц, Юлиус — отговори баронът. — Чуй част от писмото, което получих от Ню Йорк преди два месеца.

„Състоянието ми е изцяло твое, скъпи и славен братко. Нямам други деца освен сина ти Юлиус. Позволи ми да участвам наполовина в подаръка, който му правиш. Прибавям към писмото си бон за петстотин хиляди талера, на сметка в банката Браубах във Франкфурт. Ако тези пари не стигнат, изтегли още според нуждите, като ме предупредиш само месец по-рано.

Щастлив и горд съм, Вилхелм, да допринеса с тази малка част за великолепието на нашия дом. Така ще сме изпълнили изцяло волята на баща си! Само че аз ще съм дал на семейството само богатство, а ти слава!

Казваше ми, че трябва да почивам. Действително съм малко уморен. Но до една година ще съм уредил делата си и нашето състояние, което вероятно възлиза, без да смятаме това, което ти изпращам, на пет милиона франка. Дали ще е достатъчно? Ако ми кажеш «да», като изтече годината, ще се върна при теб, в нашата стара Европа, в нашата стара Германия. Запази ми едно кътче в замъка, който строиш. Не искам да умра, преди да съм те прегърнал и преди да съм прегърнал Юлиус…“

— Скъпият чичо! — каза Юлиус. — Ще бъде добре дошъл и ще се радва на всеобща обич.

— Виждаш ли, Юлиус, благодарение на него можах да издействувам тази титла и да довърша този замък за теб!

— В него ще можем с това царско състояние да живеем като благородници, да повеждаме войските си, да въоръжаваме бойниците си и при необходимост да се противопоставяме на врага.

— Не се смей! — прекъсна го баронът. — Има един враг, срещу когото е построен този замък.

— Наистина ли? Какъв враг?

— Самуел Гелб.

— Самуел Гелб? — повтори Юлиус, като се смееше.

— Повтарям ти, говоря сериозно — каза баронът.

— Какво искате да кажете, татко?

— Ти ме увери, Юлиус, че отсега нататък няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва. С тази надежда, синко, ти изградих този замък. Исках да ти направя живота толкова щастлив и толкова пълноценен, че да нямаш нужда от никого. Кажи ми, че успях, и ми обещай да не виждаш повече Самуел.

Юлиус мълчеше.

Колкото и да изпитваше уважение и нежност към баща си, той се чувстваше вътрешно засегнат и обиден от тази негова препоръка. Още ли беше дете, за да се страхува до такава степен от влиянието на чуждата воля върху неговата? Самуел бе другар, жив, одухотворен, знаещ, който неведнъж му бе липсвал, той си го признаваше негласно дори в най-хубавите моменти от пътуването. Ако някой не бе добър с приятеля си, това не бе Самуел; не той се бе оженил, без да предупреди стария си приятел, не той бе изчезнал за година, без да се обади на другия.

— Не отговаряш ли? — попита баронът.

— Какъв предлог бих избрал, за да затворя вратата на един другар от детинство — отговори накрая Юлиус. — Единственото, за което мога да му се сърдя, са малко странните му теории.

— Не му затваряй вратата си. Само избягвай да му пишеш и да го каниш. Това е всичко, което искам от теб. Самуел е горд, той няма да дойде. Една година, откакто скъса с мен след едно нахално писмо и дори не съм чувал да се говори за него.

— Когато го видя — възрази пак Юлиус, — няма да съм на осем години, за да се оставя да ме водят слепешката. Дори Самуел да е толкова лош, както смятате вие, аз съм на възраст, струва ми се, да различавам доброто от злото и мога да приема едното и да отхвърля другото.

Баронът продължи тържествено:

— Юлиус, нали вярваш на привързаността ми към теб? И не ме смяташ за човек, способен на глупаво упорство за една прищявка. Е, добре, Юлиус, искам от теб като услуга да не виждаш повече Самуел. Заклевам те. Знай, че нещо сериозно се крие зад моя съвет, зад молбата ми. Мога да остана с вас само няколко дни, след това трябва да се върна в Берлин. Не ме оставяй да си замина с тази грижа. Не, не от дребнава злопаметност към Самуел или от несправедливо недоверие към теб говоря така сега. Имам по-сериозни основания. Довери се, синко, на инстинкта и на любовта на твоя баща. Успокой ме и ми обещай, че няма да пишеш на Самуел. Нали, Кристиане, и вие искате той да ми обещае това?

Кристиане, пребледняла и разтреперана от думите на барона, се приближи към Юлиус, постави ръцете си на рамото му и каза нежно с умоляващ глас:

— О, уверявам ви, че няма да имам нужда от никого в този хубав замък, докато имам моя Вилхелм и докато моят Юлиус ме обича. А ти, Юлиус, освен това имаш и баща си!

— Какво? И ти ли, Кристиане, желаеш това? — учуди се Юлиус. — Така да бъде, след като го изисквате: няма да пиша на Самуел.

— Благодаря! — каза Кристиане.

— Благодаря! — повтори баронът. — Сега остава само да се настаните.

Следобедът премина в настаняване в замъка и организиране на новия им начин на живот.

Лотарио, за когото Кристиане майчински се бе осведомила, за момента не можеше да остави уроците, които му даваше пастор Отфрид заедно със собствените си внуци. Но до един месец щеше да дойде да прекара ваканцията в замъка на сестра си Кристиане.

Подбраните от барона прислужници вече бяха по местата си. Следобед новопристигналите се разходиха под дърветата и бързо свикнали с щастието, вечерта им се струваше, че винаги са живели в този замък.

Пътуването бе изморило Кристиане, която се оттегли в ранен час. Баронът и Юлиус не закъсняха да направят същото.

Преди да влезе в стаята си, на минаване Юлиус хвърли поглед на библиотеката. На рафтовете от резбован дъб изпъкваше безценна колекция от подвързани книги до една с неговия герб. Но това, което го смая, бе подборът на томовете. Кой бе съумял толкова добре да отгатне вкусовете му и да не сгреши дори веднъж в неговите предпочитания. Ако сам бе правил списъка, нямаше да промени дори едно заглавие. Самуел, които познаваше вкуса му, защото той го бе изградил, не би избрал друго. Докато си мислеше това, почувства как една ръка рязко докосна рамото му. Той трепна: не бе чул вратата да се отваря.

Обърна се и видя Самуел Гелб.

— Е! Как минаха за скъпия ми Юлиус годината п пътуването?

— Самуел! — извика Юлиус, едновременно очарован и смаян. — Но как така се озова тук?

— По дяволите! — отвърна Самуел. — Много просто. Аз живея тук.