Александър Дюма
Адската дупка (63)

LXIII
ДРУГАТА СТРАНА НА НЕЩАСТИЕТО

Няколко седмици след ужасната нощ Гретхен тъкмо се прибираше в колибата си и си тананикаше една от онези непонятни монотонни песнички, обичайни за лудите, когато внезапно вратата се отвори и се появи Кристиане бледа, сломена и страшна.

Тя имаше такъв страдалчески и отчаян вид, че козар-ката се стресна.

— Какво има пак? — попита тя.

Кристиане не отговори. Тя се отпусна на земята, главата й клюмна на гърдите, закри лице с ръцете си и остана така, безмълвна и приведена като статуя на Мъката.

Озадачена, Гретхен дойде и коленичи до нея.

— Госпожо! Скъпа господарке! Какво ви е? — попита тя. — От седем дни не съм ви виждала и бях доста разтревожена. Повече не можем така да стоим далеч една от друга. Какво ви става? Все пак не е възможно вашето нещастие да е станало още по-ужасно?

Кристиане бавно повдигна глава.

— Възможно е — отговори тя.

— Какво говорите? Не, Бог не би допуснал това!

— Бог ли? — повтори Кристиане с горчива усмивка. — Слушай, Гретхен, слушай какво направи Бог: Не зная дали детето, което вложи в утробата ми, принадлежи на моя Юлиус или на Самуел.

Гретхен нададе ужасен вик.

След фаталната нощ Гретхен не отбягваше повече Кристиане, която търсеше само нея.

Онази вечер, когато Самуел най-после позвъни на камериерките, за да им поиска всичко необходимо за лечението на Вилхелм, Гретхен, която бдеше в салона, влезе първа.

И докато камериерките бързаха, а Самуел се бе навел над люлката, Гретхен отиде при Кристиане, която стоеше в един ъгъл неподвижна и със сухи очи.

Тя я погледа известно време с тъга и разбиране. След което й пое ръката и тихо прошепна:

— Заплахите му не са били напразни, нали?

— Какво има? — гордо попита Кристиане, цяла поруменяла.

— Какво ли? Нима не се доверяваш на сестра си по нещастие?

Тя бе изрекла тези думи като упрек, но с огромна нежност и с две едри сълзи на очите, от които цялото високомерие на Кристиане се стопи и тя подаде ръка на козар-ката.

— О, сестро! Поне замълчи.

След това като че ли облекчена от тази изповед, тя потъна в сълзи. От своя страна Самуел също изпълни ужасния договор. Погубвайки майката, той спаси детето.

Когато дойдоха лекарите, те намериха Вилхелм вън от опасност. И тогава видяха по лицето на Кристиане онова, което може би никога няма да се види върху друго човешко лице: небесна радост, смесена с отчаянието на прокълнат човек.

Като прецениха, че няма какво да правят, лекарите се оттеглиха. Само един от тях остана в замъка, от страх да не се повтори нещастието.

Самуел се обърна към Кристиане, изпълнен с уважение:

— Госпожо — каза той, — нямате повече нужда от мен, нали?

— Господине — бе отговорила Кристиане с треперещ глас и без да вдига поглед от него, — спомняте си какво ми обещахте, нали?

— Повече няма да ме видите, освен ако вие не пожелаете това! Да, госпожо. Вие знаете — каза той, като погледна и към двете, — че държа на думата си каквато и да е тя.

След тези думи той ги поздрави и излезе.

Оттогава не го видяха повече нито Кристиане, нито Гретхен.

Два дена по-късно баронът се завърна от Остенде, като донесе на Кристиане последен поздрав от Юлиус.

— Готова ли си за тръгване? — попита я той.

— Къде, татко?

— В Берлин. Нали така решихме?

— Не — отвърна Кристиане, — промених решението си.

Тя отново бе погълната от болестта на Вилхелм: треската от предишната вечер я бе разстроила за известно време. Щеше да бъде неразумно да го водят в такова състояние.

— Ами Самуел? — възрази баронът.

— О, не се страхувам вече от него — поклати глава Кристиане.

— Да не си го виждала?

— Вярвате на моята дума, нали, татко?

— Без съмнение, Кристиане.

— Е, добре! Бъдете уверен, че що се отнася до това, повече не ме грози опасност.

Баронът си обясни странния глас, с който Кристиане му бе казала това, със смущението, което сигурно бе настъпило в съзнанието й След отпътуването на Юлиус и с опасността за Вилхелм. Все пак той настоя, тъй като се страхуваше да я остави сама в този уединен замък. Но тя прояви твърда решителност. Непоносимо бе за нея да живеят заедно. Струваше й се, че очите на свекър й ще открият някой ден по челото й следите от позорните целувки на нещастника, който бе продал детето й.

Имаше нужда единствено от самота: искаше й се и на нея, като и на Гретхен да е сама в света, да се затвори в една колиба и никой да не влиза при нея.

Виждайки, че не може да убеди Кристиане, няколко дни по-късно баронът тръгна сам. Преди да замине, й предложи да изпрати малкия й племенник Лотарио.

— А, не! — извика тя. — Задръжте го. Децата са тези, които ни погубват. Едно-единствено вече ми струва доста скъпо.

— По-рано го обичаше толкова много!

— Да, много обичах децата и тъкмо в това е моето нещастие.

Баронът отново приписа тези странни думи на големия ужас на жената и майката. Разумът на Кристиане сигурно бе разтърсен от тези два толкова неочаквани удара, станали по едно и също време. Но тя щеше да се съвземе от заминаването на мъжа си, а умът й щеше да се оправи заедно със здравето на нейното дете.

И така баронът замина леко поуспокоен. Кристиане го помоли само да изпрати домашния им лекар в замъка. Баронът познаваше един възрастен лекар, известен специалист по детски болести, който щеше да бъде доволен от една такава възможност за уединение.

В очакване на пристигането му, за да не бъде подложена отново на тревогите от подобна нощ, Кристиане задържа лекаря от Некарщайнах. След като всичко се уреди по този начин и баронът се завърна в Берлин, Кристиане имаше поне утехата, че можеше да се изчервява и да плаче на спокойствие. Един месец тя живя с молитвите си към Бога и до люлката на Вилхелм.

Говореше само с Гретхен и двете изпитваха някаква мрачна радост да смесват своята болка и позор. Някаква нова неразривна връзка ги свързваше завинаги. Гретхен правилно бе казала, че са сестри.

Понякога Гретхен идваше в замъка. Но най-често Кристиане ходеше в колибата. Там те бяха сами и можеха свободно да разговарят.

— Какво да правя! — питаше Кристиане. — Да извикам ли Юлиус? Но писмото ми не може да му бъде предадено, докато е в морето. Какво да правя, когато се върне? Дали да му кажа всичко? Той ще поиска дуел и този дявол ще го убие. Или да скрия от него? Ах, никога няма да имам смелостта за подобно лицемерие!-С какви очи ще го погледна? Как ще му дам да целуне това омърсено лице, където са се притискали устните на другия? Най-лесно ще бъде, ако умра. Ах, ако го нямаше Вилхелм! Колко нещастни сме ние жените, че искаме деца! Моето вече ме осъди на безчестие, сега ме осъжда на живот!

— Да, трябва да се живее — каза Гретхен. — Да умреш, значи да се съмняваш в божието правосъдие. Бъди сигурна, сестро. Този човек ще бъде наказан. Нека бъдем търпеливи и чакаме неговото наказание. Кой знае дали не трябва да допринесем за това? Ние сме нужни тук: нямаме право да си отидем.

Предразсъдъците на козарката проникваха в отчаянието на Гретхен. Лудостта сякаш е заразна. Гретхен, все по-отдалечена от реалния свят, повличаше след себе си Кристиане в своите привидения и химери. Бедната нежна душевност на Кристиане не виждаше бъдещето по друг начин, освен като някакво душевно вълнение, което непрекъснато нарастваше. Нейната съвест трептеше като светлина при силен вятър и нещата вземаха в очите й ужасни и преувеличени размери, тъй както при залез-слънце.

Така Кристиане се вижда с Гретхен всеки ден в продължение на цял месец. Един ден обаче не се появи в колибата. Три дни по-късно Гретхен отиде в замъка: Кристиане не пожела да я приеме. Тя остана заключена в стаята си, без да излиза, без да каже дума, така че Гретхен не можа да разбере какво ново нещастие се бе случило на нейната другарка по участ, че сега не можеше да понесе дори нейния поглед.

Вече седем дена Гретхен не я бе виждала, до вечерта, когато тя се появи в колибата с ненадейната злокобна новина.

Зашеметена от такава голяма беда, отначало Гретхен само успя да извика.

Кристиане скубеше косите си с две ръце.

— Това е моето положение. Какво ще стане с мей? Нима не е прекалено жестоко за една клета жена, която още не е навършила седемнадесет години. А ти говореше за божие правосъдие!

Тогава Гретхен стана, обхваната от някакво необуздано вдъхновение.

— Да, аз говорех за божието правосъдие и все още говоря за това! За всичко това има причини. Господ, който е на небето, не може да ви е изпратил и това страдание заради единственото удоволствие да смаже с още едно мъчение едно такова крехко и младо същество. Слушайте: по този начин той ви изпраща отмъстителя. Да, аз ви го предсказвам: това дете ще отмъсти и за двете ни. Това е наказанието за нещастника, който ни погуби и двете. Ето, грехът създаде и своя съдник! На колене, сестро, и да благодарим на Бога! Подлецът ще бъде наказан.

И в изблик на дива радост Гретхен коленичи и започна да шепне благодарствени молитви.