Александър Дюма
Адската дупка (61)

LXI
КРУП

Гретхен проследи движенията на Кристиане, без да разбира какво става. Тя я видя как поставя пръста си на един бутон, който се намираше на една от дървените плоскости.

— Госпожо, какво правите?

— Викам го.

— Кого?

— Ами този, който може да спаси моето дете!

— Самуел Гелб? — промълви Гретхен.

— Какво! Да не мислиш, че ще оставя Вилхелм да умре?

— Него! Но вие не викате лекаря, вие викате палача, госпожо, вие призовавате дявола.

— А какво да правя, след като напразно призовавах Господ! Ах! Страхувам се само от едно нещо: от болестта на Вилхелм. При положение че Вилхелм умира, нищо друго не съществува. Господи! Ами ако не е тук? Само дано дойде по-скоро!

И тя натисна с всички сили копчето.

— Този път ще ме чуе — каза тя. — Той е тук, сега ще се появи. Да се върнем при Вилхелм.

Тя влезе в стаята заедно с Гретхен.

— Колко е часът? — попита тя дойката. — Сигурно са минали два часа, откакто заминаха.

— За съжаление, госпожо, няма и половин час.

Детето бе все така зле.

Кристиане изтича още веднъж в салона, позвъни трети път и се върна при люлката.

Всяка секунда й се струваше век. Не можеше да се задържи на едно място. Кръвта кипеше във вените й. Ту коленичеше пред люлката, ту ставаше, разхождаше се трескаво из стаята, разчорлена, обезумяла и чуваше във всеки шум стъпките на Самуел.

— Дали ще остави детето ми да умре? — питаше се тя гневно.

Върна се в салона и се готвеше да позвъни отново, когато плоскостта бързо се завъртя.

Появи се Самуел.

По друго време самият вид на Самуел щеше да я стресне. С присвити устни, остър поглед, той имаше сериозно изражение на лицето, блед, студен и като че ли непоколебим. Като че ли в него не беше останало нищо човешко. Това вече не бе ум, не бе сърце, това беше една непоколебима воля, желязна, твърда, фатална, смъртоносна.

Но Кристиане дори не го погледна. Тя се хвърли в нозете му.

— Детето ми умира, господине! Спасете го! — извика тя.

— А, значи не е клопка? — каза Самуел.

— Ох, не става дума за това! Моля ви за милост. Вие сте могъщ, можете и да бъдете добър. Простете ми за миналото. Сгреших. Сега съм в нозете ви и ви благославям. Елате бързо. Спасете малкото ми бедно дете.

Тя пое ръката му и го поведе към стаята.

— Вижте! — каза тя. — Той е много болен, но вие толкова много знаете!

Самуел се наведе над люлката; достатъчен му бе само един поглед.

— Това дете е болно от круп — каза той студено.

— Круп! Така значи, круп! — извика Кристиане. — Вие, който знаете всичко, кажете какво трябва да се направи?

Самуел замълча за момент, като че ли мислеше, погледна Кристиане, която с нетърпение чакаше, дебнеше първата му дума, първия му жест.

— Най-напред — каза той — в тази стая има много хора. Трябва всички да излязат.

— Излезте всички — нареди Кристиане.

Камериерките и дойката се подчиниха.

Като се огледа наоколо, Самуел забеляза Гретхен, сгушена в един ъгъл, трепереща, стресната, ужасена от присъствието му, без да може да свали поглед от него.

— Трябва ли да излезе и тя? — попита Кристиане.

— Особено тя — каза Самуел.

— Излез, Гретхен — каза Кристиане.

Без да каже дума, Гретхен отстъпи към вратата, със смръщени вежди, с все още вперени в Самуел очи, като че ли за да се предпази от нападение.

И когато вече бе вън от стаята:

— Госпожо! Пазете се! — извика тя.

И след като бързо затвори вратата, избяга.

Самуел и Кристиане останаха сами до люлката.