Александър Дюма
Адската дупка (17)

XVII
МОЛИТВА НА АНГЕЛ, ТАЛИСМАН НА ФЕЯ

Опитаха се да спрат борбата между Юлиус и Франц. Според секундантите продължаването на борбата не си заслужаваше заради една пътьом разменена дума с кокетка. Но за Франц освен ревността, налице беше и заповедта на Съюз на добродетелите. Колкото до Юлиус:

— Хайде, господа — каза той. — Ще спрем, когато един от нас падне в краката на другия, но не по-рано. Ако сме дошли тук за драскотини, една игла е достатъчна, нямаме нужда от шпаги.

— Почина ли си? — попита той Ритер.

Що се отнася до Ото и Самуел, никой не помисли да ги кара да спрат, толкова в поведението на единия се чувстваше яростната злоба от пропуснатия удар, а в другия непоколебимото решение на една желязна воля.

Антрактът не можа да накара Самуел да престане с шегите си:

— Запомни това — каза той на Дитрих, — че на този свят всяко хубаво нещо си има недостатъци. Ударът на Ото бе нещо хубаво, но докато той не го пропусна. Сега виждам моя уважаем противник съвсем обезкуражен.

— Така ли мислиш? — попита Дормаген раздразнен.

— О, ако мога да ти дам съвет, мой скъпи Ото — продължи Самуел, — то е да не говориш. Ти си амбициран в усилията си да вкараш в кожата ми острото желязо, и ако говориш, само ще ти бъде още по-трудно да дишаш.

Дормаген скочи и грабна шпагата си.

— Да почваме веднага! — каза той с такъв изблик на гняв, че свидетелите дадоха знак.

Юлиус си мислеше: „Единадесет часът е. Тя сигурно е в параклиса. Може би се моли за мен. Може би преди малко точно това ме спаси.“

Трябва да се признае, че знакът за започване, който го откъсна от нежното мечтание, го завари ободрен.

Дуелът започна отново.

Този път Дормаген вече не чуваше шегите на Самуел. Изцяло в плен на своята ярост, той атакуваше почти без да се защитава, като предпочиташе нападението пред отбраната. Но както става винаги, страстта му пречеше, гневът в душата му караше ръката му да трепери и той удряше по-скоро силно, отколкото точно.

Самуел забеляза объркването на противника си и правеше всичко, за да го засили. Този път той напълно бе променил тактиката си. Вместо да действува спокойно и непоколебимо, както при първия ход, той подскачаше, въртеше се, прехвърляше шпагата от ръка в ръка, като дразнеше и досаждаше на Дормаген, който бе заслепен от бързината му и слисан от измислиците му.

Дормаген започваше да губи присъствие на духа.

Изведнъж Самуел извика:

— Е, господа, кое око на Филип Македонски е било сляпо?

Той продължи така, изтощавайки със своята подвижност Ото Дормаген, който ставаше все по-неточен в движенията си.

— Мисля, че беше лявото. Филип, бащата на великия Александър, бил обсадил… не зная вече кой град. Един стрелец от града пуснал срещу него стрела, на която пишело: „За лявото око на Филип!“ И тя стигнала до предназначението си. Но защо, по дяволите, е избрал лявото око, а не дясното?

Ото отвърна с удар, отдолу нагоре.

Ала сметките му излязоха погрешни. Шпагата му срещна тази на Самуел и той почувства върха й на гърдите си.

— Разкриваш се — каза Самуел.

Ото скръцна със зъби. Очевидно Самуел го щадеше и си играеше с живота му, както котката си играе с мишката.

Борбата на другата двойка не бе по-малко оживена. Само че бе по-равностойна.

Все пак след една престорена отпуснатост Ритер нанесе толкова рязък и светкавичен удар, че Юлиус нямаше време да го спре.

А желязото го докосна в дясната страна.

Но каква случайност! Вместо да проникне, желязото се изви по един мек предмет и се плъзна по гърдите му, като едва докосна Юлиус.

При тази позиция на Юлиус не му оставаше нищо друго, освен да протегне шпагата си! Тя проникна три пръста в слабините на Ритер, който се присви и падна.

Това, което беше спасило живота на Юлиус, бе малката копринена торбичка, окачена на врата му, която съдържаше изсушения шипков цвят.

— А, свърши ли? — запита Самуел.

По тези думи присъствуващите разбраха, че и Самуел се готви вече да свършва. Дормаген се опита да му попречи и опита втори път удара, който вече веднъж не бе успял.

— Пак ли? — възкликна Самуел. — А, ти се повтаряш.

Той избегна шпагата със същото бързо отдръпване, но този път с прост и неочакван удар, като повдигна шпагата на Ото, върна своята, прободе Дормаген в лицето и след това го изтегли с ловко движение.

Острието бе проникнало пръст и половина в лявото око на Дормаген.

Дормаген нададе ужасен вик.

— Действително избрах лявото око — каза Самуел. — Ще ти пречи по-малко при лова.

Свидетелите се струпаха около ранените.

Десният дроб на Франц бе пронизан.

Въпреки това хирургът се надяваше да го спаси.

Хирургът дойде при Дормаген.

Самуел не го изчака да се произнесе.

— Няма опасност за живота му — каза той. — Исках само да го лиша от едното око. Отбележете, че вместо да му пробия черепа и да му повредя мозъка, което можех да направя, аз дръпнах желязото деликатно, като хирургически инструмент. Да си кажа право, това бе един вид операция.

И като се обърна към хирурга, добави:

— Той не е закусвал. Пусни му бързо кръв, ако не искаш да получи кръвоизлив в мозъка. С необходимите грижи до петнадесет дни ще се разхожда из улиците.

В момента, когато хирургът взе ланцет и се готвеше да изпълни съвета на Самуел, ненадейно влезе едно синигерче.

— Какво има? — попита Самуел.

— Полицията! — извика синигерчето.

— Очаквах това — спокойно каза Самуел. — Действително най-малкото, което можеха да направят, бе да ми окажат честта да се мърдат малко заради мен. Далеч ли са?

— На петдесет крачки.

— Тогава имаме време. Не се безпокойте, господа, това е моя работа.

Той разкъса кърпата си и превърза с нея лявата ръка на Юлиус.

— А сега бързо си облечи редингота.

Той също облече своя.

Полицията вече влизаше в градината.

Една лисица се обърна към Самуел:

— Без съпротива ли ще се предадем на полицаите?

— Ще стане истинска битка — отговори Самуел. — Би било забавно. Ще ги натупаме лесно, а ти направо ме изкушаваш, дяволе. Но не трябва да се прекалява с кървавите забави. Ще се преситим накрая. Има по-прост начин.

Почука се на вратата на залата.

— В името на закона! — извика един глас.

— Отворете на тези господа — каза Самуел.

Отвориха и отделение полицаи нахълта в залата.

— Дуел ли е имало тук? — попита този, който ги водеше.

— Възможно е — отговори Самуел.

— Тези, които са се били, ще ни последват в затвора — каза шефът.

— Това вече е по-малко възможно — отговори Самуел.

— А защо? Къде са те?

Самуел му показа Ото и Франц.

— Ето — и единият, и другият са в ръцете на доктора. Взаимно се пронизаха. Виждате, че за момента имат повече нужда от хирург, отколкото от тьмничар.

На шефа му бе достатъчен само един поглед към тежките рани на двамата, направи гримаса на разочарование и излезе с полицаите си, без да каже дума.

След като те си отидоха, Юлиус влезе в една съседна стая, седна на масата, отвори писмото, което бе започнал да пише на баща си, добави няколко реда и го запечата.

После взе друг лист хартия и написа:

„Господине и скъпи пасторе,

Молитва на ангел и талисман на фея на два пъти ми спасиха живота. Ние сме живи и вън от всякаква опасност.

До неделя, когато ще ви благодарим още веднаж и ще ви благословим.

Юлиус“

Той даде двете писма на Дитрих, който тръгваше за Хайделберг и щеше да ги пусне в пощенската кутия преди събирането на пощата.

Когато Юлиус влезе в залата, където се биха тъкмо изнасяха на носилки двамата ранени, а Самуел казваше:

— А сега имаме един свободен час до обяд. Това им е лошото на сутрешните забавления. Какво да правим дотогава?

„Какво да правим до неделя?“, мислеше си Юлиус.