Александър Дюма
Адската дупка (20)

XX
АДСКАТА ДУПКА

Кой можеше да знае каква мисъл се върти в мрачния и непроницаем ум на Самуел Гелб? Когато видя пастора и детето, заети с подаръците на Юлиус, той започна да възхвалява своя приятел пред Кристиане. Според него Юлиус имал всички качества: нежност, преданост, вярност и под привидната мекота се криели истинска енергия и твърдост. Всички, които го обичали, можели да разчитат на него. Той се бил възхитително и прочие.

Самуел смущаваше Кристиане със своя ентусиазъм и девойката подсъзнателно страдаше от тези хвалебствия, изричани от устата на Самуел. При все че вярваше на това, което й казва, тя не можеше да не чувства ирония в думите му. Той говореше за Юлиус само добро: тя би предпочела да говори лошо.

Колкото до Юлиус, той не слушаше. След като се бе присмял и усъмнил в хвалебствията на Самуел, той остави мисълта си да отлети другаде. Спомняше си чудесните минути, прекарани насаме с Кристиане няколко дни преди това, и бе тъжен поради тази отминала радост.

Кристиане се смили над него.

— Татко — повика тя, — обещах на тези господа, че ще ги заведем до развалините на Ебербах и при Адската дупка. Искате ли да отидем?

— С удоволствие — каза пасторът, като със съжаление затвори книгата.

Но Лотарио не искаше да излиза под никакъв предлог. Бе натоварил Гретхен да предупреди някои от приятелите му в селото, че има да им казва нещо важно, и държеше да ги изчака, за да ги смае със своята игра.

Тръгнаха без него и поеха по една възхитителна пътека, която водеше направо при Адската дупка, откъдето щеше да започне разходката им като по-отдалечена точка. Пасторът, който бе настроен на ботаническа тема от безценната книга, подхвана Самуел, като го разпитваше и спореше с него за всички растения, които виждаха. Това бе начин да се продължи четенето на книгата.

Най-после Юлиус остана насаме с Кристиане.

Колко бе чакал тази възможност. Но сега, когато тя му се представи, бе смутен и не знаеше как да се възползува от нея.

Не намираше думи. Мълчеше, без да смее да каже единственото нещо, което имаше да казва. Кристиане забеляза смущението на Юлиус, което само увеличи нейното.

Вървяха така един до друг, безмълвни, притеснени, щастливи. Но какво значение имаше мълчанието им? Нима птиците в небето, слънчевите лъчи в клоните на дърветата, цветята по поляните не говореха вместо тях и не казваха това, което те биха си казали. Така стигнаха до Адската дупка.

Още щом пристигнаха, видяха, че Самуел се е хванал за един корен и се е надвесил над пропастта.

— По дяволите! — каза той. — Тази дупка заслужава името си! Да ме вземат мътните, ако виждам дъното! Мисля, че няма такова. Сега е по-страшно, отколкото през онази нощ. Тогава, като не виждах дъното, можех да предположа, че това е заради мрака. Сега причината е в дълбочината. Мисля, че нищо не мога да видя. Ела да погледнеш, Юлиус.

Юлиус се приближи към ръба на пропастта, което накара Кристиане да пребледнее.

— Знаеш ли, че това е удобно място, за да се отърве човек от някого, който не му е по вкуса — каза Самуел. — Едно бутване с лакът е достатъчен и се съмнявам дали този приятел ще може някога да излезе, или че някой ще отиде да го потърси.

— Дръпнете се! — извика Кристиане изплашена, като дърпаше живо за ръката Юлиус.

Самуел избухна в смях.

— Дали не се страхувате, че ще бутна с лакът Юлиус?

— О, работата е там, при най-малката погрешна стъпка!… — промълви Кристиане смутена.

— Адската дупка действително е опасна — каза пасторът — и освен легендите, изпълнени с мистерии, тя има своята история, изпълнена с нещастни случаи. Преди по-малко от две години един чифликчия от околността падна вътре или сам се хвърли, нещастникът! Опитаха се да намерят тялото. Но тези, които имаха смелостта да слязат в пропастта с въжета, едва успяха да извикат, да ги дръпнат. На известна дълбочина в бездната зловонни изпарения причиняват задушаване и смърт.

— Хубава и дълбока яма! — възкликна Самуел. — На мен ми харесва на слънце толкова, колкото и в мрака. Вижте, въпреки всичко там растат диви цветя. Зеленината украсява опасността. Тя е очарователна и смъртоносна. Обаяние и главозамайване! В полунощ казах, че ми харесва, а по обяд казвам, че ми прилича.

— О, истина е! — не можа да се сдържи Кристиане, поразена.

— Сега вие внимавайте да не паднете, госпожице — каза Самуел, като я дръпна от ръба.

— Да си вървим оттук — каза девойката. — Може би ви се струва смешно, но винаги съм се страхувала от това зловещо място. Сърцето ми се свива, разсъдъкът ме напуска. Отвореният ми гроб би ме ужасил по-малко. Нещастието витае тук. Да вървим да видим развалините.

И четиримата мълчаливо тръгнаха към стария замък и няколко минути по-късно бяха всред развалините на замъка Ебербах.

През деня развалините бяха толкова ведри и раззеленени, колкото изглеждаха страшни и мрачни през нощта. Останките бяха обрасли с мъх и цветя, които съживяваха и обвиваха с ухание всичко, всяка пукнатина бе закърпена с бръшлян или дива лоза, надежда сред това минало, младост над тези старини, живот от тази смърт.

Птички пееха в гнездата на всеки клон, а в долната част на замъка, там, където конят на Самуел се беше извъртял в празното пространство, река Некар, огряна от слънцето, се лееше докъдето стига погледът всред плодородието на долината.

Пред тази величествена и сладостна гледка Юлиус се замечта, а Самуел поведе пастора към една врата, над която имаше полузаличен герб, и го накара да му разкаже историята на старите графове Ебербах.

Кристиане запита Юлиус:

— За какво си мислите?

Жестът на девойката, за да го отклони от пропастта, бе вдъхнал смелост на Юлиус.

— За какво си мисля? О, Кристиане, преди малко казахте при пропастта: нещастието витае тук. Пред тези развалини си мисля: щастието е тук. О, Кристиане, някой, който би съградил отново този замък в първоначалната му хубост и величие и който ще приюти бъдещето си в това минало, като че ли за да го запази и облагороди, би живял в тази самота с небето над главата, с гледката пред погледа, с една жена до себе си — чиста и млада по възраст и сърце, направена от роса и светлина. О, Кристиа-не, чуйте ме…

Без да знае защо, Кристиане бе съвсем развълнувана. В очите й се появиха сълзи, въпреки че никога не се бе чувствувала така щастлива.

— Слушайте ме — продължи Юлиус, — аз ви дължа живота си. Това не е фраза, а истина. Имам суеверно сърце. В един момент по време на дуела видях срещу гърдите си острието на шпагата на моя противник. Почувствах се изгубен. Тогава си помислих за вас, душата ми произнесе вашето име и сабята само ме одраска. Сигурен съм, че по това време сте се молили за мен.

— В колко часа? — попита Кристиане.

— В единадесет.

— О, наистина се молех! — наивно каза момичето с радостна изненада.

— Сигурен бях. Но това не е всичко. При втората част отново бях засегнат и щях да съм мъртъв, ако острието на противника ми не бе улучило една торбичка, в която имаше отгатнете какво? Вълшебният цвят, който получих от вас.

— О, наистина ли? О, света Богородице, благодаря! — извика Кристиане.

Юлиус продължи:

— И така, Кристиане, след като си направихте труда да се застъпите за мен и след като успяхте, може би животът ми трябва да ви послужи за нещо. Ех, ако само пожелаехте!

Изпаднала в трепет, Кристиане мълчеше.

— Само една дума — продължи Юлиус, обгръщайки я със страстен и нежен поглед, — или ако не една дума, един жест, знак, че това, което ви казвам, не ви наранява, че не отблъсквате тази мечта да живеем двамата заедно, всред тази хубава природа, сами с баща ви…

— И без Самуел — ненадейно каза един глас иронично зад тях.

Беше Самуел, който бе оставил пастора и бе чул последните думи на Юлиус.

Кристиане се изчерви. Юлиус се обърна гневно към Самуел, който толкова ненавреме бе прекъснал прекрасния му сън.

Но в момента, когато щеше да каже някоя обидна дума, бе възпрепятстван от пастора, който идваше при гостите си.

Самуел се наведе над ухото на Юлиус.

— По-добре ли щеше да бъде, ако бях оставил да те изненада бащата? — каза той.

Тръгнаха към дома на пастора.

Този път четиримата се движеха заедно. Кристиане отбягваше Юлиус. От своя страна Юлиус вече не се доближаваше до Кристиане. Той се страхуваше от отговора й, колкото и да го желаеше.

По пътя на връщане приближаването на разхождащите се подплаши четири-пет кози.

— Това са козите на Гретхен — каза Кристиане, — козарката сигурно не е далеч.

Действително скоро видяха Гретхен, седнала на една височина. Тя бе възвърнала заедно с грубите си дрехи непринудеността си и дивия си чар.

Пасторът извика Кристиане и каза тихо няколко думи. Кристиане отвърна със знак на съгласие и веднага тръгна нагоре към Гретхен.

Самуел и Юлиус едновременно се втурнаха да й подадат ръка и да й помогнат.

— Не! — извика им тя, като се смееше. — Няма нужда! Трябва да говоря насаме с Гретхен, а освен това достатъчно съм свикнала с планините, за да мога да мина без вашата помощ, господа.

Тя се заизкачва сама живо, леко и скоро стигна до пастирката.

Гретхен бе тъжна, със сълзи в очите.

— Какво ти е? — попита Кристиане.

— О, госпожице, вие знаете моята малка кошута, която намерих сама в гората и която отглеждах като свое дете. Като се прибирах, не я намерих: загубила се е.

— Бъди спокойна! Ще се върне в кошарата — каза Кристиане. — Но слушай, Гретхен, трябва да говоря с теб. Чакай ме утре сутринта между шест и седем часа.

— Аз също искам да говоря с вас — отговори Гретхен. От три дена растенията ми казват доста неща за вас.

— А къде ще бъдеш с козите си?

— Към Адската дупка, искате ли?

— Не, не, по-скоро към развалините!

— Ще бъда там, госпожице.

— Е, добре, утре в шест часа при развалините. До утре, Гретхен.

Като се обърна, Кристиане с изненада видя зад гърба си Самуел, който се бе изкачил на хълма с няколко скока.

— Исках да ви предложа ръката си поне на слизане — каза й той.

Тя така и не разбра дали той е чул разговора им.