Артър Хейли
Вечерните новини (57)

16

В Нуева Есперанса бе 2,10 след полунощ. От няколко часа Джесика бе много неспокойна: ту се унасяше, ту се стряскаше, сънувайки кошмари, които се смесваха с реалността. В един момент, сигурна, че е будна, тя бе погледнала към грубо пробитата дупка в стената срещу килията си и й се бе сторило, че в съвсем бледата светлина на отвора вижда лицето на Хари Партридж. После то изчезна така внезапно, както се бе появило. Наистина ли беше будна? Или още сънуваше? А може би имаше халюцинации?

Джесика разтърси глава да я поизбистри, но лицето пак се появи и този път остана. Една ръка й направи знак, който тя не разбра, но се взря по-внимателно в лицето. Възможно ли е? Сърцето й трепна: да, той е! Това наистина бе Хари Партридж.

Устните му беззвучно изричаха някакви думи, движеха се в опит да й съобщят нещо. Тя се съсредоточи, за да разбере, и най-сетне успя да улови думата „пазачът“. Значи: къде е пазачът?

Тъкмо тогава на пост бе Висенте. Беше застъпил преди около час и явно със закъснение, защото Рамон, когото трябваше да смени, му каза нещо много разгневен. Отвръщайки му, Висенте говореше неразбрано — явно беше пиян.

Сега седеше на стола, където не можеше да го видят през прозореца. Стори й се, че очите му са затворени. Автоматът му бе подпрян на стената до него. Наблизо гореше керосинова лампа, на чиято светлина Джесика бе различила лицето на Хари.

Много внимателно, за да не я забележи Висенте, Джесика отговори на безмълвния въпрос, посочвайки с глава към пазача. Устните на Хари отново започнаха да се движат. Чак на третия път тя разбра: „Извикай го.“ Леко кимна, а сърцето й туптеше като лудо от присъствието на Хари. Значи това бе спасението, което толкова дълго бе чакала.

— Висенте! — повика го тя тихичко, колкото да я чуе през дрямката си. После повтори малко по-високо: — Висенте!

Този път той се размърда. Очите му се отвориха и срещнаха погледа на Джесика. Тя му кимна да се приближи до нея. Той се надигна бавно, сякаш се мъчеше да изтрезнее. Тръгна към нея, после изведнъж се обърна да си вземе оръжието. Държеше автомата здраво, готов всеки момент да го използва, ако трябва. Търсейки някаква причина, задето го е събудила, тя реши да го помоли с жестове да я пусне в килията на Ники. Знаеше, че ще й откаже, но сега това беше без значение. Нямаше представа какво е намислил Хари. Знаеше само, че колкото и да е уплашена и напрегната, най-сетне бе настъпил моментът, който се боеше, че никога няма да дойде.

* * *

Снишен под прозореца, Партридж стисна по-здраво браунинга със заглушител на дулото. Дотук всичко бе минало гладко, но най-трудната и решаваща част на операцията едва сега започваше. Както изглеждаше, или трябваше да сплаши пазача с пистолета си, а после да го върже, да му запуши устата и да го остави, или — само в краен случай — да го вземе с тях като заложник. Но имаше и друга възможност: да убие пазача, което той засега не предпочиташе. Поне на едно нещо можеше да разчита. Както я помнеше, Джесика бе изобретателна, с пъргава мисъл и бързи реакции.

Щом видя автомата в ръцете на пазача, Партридж разбра, че неговият браунинг няма да го сплаши. Следователно оставаше неизбежната втора възможност. Партридж трябваше да го убие, като стреля пръв, за да го изненада. Само че имаше една пречка: Джесика. Тя бе точно на линията между него и пазача. Изстрелът можеше да попадне в нея.

Налагаше се да рискува. Това бе единственият му шанс. Сега всичко зависеше от светкавичната мисъл и реакция на Джесика. Като си пое дъх, викна високо и ясно:

— Джесика, легни на пода! Хайде!

В същия миг пазачът се извъртя рязко и вдигна оръжието си със свален предпазител. Но Партридж вече се бе прицелил, спомняйки си съвета никога да не се мери в главата, а в сърцето, защото куршумът винаги попада по-високо. Натисна спусъка и се чу лек тъп звук. Винаги се бе удивлявал на заглушителите. Погледна към пода на колибата, готов за втори изстрел, но той не бе необходим. Джесика вече се изправяше.

Партридж се насочи към вратата на колибата, но точно пред него се стрелна една сянка. Беше Мин Ван Кан, който според уговорката сега минаваше на предна линия. Мин огледа катинара на килията на Джесика и я попита знае ли къде е ключът.

— Някъде на стената, около мястото на пазача — отвърна му Джесика. — Там е и другият, на Ники.

В съседната килия Ники се размърда и след това скочи рязко.

— Мамо, какво става?

— Хубаво нещо, Ники! Не се бой! — успокои го майка му.

Ники гледаше новопристигналите — Партридж с автомата „Калашников“ в ръце и Мин, който откачаше ключовете от един пирон.

— Кои са тези, мамо?

— Приятели, много добри приятели!

Все още сънен, Ники засия. После забеляза безжизнения пазач на земята и локвата кръв до него и почти извика:

— Това е Висенте. Убили са Висенте! Защо?

— Мълчи, Ники! — смъмра го Джесика.

— И аз не го исках, Никълъс — опита се да му обясни Партридж с тих глас. — Но той щеше да застреля мен и тогава нямаше да мога да спася теб и майка ти, за което съм дошъл.

— О, вие сте мистър Партридж, нали? — досети се Ники.

— Същият.

— Бог да те благослови, Хари! Милият Хари. — Джесика бе развълнувана.

— Още сме в опасност и ни чака дълъг път. Трябва да бързаме — говореше им шепнешком Партридж.

Мин вече изпробваше ключовете един по един на всеки от катинарите. Скоро майка и син се прегърнаха пред прага на килиите си.

— Помогни ми — обърна се Партридж към Мин. Двамата завлякоха тялото на пазача в килията на Ники и го сложиха на ниското дървено легло. Партридж се надяваше да забави поне мъничко откриването на избягалите пленници. Със същата мисъл той намали пламъчето в лампата, колкото само да трепка, та във вътрешността на колибата да бъде почти тъмно.

Ники пусна Джесика и се приближи до Партридж. С почти немощен глас му заговори:

— Не се косете за Висенте, мистър Партридж. Той понякога ни помагаше, но все пак бе един от тях. Те убиха моя дядо и ми отрязаха два пръста от ръката. Така че вече няма да мога да свиря на пиано. — И той му показа бинтованата си ръка.

— Наричай ме Хари. Знам за дядо ти и за пръстите. Много ми е мъчно. — Партридж обгърна раменете на Ники и усети как момчето се притисна до него.

После кимна към Джесика и нареди на всички:

— Да вървим!

Без да пуска раменете на Ники, Хари тръгна, носейки в свободната си ръка автомата; в джоба на пазача бе намерил два резервни пълнителя и ги бе взел.

Мин вече снимаше с камерата излизането им, използвайки специални лещи за нощни снимки. Той още от предишния ден бе започнал да документира на лента операцията, но много пестеливо, тъй като разполагаше с ограничен брой касети.

Внезапно към тях се втурна Фернандес, който наблюдаваше останалите колиби. Задъхан, той предупреди Партридж:

— Идва… една жена! Сама. Май е въоръжена.

В същия момент се чу шум от приближаващи се стъпки.

Нямаше време за заповеди или някакви действия. Всички замръзнаха на местата си. Джесика стоеше точно до вратата, Мин бе срещу нея, а другите по встрани, в сянка. Партридж бе вдигнал автомата. Макар да знаеше, че стрелбата би събудила селцето, за да вземе браунинга със заглушителя, трябваше да остави автомата на земята и да освободи ръката си. А бе въпрос на мигове.

Сокоро бързо влезе вътре. Беше по нощница и държеше насочен напред револвер „Смит и Уесън“ с вдигнат предпазител. Независимо от оръжието си, Сокоро очевидно не очакваше нищо необичайно и в почти пълния мрак взе Мин за пазача.

— Pense que escuche…(Стори ми се, че чух…) — обърна се тя към него и чак тогава разбра, че той не е пазачът, а като погледна наляво, видя Джесика. Сепната, тя възкликна: — Какво правиш?… — После изведнъж засече.

Онова, което последва, стана толкова бързо, че никой след това не бе в състояние да опише последователността на събитията. С пръст на спусъка, Сокоро пристъпи към Джесика, навярно за да я хване като заложница, с дулото, опряно на челото й. Не по-малко бърза, Джесика си спомни хватките, които бе учила, но още не бе използвала. Тя мълниеносно се хвърли към Сокоро, вдигнала лявата си ръка, с която здраво улови и изви дясната ръка на похитителката си. В следващия миг дланта на Сокоро се разтвори по рефлекс и оръжието падна. Без да губи и секунда, Джесика заби два пръста в меката плът под брадата на Сокоро, притискайки трахеята й. Едновременно с това тя я блъсна назад, изведе я от равновесие, после я обърна, приложи й хватка, за да не може да мръдне, и оставаше само да й пречупи врата.

Джесика, която никога не бе мислила, че може да убие някого, се поколеба. Усети как Сокоро се мъчи да каже нещо и леко отпусна пръстите си на гърлото й.

— Пусни ме… Ще ви помогна… да избягате… знам пътя.

Партридж се беше приближил до тях.

— Можеш ли да й имаш доверие?

Джесика пак се поколеба. За миг изпита съчувствие. В края на краищата Сокоро не бе винаги лоша с тях. Но нали и тя бе в групата похитители още от самото начало, а когато се готвеха да отрежат пръстите на Ники, му бе казала да мълчи и да мирува. После се сети за „стокхолмския синдром“ и отговори на Партридж:

— Не.

Очите им се срещнаха. Хари бе поразен от ловкостта на Джесика в ръкопашен бой и се чудеше къде и защо е усвоила това умение. Но сега нямаше значение. Важното бе, че трябваше да вземе решение, и очите й очакваха отговор от него. Той леко й кимна. И без да чака да види какво ще стане, се извърна.

Потръпвайки, Джесика стегна хватката си, счупи врата на Сокоро, после рязко изви главата й, за да прекъсне гръбнака. Чу се щракване и тялото в ръцете на Джесика се свлече на земята.

* * *

Водени от Партридж, Джесика, Ники, Мин и Фернандес бързо минаха през тъмното селце, без да срещнат никого.

Долу на кея Кен О’Хара ги посрещна с думите:

— Мислех, че никога няма да дойдете.

— Възникнаха трудности — каза му Партридж. — Давай бързо! Коя лодка?

Влязоха в широка лодка, дълга около десетина метра, с два извънбордови мотора; при кърмата имаше няколко пластмасови туби с гориво.

— Откраднах ги от съседните лодки — обясни О’Хара.

Фернандес помогна на Джесика и Ники да се настанят. Джесика цялата се тресеше неудържимо и й се повръщаше. Мин, който снимаше до последния момент, скочи миг преди О’Хара да развърже двете въжета и да отблъсне лодката от кея. После той и Фернандес грабнаха двете гребла и загребаха към средата на реката.

Като се огледа, Партридж забеляза, че О’Хара не бе бездействал, чакайки ги. Няколко лодки вече се носеха по водата отвързани.

— А на ония съм извадил тапите — показа О’Хара три-четири други, заседнали до брега, почти пълни с вода. — Могат да ги оправят, но ще им отнеме време. А и няколко от хубавите мотори хвърлих в реката.

— Браво, Кен! — похвали го Партридж, благодарен на себе си, че бе избрал именно него.

Докато двамата мъже бързо гребяха към средата на река Хуалага, Нуева Есперанса бледнееше вече на лунната светлина. Партридж бе погледнал часовника точно когато се отделяха от кея. Бе 2,35. Петнайсет минути по-късно той каза на Кен О’Хара да пусне двигателите.

О’Хара дръпна въжето най-напред на десния, после на левия мотор. Лодката рязко потегли.

Ясната луна, отразяваща се във водата, улесняваше навигацията по завоите на реката.

— Реши ли към коя писта ще се насочим? — попита Фернандес.

Партридж още пресмяташе, впил поглед в топографската карта, която знаеше вече почти наизуст. Пистата на шосето, където бяха кацнали, бе отпаднала като възможност още когато избраха водния път. Оставаше им малката просека, използвана от трафикантите, до която щяха да стигнат след около час и половина, или по-далечната импровизирана писта край Сион, което значеше три часа по реката и още три часа през джунглата пеша. Трудно щяха да стигнат в Сион до осем часа, когато оттам щеше да прелети „Шайен II“ на „Аеролибертад“. Но на по-близката писта щяха да се озоват няколко часа по-рано и ако ги преследваха, щеше да се стигне до сражение, което — с оглед на по-многобройния им и по-добре въоръжен противник — почти сигурно щяха да загубят. Така че най-разумното бе с максимална скорост да увеличават разстоянието между себе си и Неува Есперанса.

— Насочваме се към Сион — съобщи Партридж на останалите. — Като излезем от реката и тръгнем през джунглата, ще трябва да мобилизираме всичките сили, които все още са ни останали.

* * *

Джесика постепенно се овладяваше; бе престанала да се тресе, вече не й се повдигаше. Съмняваше се обаче, че ще може някога да забрави или да се примири с онова, което бе извършила.

Сега наблюдаваше Ники, който не се бе отделил от Хари Партридж, откакто напусна килията си, та на моменти дори му се пречкаше в краката. Сякаш Хари го привличаше като магнит. Дори и в лодката се бе сгушил до него, търсейки очевидно физически контакт, което, изглежда, не бе неприятно на Хари. Той дори го обгърна отново с ръка през раменете и двамата сякаш се сляха в едно. Едва когато Ники заспа, Хари внимателно го отдели от себе си, стана и клатушкайки се, се премести до Джесика.

Партридж също мислеше за миналото и вече бе успял да забележи, че тя почти не се е променила. Бе запазила онова, от което той най-много се бе възхищавал — бързия ум, силния дух, топлината, интелигентността и съобразителността си. Знаеше, че ако останеше по-дълго време с нея, старото чувство щеше да се събуди.

Тя също се бе обърнала към него, прочитайки сякаш мислите му. Умееше да го прави още тогава, спомни си той.

— Беше ли загубила вече надежда? — попита я Хари.

— На моменти почти, но никога съвсем — усмихна се Джесика. — Е, ако знаех, че ти си се заел да ни спасяваш, щях да се чувствам съвсем различно.

— Бяхме цяла група — поправи я Хари. — И Кроф бе сред нас. Той страшно се измъчи заради вас. Като се върнем, двамата ще имате много, много нужда един от друг.

Той усети, че тя го разбра правилно: макар да се бе появил за кратко в живота й, скоро щеше отново да изчезне.

— Колко мило, че мислиш така, Хари. А ти какво ще правиш?

— Ще продължа да пиша кореспонденции — вдигна той рамене. — Все някъде ще има война. Нали знаеш, че винаги така става.

— А между войните?

Някои въпроси просто нямаха отговор. Той смени темата.

— Чудесен е твоят Ники. Точно такова момче съм си мечтал да имам.

„А можеше да го имаш, помисли си Джесика. Той можеше да бъде наш син през всичките тези години.“

Без да иска, Партридж отново си спомни за Джема и за тяхното неродено момченце.

До него Джесика въздъхна.

— О, Хари!

Мълчаха, заслушани в бръмченето на извънбордните мотори и шума на водната струя. Джесика протегна ръка и я сложи върху ръката на Партридж.

— Благодаря ти, Хари — каза тя. — Благодаря ти за всичко… за миналото, за настоящето… най-скъпа моя любов!