Артър Хейли
Вечерните новини (51)

10

Докато траеше мъчителното чакане, Крофърд Слоун всеки ден изпитваше инстинктивното желание да телефонира на Хари Партридж в Перу и да го попита има ли нещо ново. Но се въздържаше, уверен, че всеки нов развой ще стигне до него по възможно най-бързия начин. Разбираше освен това, че трябва да остави Партридж на спокойствие, да действа както той намери за добре. А самият Хари бе достатъчно внимателен към Слоун и понякога вечер или рано сутрин му телефонираше в Ларчмънт, за да го държи в течение на всичко, което ставаше наоколо му. Но вече няколко дни от Перу нямаше вести и Крофърд Слоун с разочарование си мислеше, че са ударили на камък.

Той и не подозираше каква е истинската причина: според Партридж всички съобщения между Лима и Ню Йорк — чрез сателит, по телефона или писмени — вече не са сигурни. След разговора си с генерал Ортис той нямаше почти никакво основание да се съмнява, че телефоните могат да се подслушват и дори писмата да се четат. А сателитните сигнали можеха да се улавят от всеки, който има подходяща апаратура. Пък и Лима вече бе пълна с журналисти и телевизионни екипи на другите компании, които се надпреварваха помежду си да търсят пресни следи около историята с отвличането на Слоун. Ето защо Партридж предпочиташе да не съобщава на никого, особено по телефона, за посещението си на улица Уанкавелика. Нареди и на другите от екипа да се съобразяват с това, предупреждавайки ги, че експедицията, която планираха до Нуева Есперанса, трябва да бъде забулена в дълбока тайна. Дори Си Би Ей в Ню Йорк все още нямаше право да знае нищо.

В четвъртък сутринта Крофърд Слоун пристигна в Си Би Ей малко по-късно от обикновено, в 10,55. Придружаваше го един млад агент на ФБР, Айвън Унгар, който бе прекарал нощта в Лорчмънт. ФБР все още охраняваше Слоун, както и водещите в другите телевизионни компании. Отис Хавилок не беше се отказал от случая, но след като във вторник бе открита базата на терористите в Хакензак, пое ръководството на разследванията там. Друга група на ФБР имаше задачата да проучи документацията около всички полети от недалечното летище „Титърбъроу“ от момента на отвличането до деня, когато бе оповестено, че похитените са в Перу. Но работата там вървеше много бавно поради големия брой излетели самолети през тези тринайсет дни.

Униформеният служител от охраната поздрави Слоун и спътника му, като минаваха през фоайето, но от полицая, дежурил повече от седмица след инцидента, нямаше и следа. Сред потока влизащи и излизащи хора Слоун се запита дали Си Би Ей не се е върнала към навиците си от безгрижното старо време.

Още докато закачаше шлифера си, той забеляза на бюрото си кутийка от стиропор, каквито се използуваха в ресторантите за опаковане на порциите за консумация извън заведението. Наоколо имаше няколко ресторанта и закусвални, които изпълняваха поръчки по телефона за служителите в Си Би Ей, но Слоун не бе поръчвал нищо, а и обикновено сам слизаше да обядва в кафетерията, затова реши, че някой по грешка му е изпратил обяд.

За своя изненада обаче установи, че пакетът, здраво вързан, има етикет „К. Слоун“. С лека досада той извади ножици от бюрото си, сряза връвта и отвори опаковката. Извади няколко сгънати листи хартия и едва тогава му се разкри съдържанието.

Няколко секунди Крофърд Слоун гледаше с невярващи изумени очи, а после изрева оглушително от болка. Работещите наоколо вдигнаха глави. Агентът Унгар скочи от стола си и хукна към Слоун, изваждайки пистолета си в движение. Но Слоун беше сам, а продължаваше да надава викове, без да отмества поглед от пратката. Беше пребледнял като платно.

Хората наскачаха от местата си и се втурнаха в кабинета му. Повечето не можаха да влязат поради задръстването на вратата. Една редакторка се наведе над бюрото му и надникна в кутията.

— О, Господи! — успя да изрече тя и се дръпна назад, защото й се повдигна.

Агентът Унгар прегледа съдържанието на кутията — два човешки пръста, облени със засъхнала кръв — и преглъщайки погнусата си, бързо пое нещата в свои ръце. Щом нареди на струпалите се да се разотидат, вдигна телефонната слушалка, натисна копчето за централата и направо кресна:

— Охраната, бързо! — И като чу отговор, изкомандва: — Заповед до всички пазачи да не пускат никого вън от сградата. При съпротива употребете сила. Повикайте след това полиция. Слизам веднага долу.

Междувременно Слоун се бе строполил в стола си. По-късно някой каза, че приличал на смъртник.

Отговорният редактор Чък Инсън си проправи път с лакти през тълпата и попита:

— Какво става?

Унгар само му направи знак към бялата кутия и нареди:

— Нищо да не се пипа. Изведете мистър Слоун и заключете вратата, докато се върна.

Инсън кимна, видял вече съдържанието на кутията и забелязал, че пръстите са малки и тънки, очевидно детски. Обръщайки се към Слоун, той зададе с поглед неизбежния въпрос.

Слоун успя само да кимне.

Инсън го обгърна с ръка и го изведе от стаята. По пътя към своя кабинет нареди на една от секретарките:

— Заключете кабинета на мистър Слоун и не пускайте вътре никого освен агента на ФБР. Повикайте след това дежурния лекар. — А на един от редакторите поръча: — Кажи на Дон Китъринг какво се е случило и го извикай тук. Трябва да се отрази в новините довечера. — На останалите препоръча да се връщат на работните си места.

Инсън настани Слоун на стол в кабинета си и смъкна щорите на прозорците. Слоун постепенно започваше да идва на себе си, макар още да седеше наведен напред, захлупил лице с длани. Започна да говори като че ли на Инсън, а всъщност сам на себе си.

— Те са знаели за Ники и за пианото. Как ли са разбрали? Ами да… аз се изпуснах. Аз съм виновен. На оная пресконференция след отвличането.

— Спомням си, Кроф. Но ти просто отговаряше на въпрос. Не си го съобщил специално. Пък и кой би могъл да предвиди… — кротко го успокояваше Инсън. После млъкна, разбирайки, че в този момент никакви думи не помагаха.

По-късно Инсън щеше да разправя на другите: „Признавам му го на Кроф. Силен мъж е. След това, което преживя, би трябвало като повечето хора да е готов да изпълни всички искания на похитителите. Но той от самото начало знаеше, че не бива, не може и няма да го направи.“

На вратата се почука и влезе секретарката.

— Лекарят пристигна — съобщи тя.

* * *

Временната забрана да се напуска сградата бе отменена и бе направена проверка на всички присъстващи и на онези, които влизаха и излизаха. Очевидно пакетът с отрязаните пръсти е бил оставен много по-рано като обичайна поръчка, без да направи впечатление на никого. ФБР започна да разпитва хората в съседните ресторанти и закусвални, а полицията в Си Би Ей установяваше самоличността на сервитьорите, които внасяха храна в сградата. Но не можеше да се установи нищо с положителност, тъй като доставките бяха за различни хора и почти винаги от различни места. Нямаше никакво съмнение само в това, че пръстите са на Ники, тъй като междувременно ФБР изследва и направи съпоставка с многото отпечатъци, оставени от момчето в стаята му в Ларчмънт.

* * *

Сред всеобщото униние и суматохата в Си Би Ей още една пратка бе получена, този път в „Стоунхендж“. В ранния следобед тя бе намерена в кабинета на Маргот Лойд-Мейсън и съдържаше видеокасета, изпратена от „Сендеро Луминосо“. Това бе четвъртъкът, посочен в ултиматума, и по предварителна уговорка между Маргот и Лес Чипингъм тя незабавно бе изпратена по човек до председателя на Си Би Ей. Щом узна, Чипингъм извика Дон Китъринг и Норм Йейгър, за да изгледат касетата в кабинета на Чипингъм.

И на тримата им направи впечатление високото качество на записа — както в техническо, така и в художествено отношение. В началото се появиха титрите „Световна революция: «Сендеро Луминосо» сочи пътя!“ на фона на най-шеметните природни красоти на Перу — величествените върхове на Андите, глетчерите, Мачу Пикчу в цялата си пищност, безкрайната зелена джунгла и лазурното крайбрежие с развълнувания океан. Йейгър веднага позна тържествения музикален съпровод — Третата симфония на Бетховен, „Ероика“.

— Явно разполагат с отлични професионалисти — отбеляза Китъринг. — Очаквах нещо по-нескопосано.

— Не се учудвам — каза Чипингъм. — Перу не е затънтена страна и има таланти, а и най-модерни съоръжения.

— А „Сендеро“ не се скъпи да им плаща — добави Йейгър. — Хитрите лисици са проникнали навсякъде.

Следваха бунтове в Лима, стачки в заводите, сблъсъци с полицията, протестни походи, поражения от нападение на правителствените сили над села в Андите. А гласът на невидимия коментатор обясняваше: „Ние сме светът и той е готов за революционен взрив.“

После дойде дълго интервю с Абимаел Гусман, основател и водач на организацията. Или поне така гласеше въведението, защото камерата бе насочена към гърба на седнал човек, което коментаторът обясни по следния начин: „Нашият водач има много врагове, които биха искали да го убият. Ако покаже лицето си, ще помогне на зловещите им намерения.“

Предполагаемият Гусман започна на испански: „Другари революционери, нашата задача и цел е да обединим всички, които вярват във философията на Маркс, Ленин и Мао…“ Постепенно гласът му затихваше и друг глас продължи на английски: „Другари, ние трябва да разрушим по целия свят един обществен ред, който не заслужава да съществува…“

— Гусман не говори ли английски? — учуди се Китъринг.

— Интересно, той трябва да е един от малкото образовани перуанци, които не говорят английски — обади се Йейгър.

Последваха познати думи, повтаряни многократно и от самия Гусман: „Революцията е справедлива, защото е против империалистическата експлоатация на всички бедни хора по света… Неверни твърдения обвиняват «Сендеро Луминосо» в безчовечност. А «Сендеро» е организация, по-хуманна от свръхсилите, които искат да унищожат човечеството с ядрени арсенали. Но нашата пролетарска революция ще забрани завинаги тези оръжия… Синдикалното движение в САЩ, което представлява всъщност елитна буржоазна класа, измами и продаде американските работници… Съветските комунисти не са по-добри от империалистите. Съветите измениха на ленинската революция… Кастро в Куба е просто един клоун, лакей на империалистите.“

Декларациите на Гусман бяха, както обикновено, най-общи приказки. Ако някой се интересуваше от конкретни факти и подробности, напразно щеше да ги търси в неговите речи и писания.

— Пуснем ли това вместо вечерните новини — каза Чипингъм, — ще загубим цялата си публика и рейтингът ни ще падне под нулата.

Половинчасовият запис завършваше с още музика от Бетховен, нова поредица природни красоти и един лозунг на коментатора: „Да живее марксизмо-ленинизмо-маоизмът, нашата пътеводна доктрина!“

— Добре — заключи накрая Чипингъм. — Както се разбрахме, ще прибера касетата в сейфа си. Само ние тримата знаем за нея. Предлагам да не обсъждаме с другите нищо по този въпрос.

— Ще използваме ли идеята на Карл Оуънс със съобщението, че касетата е била повредена, когато сме я получили? — попита Йейгър.

— Как иначе, за Бога! Нима имаме друг избор? Да не би да искаш да я пуснем вместо новините в понеделник?

— И аз мисля, че нямаме друг изход — съгласи се Йейгър.

— Само дето шансовете ни да ни повярват не са вече толкова големи, след като Тио Елиът развали работата с „Болтимър Стар“.

— По дяволите, знам! — Гласът на председателя отразяваше цялото напрежение през последните няколко дни. Той погледна към часовника. Оставаха седем минути до четири часа. — Дон, точно в четири прекъсни програмата с едно извънредно съобщение. Кажи, че току-що сме получили касета от похитителите, но тя се е оказала дефектна и не сме успели да я оправим. От „Сендеро Луминосо“ зависи вече дали ще изпратят друга на нейно място.

— Добре.

— Междувременно — продължи Чипингъм — аз ще се обадя в международната прес-служба и ще пусна съобщение за телексите, което ще искам да бъде предадено и в Перу. Хайде сега на работа.

* * *

Дезинформацията, излъчена от Си Би Ей, стигна бързо до всички краища на света. Тъй като Перу бе един час след Ню Йорк (в САЩ действаше летен часови режим, какъвто нямаше в Перу), съобщението на Си Би Ей бе получено в Лима тъкмо за вечерните новини по радиото и телевизията, както и за вестниците на другия ден. В дневните емисии вече бе оповестено за отрязаните пръсти на Никълъс Слоун, получени от съкрушения му баща.

И двете съобщения стигнаха в Аякучо до ръководителите на „Сендеро Луминосо“. На второто, за повредената касета, те не повярваха. Затова решиха, че незабавно трябва да пристъпят към по-голяма заплаха от отрязаните пръсти на едно момче.