Артър Хейли
Вечерните новини (32)

4

Джесика отчаяно се мъчеше да държи съзнанието си будно, за да разбере какво става около нея, но не винаги успяваше. На моменти погледът й се избистряше, виждаше наоколо други хора, усещаше тялото си: болеше я, беше й неудобно, повдигаше й се, изпитваше силна жажда. Но по-силно от всичко това бе обземащата я паника с една-единствена мисъл: „Ники! Къде е той? Какво се е случило?“ После изведнъж всичко се сливаше в шеметно въртящи се размазани образи, сред които тя не знаеше дори коя е. Сякаш я поглъщаше някаква гъста лепкава млечнобяла течност.

Но дори и губейки често съзнание, тя успя да задържи спомена от най-осезателното си усещане. Разбра, че нещо, свързано досега с ръката й, бива отстранено и на негово място се появява пулсираща болка. Даваше си сметка и че и помагат да стане оттам, където се бе отпуснала, и кое сама, кое с нечия помощ, бе стигнала дотам, където седеше сега — плоска повърхност с нещо твърдо зад гърба й. А когато в промеждутъците между мислите й се връщаше страхът и паниката, тя се опитваше да си втълпява най-важното: „Запази самообладание!“

Един образ се бе запазил ясно в паметта й — фигурата на мъж, висок, пооплешивял, изправен, с важен вид. Именно това я накара да направи усилие да го заговори, да помоли за помощ. Разбра, че гласът й го изненада, и тази негова реакция се запечата дълбоко в съзнанието й, макар след това мъжът да изчезна. Дали бе чул нейния зов за помощ? Ще се върне ли?… О, Боже! Кой знае!

Ето че… пак бе дошла в съзнание и друг мъж се навеждаше над нея… Чакай! Беше го виждала и преди, познаваше мъртвешки бледото му лице… Да! Само преди няколко минути, докато се бореше отчаяно с някакъв нож, тя бе разрязала бузата му, бе видяла как кръвта бликва… Но защо няма кръв по него сега? Кой му е бинтовал лицето?

Джесика разсъждаваше: „Този мъж е враг.“ И тогава си спомни: бе направил нещо на Ники. О, как го мразеше! От гнева адреналинът й се покачи, ръцете и краката й започнаха да излизат от вцепенението. Тя посегна, сграбчи превръзката му от лейкопласт и я дръпна, след което заби ноктите си в плътта на пепелявото лице и я раздра.

С вик на изненада Боделио отскочи назад. Хвана с ръка бузата си и видя, че цялата се облива в кръв… „Проклета жена!“ Пак му бе разранила лицето. Първия път инстинктивно се бе отнесъл към нея като лекар към пациент, но сега вече — не. Вбесен, сви дланта си в юмрук, наведе се напред и силно я удари, за което — пак по медицински причини — съжали само след миг. Искаше да разбере доколко тримата пленници са дошли в съзнание, защото до този момент бяха излезли успешно от упойката и пулсът и дишането им бяха нормални. Жената като че ли изпреварваше другите. И току-що го доказа, помисли си той сърдито. Скоро и тримата щяха да изпаднат в характерното състояние след упойка, подобно на махмурлук. Трябваше да им се даде вода. Но никаква храна до следващата цел на пътуването.

Появи се Сокоро и той й каза да донесе вода. Тя кимна и излезе да потърси. Колкото и да е парадоксално, знаеше Боделио, в тази слабо населена влажна джунгла питейната вода бе проблем. Многото реки и потоци имаха високо съдържание на химикали, които търговците на наркотици използваха за преработката на коката при добива на кокаин. Съществуваше и опасност от малария и тифус, така че дори и най-бедните селяни пиеха бутилирани напитки, бира, а когато бе възможно, преварена вода.

Влизайки в хижата, Мигел бе станал свидетел на сцената между Джесика и Боделио и чу нареждането на доктора към Сокоро. Затова се обърна направо към нея:

— И намери нещо да им вържеш ръцете на тия тримата тук. — А на Боделио нареди: — Приготви пленниците за път. Най-напред ще се движим с камион, после всеки ще разчита на краката си.

Джесика, която вече само се преструваше на замаяна, чу всичко. Удряйки я, Боделио й бе направил услуга. Тя вече знаеше коя е и паметта й се връщаше. Но инстинктът я предупреждаваше да запази тази информация в тайна от другите, поне за момента. Колкото и да бе изплашена преди няколко минути, сега трябваше да разсъждава логично. Едно по едно нещата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Най-напред супермаркетът „Гранд Юниън“ и съобщението, че Крофърд е катастрофирал, което явно бе лъжа. После, на паркинга, грубото им залавяне заедно с Ники и… „Ники! Да не е ранен? Къде е сега?“ Стараейки се да се мобилизира, тя си спомни, че бе мернала Ники на нещо като креват, вързан… също и Ангъс… О, клетият Ангъс! Беше ги видяла, докато се бореше с онзи и разряза бузата му… На същото място ли е? Едва ли. Но по-важното бе дали Ники е с нея. Едва отворила очи, но все още с наведена глава, тя се опита да погледне встрани. „О, слава богу! Ники е тук до нея!“ Той ту отваряше, ту затваряше очи и се прозяваше. Ами Ангъс? Ето го! Ангъс беше зад Ники със затворени очи, но се виждаше, че диша.

Сега възникваше въпросът: „Защо са били отвлечени и тримата?“ Джесика реши, че засега трябва да отложи търсенето на отговора. По-важното бе къде са. Погледите, които бе хвърлила наоколо крадешком, разкриваха малка полутъмна стая без прозорци и само с една петролна лампа. Защо няма електричество? Тя и другите двама седяха като че ли на глинен под и й се струваше, че усеща насекоми, макар да се опитваше да не мисли за тях. Беше невероятно горещо и лепкаво, което тя не можеше да си обясни, тъй като септември тази година бе необичайно хладен, а нямаше прогнози за промяна на времето.

Следователно… след като това е някакво друго място, как са стигнали дотук? Упоена ли е била? Тази мисъл я накара да си спомни още нещо: марлята на носа и устата й, след като бе издърпана в микробуса на паркинга. Не си спомняше нищо повече, следователно е била упоена, както вероятно и другите двама. Колко дълго е прекарала така? Половин час, струваше й се, най-много час. Твърде пресен бе споменът от схватката на паркинга, за да допусне, че е било по-отдавна. Следователно едва ли бяха много далече от Ларчмънт и вероятно все още в щата Ню Йорк, Ню Джърси или Кънектикът. А може би в Масачузетс или Пенсилвания, предположи Джесика, но веднага реши, че това е твърде далеч… Прекъснаха я гласове.

— Кучката се преструва — каза Мигел.

— Знам — отвърна Боделио. — Тя е в пълно съзнание и си мисли, че ще ни измами. Слуша какво си говорим.

Мигел протегна десния си крак и заби върха на обувката си в ребрата на Джесика.

— Ставай, кучко! Път ни чака.

От болката лицето й трепна и тъй като нямаше повече смисъл да се крие, Джесика вдигна глава и отвори очи. Видя погледите на двамата мъже, насочени към нея — единия с одраното лице и другия, когото бе мернала в микробуса. Устата й бе пресъхнала и гласът й звучеше дрезгаво, но успя да им каже:

— Ще съжалявате за това. Ще ви заловят. Ще ви накажат.

— Млък! — Мигел отново протегна крак и я ритна този път в корема. — Отсега нататък ще говориш само когато те питат.

Тя чу как Ники до нея се размърда и попита:

— Какво става? Къде сме? — В гласа му се усещаше паниката, която Джесика сама бе изпитала преди малко.

Само Ангъс заговори спокойно:

— Доколкото разбирам, момчето ми, отвлекли са ни някакви лоши хора, но не се бой! Бъди силен! Татко ти ще ни намери.

Джесика, която още бе свита от болка след силния ритник, усети нечия ръка на лакътя си и чу нежния въпрос на Ники:

— Мамо, добре ли си?

Сълзи бликнаха от очите й, като си помисли, че Ники се тревожи и за нея. Извърна глава и се опита да му кимне окуражително, но в този момент видя, че и той бе ритнат свирепо.

— Тази заповед се отнася и за теб, кретенче! — изкрещя Мигел. — Запомни я!

— Как няма да запомни — обади се Ангъс с дрезгав, но пълен с пренебрежение глас. — Забравя ли се отрепка, способна само да рита беззащитна жена и дете? — И се опита да се изправи.

— Ангъс, недей! — задъхано се опита да го спре Джесика. Добре разбираше, че грубите му думи могат само да им навредят в този момент.

Ангъс с мъка запази равновесие, ставайки. Мигел бе успял да се огледа и бе грабнал едно дърво от пода. Изпревари Ангъс и го наложи здравата по главата и по раменете. Старецът падна назад и от удара едното му око се затвори. Застена от болка.

— Това да ви е за урок! — излая Мигел. — Само да проговорите! — А на Боделио заповяда: — Готови за тръгване.

Сокоро се върна с дамаджана вода и дълго дебело въже.

— Най-напред трябва да пият вода — обади се Боделио, добавяйки с известно раздразнение: — Ако искате да са живи.

— Първо им вържи ръцете — нареди Мигел. — Да не буйстват повече.

И излезе от колибата, ругаейки. Навън слънцето изгряваше и влажната горещина бе убийствена.

* * *

Изведоха ги от колибата с ръце, вързани на гърба, и ги заблъскаха към един камион, на чиято платформа ги качиха няколко чифта груби ръце. Заедно с тях се качиха половин дузина мъже, облечени в дрипи, които можеха да минат за ратаи, ако не носеха пушки. След тях се качи мъжът, когото Джесика вече наричаше Одрания, и друг един, когото тя смътно си спомняше, че бе забелязала и преди.

Наоколо не виждаше никакви други постройки, само гъста гора и утъпкана земя, която трудно можеше да се нарече път. Опита се да погледне табелите на камиона, но парапетът на платформата й пречеше. От водата Джесика се почувства малко по-добре. Жената с киселото лице, която Джесика също си спомняше бегло, бе дала и на Ники и Ангъс да пият.

Опитвайки се да я спечели по женски, Джесика бе прошепнала между две глътки: „Благодаря ви много. Моля ви, кажете ми къде сме и защо?“ Отговорът бе груб и неочакван. Като остави канчето на земята, жената залепи два силни шамара с дланта си и опакото й върху лицето на Джесика, от които тя залитна първо в едната, после в другата посока. „Нали чухте нареждането! Silencio! Само смей да проговориш — и никаква вода цял ден!“

Оттогава Джесика мълчеше. Ники и Ангъс също.

Жената се возеше в кабината до шофьора, който току-що бе запалил двигателя. Там беше и мъжът, дето ритна Джесика и Ники и наби Ангъс. Джесика бе чула да го наричат Мигел и по всичко личеше, че той бе главатарят. Камионът тръгна, друсайки се по неравната земя.

Жегата навън бе по-силна, отколкото в колибата. Потяха се обилно. Къде всъщност се намираха? Убеждението на Джесика, че са някъде в щата Ню Йорк, се разколебаваше с всяка минута. Не можеше да си представи къде има такава жега в този сезон. Освен ако…

Възможно ли е, зачуди се тя, да са били в безсъзнание, упоени много по-дълго, отколкото й се струваше? Дали тогава не са били закарани някъде далеч по на юг, например в Джорджия или Арканзас? Околността все повече й напомняше на далечните части на тези щати, където също трябва да е много горещо. Но ако е вярно, надеждата й за скорошно освобождаване щеше да угасне.

Мъчейки се да разбере нещо, тя започна да се вслушва в откъслечните реплики между мъжете с пушките. Позна, че си говорят на испански, и макар да не го знаеше, отгатваше някои думи.

— Maldito camion! Me hace dano en la espalda… Por que no te acuestas encima de la mujer? Ella es una buena almohada!^[1]

Последва циничен смях.

— No, esperare hasta que termine el viaje. Entonces ella debe tener cuidado… Los Sinchis, esos cabrones, torturaron a mi hermano antes de matarlo… El rio no puede llegar tan pronto como yo desearia que llegara… Le selva ve y oye todo!^[2]

Като ги слушаше, тя реши, че са отскорошни емигранти — толкова много испаноезични нахлуваха днес в САЩ, и внезапно си спомни мъжа, който пръв я заговори в супермаркета. Неговият английски бе с испански акцент. Дали имаше някаква връзка? Не можеше да си обясни.

Но като си помисли за Ларчмънт, се сети за Кроф. Колко ли страда! Ангъс беше казал нещо на Ники в колибата… „Татко ти ще ни намери.“ Кроф сигурно вече ги търси под дърво и камък, а както има голямо влияние и много високопоставени приятели… но дали ще знаят къде да ги търсят? Трябва някак си да разбере къде са и да измисли как да съобщи на Кроф. Ангъс бе казал на Ники още и това, че са отвлечени. Джесика не се бе сетила, защото нямаше време, но сега й се струваше, че Ангъс бе прав. Само че защо са ги отвлекли? За пари ли? Нали обикновено така правят? Е, имаха пари, но не чак толкова много, поне не колкото индустриалци, с каквито Кроф понякога обичаше да сравнява семейството си на шега.

Мислите й се разсеяха, щом погледна Ники. Откакто тръгна камионът, Ники с мъка седеше изправен, а сега, поради вързаните на гърба му ръце, се беше отпуснал назад и при всяко друсане главата му се удряше по пода. Обезумяла от това, че не може да му помогне, Джесика за малко да наруши забраната и да помоли човека с одраното лице за помощ. В този момент забеляза, че един от мъжете с пушки видя неудобната поза на Ники и се приближи до него. Повдигна го леко и го подпря на един чувал, а краката му опря в някакъв сандък, та да не се изхлузи отново. Джесика се опита да му благодари с поглед и нещо като усмивка. Той й отвърна с едва забележимо кимване. Едва ли имаше някакво значение, помисли си тя, но поне един от тия грубияни бе способен на чувства. Мъжът остана да седи до Ники. Промълви няколко думи и Ники, който отскоро учеше испански в училище, като че ли ги разбра. По-нататък, докато пътуваха, това стана още на два пъти.

След двайсетина минути пътят, по който се движеха, изчезна и камионът спря между дърветата. Отново заблъскаха Джесика, Ники и Ангъс и ги свалиха от платформата. Мигел слезе от шофьорската кабина и нареди:

— Оттук нататък пеша.

Густаво с още двама въоръжени мъже тръгнаха първи между гъсталака по неравна почти незабележима пътека. Едвам се движеха между листата и клоните и макар под короните на дърветата да бе сенчесто, жегата и непрестанното бръмчене на насекомите бяха убийствени. От време на време тримата пленници се приближаваха един до друг и в един момент Ники прошепна:

— Сега ще стигнем до една река, мамо. После ще продължим с лодка.

— Онзи човек ли ти каза? — попита го шепнешком Джесика.

— Да.

Малко по-нататък Джесика чу и Ангъс да мърмори нещо.

— Гордея се с теб, Ники. Храбро момче си.

За пръв път, откакто излязоха от колибата, Джесика чуваше гласа на Ангъс. Поолекна й, че старият човек поне се държеше, но не знаеше какво въздействие ще окаже в края на краищата това ужасно преживяване и върху него, и върху Ники. Тя продължаваше да мисли за избавлението им. Какви шансове имаха? Кога и как ще пристигне помощ?

Ники изчака удобен момент и тихичко отвърна на Ангъс:

— Нали така си ме учил, деденце. Когато най-много ме е страх, да се държа най-храбро. Ами ти как си?

— Старото куче не се дава лесно. — И след кратко мълчание попита и нея: — Джеси… ти как си?

Тя му отвърна едва при следващата възможност:

— Опитвам се да отгатна къде сме. В Джорджия ли, в Арканзас? Къде изобщо?

Отговорът дойде от Ники:

— Извели са ни от Америка, мамо. Онзи човек ми каза. Намираме се в Перу.