Артър Хейли
Вечерните новини (3)

2

За групичката от петима журналисти на летището в Далас историята бе започнала няколко часа по-рано, за да достигне кулминационната си точка в 17,10 средноамериканско време.

Петимата бяха Хари Партридж, Рита Ейбръмс, Мин Ван Кан, Кен О’Хара, тонтехникът на екипа, и Греъм Бродерик, кореспондент на „Ню Йорк Таймс“. Същата сутрин още по тъмно те бяха отлетели от Салвадор за Мексико, откъдето след известно забавяне и смяна на полетите се бяха озовали в Далас, и сега почти всички чакаха различни самолети — всеки в своята посока.

И петимата бяха изморени, но не от днешното дълго пътуване, а от близо два месеца, прекарани сред несгоди и опасности, докато отразяваха няколко отвратителни войни в най-неприятните части на Латинска Америка. Очаквайки повикване, сега те седяха в едно от денонощно работещите барчета на летището, на терминал 2Е. Обстановката тук бе едновременно модна и практична. Преградата му имитираше градинска стена със зелени растения, а отгоре висяха платна на светлосини карета, зад които бяха скрити розови лампи. Кореспондентът от „Таймс“ каза, че му приличало на един публичен дом в Мандалей.

От масата си близо до прозореца те виждаха стоянката на самолетите и изход двайсет. От него Хари Партридж трябваше да замине след няколко минути за Торонто със самолет на „Американ Еърлайнс“. Току-що бяха съобщили обаче, че полетът се отлага с един час.

Партридж, длъгнест като върлина, с неизменния разрошен русоляв кичур, все още имаше момчешки вид, въпреки че минаваше четиридесетте и косата му заедно с кичура започваше да посивява. Настроен вече отпускарски, той не се трогна нито от закъснението на самолета си, нито от нещо друго. Предстояха му три седмици почивка и развлечения, което точно сега му бе жизнено необходимо.

Рита Ейбръмс щеше да лети най-напред до Минеаполис-Сейнт Пол, а отпуската си щеше да прекара в Минесота във фермата на една приятелка. Там имаше уговорена среща с един по-високопоставен свой колега, който беше женен, и тя си мълчеше за всякакви подробности около пътуването си. Мин Ван Кан и Кен О’Хара се прибираха у дома си в Ню Йорк. Греъм Бродерик — също.

Тримата — Партридж, Рита и Мин — често работеха заедно като екип. Сега за пръв път ги придружаваше и тонтехникът О’Хара. Той беше млад, блед, слаб като щека и повечето свободно време прекарваше над списанията за електроника, едно от които четеше и сега.

Чуждият елемент в групата беше Бродерик, но тъй като често го изпращаха да отразява събития заедно с телевизионни журналисти, с повечето от тях беше в добри колегиални отношения. Точно в този момент обаче репортерът на „Таймс“, закръглен, важен, дори малко горделив, издаваше враждебност. Трима от групата си бяха попийнали. Изключение правеха Ван Кан, който пиеше само минерална вода, и О’Хара, който през цялото време си държеше биричката и отказа да му поръчат нова.

— Слушай какво, заможно копеле такова — обърна се Бродерик към Партридж, извадил вече портфейла от джоба си. — Казах, че този път аз черпя, и толкова. — Той остави банкнота от двайсет долара и една от пет върху таблата, на която сервитьорът им бе донесъл три двойни скоча и една сода. — Бедното вестникарче няма нужда от благотворителност само защото за два пъти повече работа взимам два пъти по-малко пари от теб.

— За Бога, Брод! — намеси се Рита. — Защо не смениш тая стара изтъркана плоча?

Понякога Рита говореше твърде високо и двамата униформени служители от охраната на летището, които, обикаляйки, тъкмо минаваха през бара, обърнаха любопитно глави. Като ги забеляза, Рита им се усмихна и махна с ръка. Полицаите огледаха групата и отрупаните около нея камери и звукозаписна техника, върху които ясно личеше емблемата на Си Би Ей, после и двамата отвърнаха на усмивката и се отдалечиха.

Забелязал всичко, Хари Партридж си помисли: възрастта на Рита й личи днес. Макар да бе привличала много мъже със силната си сексуалност, по лицето й вече имаше издайнически бръчици. Освен това взискателността й, която я караше да бъде еднакво безмилостна и към себе си, и към сътрудниците си, избиваше понякога в наставническа маниерност, в повечето случаи отблъскваща. Сега имаше, разбира се, съвсем непосредствена причина за това — цялото напрежение и тежка работа през последните два месеца.

Рита беше на четиридесет и три и допреди шест години все още се явяваше на екрана със своите информации, но не така често, както когато бе по-млада и по-очарователна. Всички осъждаха несправедливата система, според която печатът на възрастта по лицето не пречеше на мъжете репортери да излизат пред камера, докато жените стигаха до положението на отритнати държанки. Няколко от тях се бяха опитали да се борят срещу тази практика. Кристин Крафт, репортерка и водеща, бе повдигнала въпроса пред съда, но загуби.

Вместо да започва битка, която знаеше, че няма да спечели, Рита стана редактор на екип и пожъна триумфални успехи не пред, а зад камерата. Не остави на мира главните редактори, докато не й възложиха някои от най-трудните външнополитически събития, на които обикновено изпращаха мъже. Шефовете й упорстваха известно време, но после склониха и командироваха Рита заедно с Хари направо там, където и боевете, и условията на живот бяха най-тежки.

Бродерик, който дълго претегля забележката на Рита, рече:

— Надувате се, като че кой знае каква работа вършите. Тая емисийка, дето запълвате вечер, събира само трохите от събитията по света. Колко беше — деветнайсет минути ли?

— Ако си решил да се заяждаш с нас — дружелюбно му отвърна Партридж, — поне не дезинформирай: все пак за вестник работиш. Минутите са двайсет и една и половина.

— И седем за реклами — добави Рита, — от които впрочем идва голямата заплата на Хари, дето те кара да позеленяваш от яд.

Рита не само никому не прощава, но и надушва завистта като хрътка, помисли си Партридж. Журналистите от вестниците бяха винаги много чувствителни към разликата между техните заплати и тези на колегите им от телевизията. Докато Партридж получаваше годишно двеста и петдесет хиляди долара, Бродерик, първокласен професионалист, едва ли взимаше повече от осемдесет и пет хиляди. Той продължи в потока на собствените си мисли, все едно, че никой не ги беше прекъснал:

— Цялата дневна продукция на вашия информационен отдел не би запълнила и половин страница на нашия вестник.

— Глупаво сравнение — не му остана длъжна Рита. — Всеки знае, че една снимка струва колкото хиляда думи. А ние предаваме стотици снимки и фактически отвеждаме хората на самото място на събитието да го видят със собствените си очи. Никой вестник досега не го е постигнал.

Без да оставя новото двойно уиски, от което отпиваше по малко, Бродерик махна пренебрежително с другата си ръка.

— Въобразззявате си. — Езикът му малко се преплете.

Мин Ван Кан, който обикновено не приказваше много, попита:

— Защо мислиш така?

— Вие да не сте слепци? С телевизионните новини е свършено вече. Вие винаги само сте маркирали събитията, а сега местните канали правят и това, като използват сложна техника да си предават сами онова, което става в далечни страни, и ви ръфат като хищници труп.

— Виж какво — каза Партридж, все още в добро настроение, — това чувам да го разправят от години. Но я ни виж! Ние сме силни, защото хората гледат новините по националната телевизия заради качеството им.

— Съвсем прав си — намеси се Рита. — А ти, Брод, грешиш и за местните телевизии, че ставали все по-добри. Не е вярно. По-лоши стават. Някои от онези, дето напуснаха националните компании и отидоха в местните с големи надежди, после се върнаха възмутени.

— От какво? — попита Бродерик.

— От това, че шефовете на местните телевизии използват новините, за да си правят реклама, да печелят популярност и да трупат печалби. С тази нова техника, за която говориш, задоволяват само най-примитивния зрителски вкус. А като се случи да изпратят кореспондент на някое голямо външно събитие, обикновено той е неопитен, повърхностен и не може да се мери по професионализъм и рутина с репортерите от националните телевизионни мрежи.

Хари Партридж се прозя. Разговори като този бяха под нивото му — само запълваха времето, без да изискват никакво интелектуално усилие; и друг път си бяха чесали с това езиците. В този момент усети, че наоколо става нещо.

Двамата полицаи, които явно не бързаха за никъде, още се мотаеха из бара, но изведнъж спряха и напрегнато се вслушаха в радиостанциите си. Предаваше се някакво съобщение. Партридж успя да долови откъслечни думи: „…състояние на готовност втора степен… сблъскване във въздуха… лети към писта седемнайсет, ляво… всички служители от охраната да се явят…“ И полицаите, забързани, напуснаха бара.

Другите от групата също бяха чули.

— Хей! Да не би… — понечи да каже Мин Ван Кан. Рита скочи на крака.

— Отивам да видя какво става. — И изхвръкна от бара.

Ван Кан и О’Хара се заеха да събират камерите и магнетофона. Партридж и Бродерик — багажа си.

Единият от полицаите още не беше се отдалечил. Рита го настигна при едно от гишетата за приемане на пътници от „Американ Еърлайнс“, като не пропусна да забележи, че е красив младеж с телосложение на футболист.

— Аз съм от телевизионната компания Си Би Ей. — И показа картата си.

— Да, знам. — Той я погледна с нескрито възхищение.

При други обстоятелства, мина й през ума, би го посветила в насладите на любовта с по-възрастна жена. Но за съжаление сега нямаше време.

— Какво става? — попита Рита.

— Отнесете се до централната информационна служба — отвърна полицаят след кратко колебание.

Но Рита беше нетърпелива.

— И това ще направя, но после. Има нещо спешно, нали? Хайде, кажете ми.

— „Мъскегон Еърлайнс“ са загазили. Един от еърбусите им се сблъскал във въздуха с друг самолет. Лети насам в пламъци. Ние сме в състояние на готовност втора степен, което значи, че всички съоръжения за аварийни случаи са изпратени към писта седемнайсет, ляво. Голяма беля може да стане. — Гласът му беше сериозен.

— Искам екипът ми с камерата да отиде на пистата. Колкото може по-скоро. Откъде да минем?

Полицаят поклати глава:

— Ако сте без придружител, ще ви арестуват. Не може да се излиза извън охраняваната зона.

Рита си спомни, че веднъж някой й беше разправял как охраната на далаското летище се славела с отзивчивостта си към журналистите.

— Можете ли да се обадите оттук на „Информация“ — посочи тя радиостанцията на полицая. — Хайде, моля ви!

Настойчивостта й подейства. Полицаят се свърза с „Информация“. Като взе журналистическата карта на Рита, той продиктува данните и обясни какво иска тя.

— Кажи им да дойдат най-напред в Службата за сигурност и да получат журналистически пропуски срещу подпис.

Рита изстена и посегна към радиостанцията.

— Нека аз да говоря.

Полицаят натисна копчето на предавателя и й го подаде. Тя заговори припряно във вградения микрофон:

— Нямаме никакво време, разберете. Ние сме информационен екип на телевизията. Имаме право на достъп навсякъде. После ще попълним каквито искате документи. Но, моля ви, моля, пуснете ни да отидем веднага на пистата.

— Почакайте така. — Настъпи пауза, после един делови и авторитетен глас каза: — Добре, веднага тръгвайте към изход деветнайсет. Помолете някой да ви покаже как да излезете на рампата. Там се огледайте за колата със сигнална лампа. Тръгвам да ви посрещна.

Рита стисна полицая за лакътя.

— Благодаря ви, приятелю.

И забърза обратно към Партридж и другите, които тъкмо излизаха от бара. Последен беше Бродерик. На вратата репортерът от „Ню Йорк Таймс“ хвърли пълен със съжаление поглед към неизпитите уискита, които беше платил.

Рита им съобщи набързо каквото беше узнала, а на Партридж, Мин и О’Хара каза:

— Това може да е голям удар. Отивайте на пистата. Не губете никакво време. Аз ще завъртя няколко телефона и ще дойда при вас. — Погледна часовника си: 17,20, което значи 18,20 в Ню Йорк. — Ако действаме бързо, ще успеем за първата емисия. — Но дълбоко в себе си се съмняваше.

Партридж кимна, приел нареждането на Рита. Отношенията между кореспондента и редактора в един телевизионен екип не бяха точно регламентирани. По правило редактор като Рита Ейбръмс носеше отговорност за целия екип, включително и за кореспондента, а при евентуален провал на мястото на събитието поемаше и вината. Но ако всичко минеше добре, похвалите получаваше кореспондентът, чиито образ и име се появяваха на екрана, макар че редакторът също имаше заслуга за визуалното представяне на новината, а беше и съавтор на текста. Но със старши кореспонденти като Хари Партридж, „Тежката стъпка“, установеният ред често се нарушаваше, като кореспондентът поемаше цялата работа, а продуцентът или биваше пренебрегнат, или трябваше да се подчинява. Но когато Партридж и Рита работеха заедно, не даваха и пет пари за йерархията. Целта им беше единствено да изпратят най-добрите репортажи, които с общи усилия можеха да направят.

Докато Рита бързаше към обществения телефон, Мин и О’Хара вече се бяха отправили към изход деветнайсет, търсейки откъде да излязат за рампата. Греъм Бродерик, изтрезнял на бърза ръка от развоя на събитията, ги следваше по петите. На една от вратите към изхода пишеше: ЗОНА С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП. АВАРИЕН ИЗХОД. АЛАРМЕНА СИГНАЛИЗАЦИЯ.

Камионетката с тримата от Си Би Ей и кореспондента на „Таймс“ се приближаваше към писта седемнайсет Л. Символите на маркировката означаваха посоката — сто и седемдесет градуса или почти юг, лявата от две успоредни писти. Както на всяко летище, тези означения бяха изписани с едри бели цифри и буква върху самата писта. Върнън, водачът им от Информационната служба, обясняваше:

— Пилотът на аварирал самолет избира онази писта, която му е най-удобна за кацане. Тук, на това летище, тя е обикновено едно — седем — ляво, защото е широка почти седемдесет метра и е най-близо до аварийните служби.

Колата спря на една рульожка напряко на седемнайсет Л, откъдето най-добре щеше да се вижда подходът и кацането.

— Тук ще е студиото ви от мястото на събитието — каза Върнън.

Пристигнаха още съоръжения за аварийни случаи и някои от тях спираха около тях. Имаше седем жълти коли на летищната противопожарна охрана — четири машини за пяна от типа „Ошкош М 15“, две с телескопична стълба и две по-малки за бърза намеса. Няколко синьо-бели полицейски коли изсипаха пожарникари, които отвориха багажниците на колите, измъкнаха оттам сребристи костюми и се напъхаха в тях. Полицаите от охраната са обучени да гасят и пожари, обясни Върнън. По радиото в колата му се носеше непрекъснат поток от заповеди. Под надзора на един лейтенант в жълта лимузина пожарните коли се подредиха на равни разстояния покрай пистата по цялата й дължина. Линейки, извикани от съседни квартали, се стичаха към летището и се събираха встрани от пистата.

Партридж пръв бе изскочил и застанал до колата, записваше нещо в бележника си. Бродерик правеше същото, но не така припряно. Мин Ван Кан се бе покатерил на покрива на колата и изправен, оглеждаше небето на север през обектива на нагласената си вече камера. Зад него Кен О’Хара мъкнеше кабелите и магнетофона.

Авариралият самолет се появи в зрителното им поле почти внезапно на около пет мили с гъст черен дим зад него. Мин вдигна камерата и я закрепи на рамото си, плътно притиснал око до окуляра.

Работлив, надежден и почтен — такъв го познаваха всички, — Мин бе един от най-добрите телевизионни оператори. За Си Би Ес бе работил още във Виетнам, най-напред като носач на апаратурата на един американски оператор, който снимал сраженията в джунглата. От него бе научил как се работи с камерата. А когато американецът загинал, случайно настъпвайки мина, Мин сам-самичък го пренесъл да бъде погребан, а после се върнал с камерата му в джунглата и продължил да снима. В Си Би Ес не си спомняха някой някога да го е назначавал. Той просто бе станал един от тях.

Когато през 1975 г. падането на Сайгон стана неизбежно, Мин, жена му и двете му деца бяха между малцината щастливци, евакуирани от двора на американското посолство с военни хеликоптери до корабите на Седми американски флот. Мин снимаше през цялото време тази операция и голяма част от материала му влизаше във вечерните информационни емисии.

В обектива все по-ясно се очертаваше силуетът на приближаващия се еърбус. Все по-ясно се виждаше и сиянието на яркия пламък с непрекъснатата струя дим зад него. Личеше, че огънят излиза оттам, където е бил откъсналият се двигател, а сега стърчеше само пилонът му. Мин и останалите наблюдаващи недоумяваха как пожарът още не е погълнал целия самолет.

В колата Върнън беше настроил радиото на вълните на летищния предавател. Чуваше се разговорът на кулата с екипажа на еърбуса. Диспечерът, който следеше приближаването му на радара, предупреди със спокоен глас:

— Намирате се малко под глисадата, отклонение вляво от курса… Вече сте на глисадата и на курса…

Но пилотите на еърбуса очевидно трудно поддържаха височината и дори курса. Самолетът се движеше наклонен към пострадалото дясно крило. Носът му току се отклоняваше встрани и после, след някакви бързи и енергични действия в пилотската кабина, се насочваше отново към пистата. Ту се снижаваше, ту се издигаше нагоре, но неравномерно, защото, щом загубеше твърде много височина, се опитваха да го изтеглят поне малко. Всички на земята негласно и напрегнато си задаваха един и същи въпрос: като е стигнал дотук, ще успее ли да кацне? Но отговорът изглеждаше неясен.

По радиото се чу гласът на единия от пилотите:

— Кулата, чувате ли ме… имаме проблем с колесника… отказ на хидравличната система… — Последва мълчание… — Ще опитаме да спуснем резервния колесник… ето сега!

Няколко секунди по-късно отново се чу спокойният глас на диспечера:

— „Мъскегон“, виждаме колесника ви. Имайте предвид, че пламъците са близо до предните десни колела.

Нямаше съмнение, че ако огънят погълне предните десни гуми, което бе много вероятно, тази част на колесника ще рухне при допира с пистата и самолетът ще се килне надясно, докато се носи по нея с голяма скорост.

Камерата на Мин работеше, а пръстите му нагласяха вариообектива. През него той също виждаше пламъците, стигнали вече до гумите. Еърбусът навлезе в територията на летището… Приближаваше се, оставаше му по-малко от четвърт миля до пистата… щеше да стигне до земята, но пламъците ставаха по-големи, по-буйни, подхранвани очевидно от горивото, а две от четирите десни колела вече горяха и гумата им се топеше… Едното експлодира като огнен гейзер.

Горящият еърбус бе вече над пистата и летеше със сто и петдесет мили в час. Като минаваше покрай чакащите аварийни коли, те една по една излизаха на пистата и се втурваха след него с максималната си скорост и свистящи гуми. Първи бяха две от жълтите пожарни, а останалите ги следваха плътно.

Щом колесникът докосна настилката на пистата, избухна и второто дясно колело, веднага след него и третото. Изведнъж дясната страна на колесника остана без гуми и колелата опряха на джанти. В същия момент се чу зловещо стържене на метал, разхвърчаха се искри, вдигна се облак от прах и парчета цимент… Като по чудо пилотите успяха да задържат някак самолета на пистата… Той продължи да се движи по инерция, изминавайки голямо разстояние… Най-сетне спря. Тогава лумна пожарът.

Без да намаляват скоростта си, пожарните коли се приближиха до него и след секунди го заобливаха с пяна. Гигантски струи се издигаха с невероятна скорост и трупаха сякаш планини от крем за бръснене.

Някои от пасажерските изходи на самолета се отваряха, спускаха се аварийните трапове. Отворена бе предната врата на десния борд, но останалите бяха блокирани от огъня. На левия борд, далеч от пламъците, се отвори другата предна врата и още една, по средата на корпуса. Някои от пътниците се спускаха вече по траповете.

Но на опашката още не се бе отворил нито един от аварийните изходи от двете й страни.

От вътрешността на самолета през трите врати излизаше пушек. Част от пътниците бяха вече на земята. Тези, които се появиха последни, кашляха, много от тях повръщаха и всички бързаха да си поемат въздух.

Пожарът отвън бе започнал да затихва под планините от пяна, изсипани на единия борд.

Мин Ван Кан продължаваше да снима всичко, което ставаше наоколо му, със съзнанието единствено на професионалист, изключвайки всякакви други мисли, макар да си даваше сметка, че няма друг оператор на мястото на това събитие и че камерата му е съхранила нещо особено и небивало. След злополуката със самолета на „Хинденбург“ едва ли друга катастрофа в авиацията е била заснета с такива подробности от очевидец.

Бързината на спасителните операции говори добре за подготовката на летището да действа при аварийни случаи, помисли си Партридж. Той чу капитана на пожарникарите да казва, че почти сто и деветдесет пътници са напуснали вече самолета и са живи. Не се знаеше обаче какво е станало с другите близо сто души. Един от пожарникарите, свалил газовата маска да обърше потта от лицето си, каза:

— О, боже! Задните седалки са тъпкани с мъртъвци. Там трябва да е било най-задимено.

Ето защо никой не бе отворил задните четири аварийни изхода.

Появиха се и членовете на екипажа, категорично отказвайки всякаква помощ. Капитанът — с четири нашивки и с прошарена коса — не можеше да скрие сълзите си, като гледаше наоколо, знаейки вече и за многото мъртви. Мин, който не се и съмняваше, че въпреки жертвите пилотите ще бъдат посрещнати като герои, загдето успяха да приземят самолета, засне в едър план лицето на капитана с изписаната по него болка. Това се оказа и последният му кадър, защото нечий глас се провикна:

— Хари! Мин! Кен! Стига толкова. Бързо! Взимайте всичко и идвайте при мен! Ще предаваме за Ню Йорк чрез сателит.

Беше гласът на Рита Ейбръмс, пристигнала с автобусчето на Информационната служба. Недалеч вече се виждаше и обещаният предавател със сателитна антена. „Чинията“, която можеше да се свива като ветрило при придвижване, сега бе разгърната и насочена към небето.

Мин се подчини на нареждането и свали камерата от рамото си. С автобуса, докарал Рита, бяха пристигнали още два телевизионни екипа, единият от които бе филиал на Си Би Ей, както и журналисти от вестниците и фотографи. Мин знаеше, че те, а и другите, които тепърва щяха да дойдат, ще продължат да отразяват развоя на събитието. Но най-ценния материал, изключителните кадри от катастрофиралия самолет, притежаваше само Мин, който със скрита гордост си мислеше, че скоро неговият филм ще се гледа по цял свят и ще влезе в историята.

* * *

Върнън ги откара с колата на Информационната служба до сателитната антена. Още по пътя Партридж взе да нахвърля текста, който му предстоеше да предаде.

— Не приказвай повече от минута и три четвърти — посъветва го Рита. — Щом си готов, запиши се на магнетофона и направи един финален кадър в едър план. В това време аз ще изпратя суровия материал в Ню Йорк.

Партридж кимна в знак на съгласие и Рита погледна часовника си: 17,43 или 18,43 в Ню Йорк. До края на първата емисия на централния осведомителен бюлетин имаше още петнайсетина минути телевизионно време. Партридж продължаваше да пише, като беззвучно изговаряше думите и често променяше написаното. Мин подаде на Рита двете безценни видеокасети и постави в камерата нова за записа на Партридж и финалния кадър с него.

Върнън ги стовари непосредствено до колата със сателитната антена. С тях беше и Бродерик, който щеше да продължи до летището, за да предаде своето съобщение до Ню Йорк по телефона. На раздяла им каза:

— Много съм ви признателен. И не забравяйте утре да си купите „Ню Йорк Таймс“, ако искате да имате по-задълбочен поглед върху събитието.

* * *

О’Хара, който много си падаше по хубавата техника, оглеждаше с нескрит възторг апаратурата, натъпкана в колата със сателитната антена.

— Ох, куклички, какви са хубави — възхищаваше им се той.

Чинията, пет метра в диаметър, беше разгърната, насочена нагоре, и двайсеткиловатовият й генератор работеше. Вътре, в малката апаратна с устройства за монтаж и излъчване, нагъсто подредени на стелажи, един техник — вторият член на малкия автомобилен екипаж, настройваше предавателя на съоръжението на вълновия обхват на сателита Спейснет–2 на почти четирийсет хиляди километра над тях. Предадено така, всичко щеше да стигне до транспондер двайсет и едно на сателита и моментално щеше да се върне в Ню Йорк за презапис.

В колата Рита работеше редом с техника и ловко постави касетите на Мин на монтажния пулт, гледайки в монитора. Както и предполагах, помисли си тя, материалът е превъзходен. При нормални обстоятелства, когато в екипа им имаше и монтажист, той и редакторът заедно подбираха откъси от видеоматериала и на фона на магнетофонния запис свързваха частите в логическа последователност. Но всичко това изискваше поне четирийсет и пет минути, понякога и повече, а днес нямаше време. Затова, без да се колебае, Рита избра няколко от най-драматичните сцени, а операторът ги излъчи в суров вид, както бе казала на Хари.

Седнал на метална стълба отвън до колата, Партридж довърши материала си и след като уточни набързо някои неща с Мин и тонтехника, записа текста.

Оставяйки място за встъплението на водещия, което щеше да се пише в Ню Йорк и да съдържа въвеждащите факти, Партридж започна:

„В една отдавнашна война пилотите наричаха такова приземяване «на едно крило и на единия късмет». Имаше дори и песен с такова име. Но това, което се случи днес, едва ли някога ще бъде възпято.

Еърбусът на «Мъскегон Еърлайнс» от Чикаго, почти напълно натоварен, бе само на сто километра от далаското летище «Форт Уърт», когато стана сблъскването във въздуха…“

Като всеки опитен телевизионен журналист, и Партридж не преразказваше точно онова, което вървеше в момента на екрана. Този специфичен похват, наричан „малко встрани от картината“, се усвояваше трудно, а някои изобщо не успяваха да го овладеят. Други професионалисти не го признаваха, понеже текстът беше един вид акомпанимент на картината и рядко се разбираше без нея. Номерът, използван от Хари Партридж и други като него, беше да не се описва с думи заснетата сцена. Телевизионният зрител добре вижда какво става и не се нуждае от словесно описание. Но не бива и да му се отвлича вниманието с информация, прекалено отдалечена от картината. Цялата работа беше въпрос на точно балансиране, и то главно по инстинкт.

Журналистът, работещ за телевизията, знаеше и още нещо: ако искаш новината ти да въздейства най-силно, поднеси я с неизгладени изречения и не дотам стройни параграфи. По-добър ефект има накъсаната мисъл. Фактите трябва да създават напрежение, глаголите да са силни и динамични; целият текст трябва да вибрира. И най-сетне смисълът трябва да се допълва от гласа и интонацията на кореспондента — освен отличен репортер, той трябва да е и актьор. Всички тези неща Партридж владееше до съвършенство, ала днес се чувстваше малко затруднен: не бе погледнал видеоматериала, което обикновено бе задължително. Но знаеше горе-долу в каква последователност са епизодите. Финала на репортажа си той прочете в кадър — само главата и раменете му, с поглед, насочен право в камерата. Зад гърба му продължаваше суетнята около злополучния еърбус.

„Очаквайте допълнителна информация за по-трагичните подробности… Броят на мъртвите и ранените… Но едно е ясно отсега: рисковете от сблъскване между самолети се увеличават… както по летищата, така и в пренаселеното ни вече небе… От «Форт Уърт» в Далас предаде Хари Партридж, информационна редакция на Си Би Ей.“

В колата Рита пое видеокасетата със записания текст и Хари в едър план. Доверявайки се пак изцяло на Хари, когото познаваше твърде добре и не бе нужно да губи от ценното време да го прослушва, тя се разпореди всичко да бъде незабавно предадено за Ню Йорк. А когато няколко секунди по-късно гледаше и слушаше излъчвания материал, можеше само да му се възхищава. И като си спомни за какво бяха спорили само половин час преди това в барчето на аерогарата, си помисли: „При такъв многостранен талант и висок професионализъм какво чудо има, че Хари Партридж получава многократно по-висока заплата от кореспондента на «Ню Йорк Таймс»?“ А навън Партридж изпълни и другото си задължение на репортер — информация за радиостанцията на Си Би Ей, съставена по бележките, които си беше водил, и записана „на прима виста“.