Артър Хейли
Вечерните новини (46)

5

Седалището на „Глобаник Индъстрийс“ се помещаваше в приятен комплекс от големи къщи сред частен парк в Плезънтвил, Ню Йорк, на петдесетина километра от Манхатън. Това място бе избрано с изричната цел най-важните решения, отнасящи се до политиката на корпорацията, да се взимат далеч от ежедневната атмосфера на натиск и напрежение във филиалите й из индустриалните или финансови райони. „Глобаник Файнаншъл“ например, който осъществяваше сделката със заемите на Перу, заемаше три етажа в първия небостъргач на Световния търговски център близо до Уолстрийт.

Но и много от страничните въпроси, с които се занимаваше „Глобаник“, биваха пренасяни в Плезънтвил. По тази причина в понеделник сутринта, около десет часа, Глен Доусън, съвсем млад репортер на „Болтимър Стар“, чакаше да интервюира един от шефовете на „Глобаник“ по въпроса за паладиума. За този рядък метал много се говореше напоследък, а „Глобаник“ притежаваше мини, от които се добиваше не само паладиум, но и платина, а тъй като те се намираха в Бразилия, работническите вълнения представляваха сериозна опасност за по-нататъшния добив. Журналистът чакаше в елегантно овално фоайе, откъдето се влизаше в приемните и кабинетите на двама други високопоставени шефове на корпорацията. Скромно свит в канапето, той остана незабелязан, когато една от вратите се отвори и оттам излязоха двама души. Доусън веднага позна в единия Тиъдор Елиът, когото бе виждал на снимки. Другият също му се струваше познат, макар да не можеше да се сети откъде. Двамата продължаваха разговора си, започнат вътре; говореше вторият:

— …Чух за оня случай в Си Би Ей. Заплахите на перуанските бунтовници ви поставят доста натясно.

Председателят на „Глобаник“ кимна.

— В известен смисъл, да… Ще те придружа до асансьора… Но вече сме взели решение, макар да не го обявяваме. Да не мислиш, че ще оставим шепа налудничави комунисти да ни притискат до стената?

— Значи Си Би Ей няма да отмени вечерния си информационен бюлетин?

— Изключено! Колкото до пускането на касетите от „Сияйната пътека“, хич да не се надяват…

Гласът заглъхна.

Като прикри тефтера си със списанието, над което надничаше, Глен Доусън набързо записа дословно думите, които току-що бе чул. Пулсът му се бе ускорил. Разбираше, че разполага с изключителна информация, до каквато безброй други журналисти се опитват да се доберат от събота вечерта.

— Мистър Доусън — извика го момичето от информацията, — мистър Ликата ще ви приеме.

Като минаваше покрай нея, той спря и я заговори усмихнат:

— Онзи джентълмен с мистър Елиът… сигурен съм, че го познавам, но не мога да се сетя откъде.

Информаторката се поколеба; той усети съмненията й, но пак се усмихна. Това свърши работа.

— Беше мистър Оудън Роудз, заместник-държавният секретар.

— Ама разбира се, как не се сетих!

Доусън бе виждал заместник-държавния секретар по икономическите въпроси само веднъж преди това — по телевизията, докато даваше показания пред една от конгресните комисии. Но за момента най-важното бе, че знаеше името му.

Интервюто с високопоставената личност от „Глобаник“ му се стори безкрайно и той се постара да го приключи колкото се може по-бързо. Въпросът за паладиума и без това не го интересуваше кой знае колко: той беше амбициозен журналист и искаше да пише по въпроси, любопитни за по-голяма част от публиката, а онова, на което току-що се бе натъкнал, му се струваше нещо като пропуск за по-светло бъдеще. В края на краищата се наложи да се извини с липсата на време и направо да избяга.

Като погледна часовника си, Доусън реши, че има време да стигне до манхатънското бюро на „Болтимър Стар“, да напише набързо двата материала и да ги даде преди крайния срок за следобедното издание на вестника. Докато караше бързо, той съчиняваше мислено изреченията си. А като седна пред компютъра в скромното бюро на площад Рокфелер, Глен Доусън отхвърли най-напред историята с паладиума. Това беше задължителният му материал и той го бе направил добросъвестно, след което пристъпи към по-вълнуващата втора история. Пръстите му танцуваха по клавишите, докато съчиняваше увода.

Доусън си зададе въпрос от областта на етиката, на който знаеше, че скоро трябва да получи отнякъде отговор: дали няма публикуването на информация, каквато подготвяше в момента, да утежни положението на пленниците в Перу. И по-точно: заложниците от семейството на Слоун няма ли да пострадат, като бъде разкрито решението на Си Би Ей да отхвърли исканията на „Сендеро Луминосо“ — решение, което очевидно на този етап не биваше да се разгласява.

Но от друга страна, нима публиката нямаше право да знае на какво е способен един инициативен репортер като него, независимо как се е добрал до сведенията си.

Макар да не пренебрегваше тези въпроси, Доусън бе убеден, че те не са негова работа, нито трябва да го тревожат. Правилата в такива случаи бяха съвсем ясни и всички заангажирани страни трябваше да ги знаят. Задължение на репортера бе да пише за всичко, заслужаващо внимание, което е успял да открие. А попадне ли на новина, работата му бе не да я премълчава и изопачава, а веднага да я съобщи, изцяло и точно, след което да я предаде на информационната организация, която му плаща. Всичко, написано от него до този момент, щеше да стигне до редактора. Нека той мисли за етиката. Точно това вероятно и ставаше в този момент в „Болтимър“, където материалът на Доусън излизаше на друг компютърен терминал. Междувременно той натисна копчето, за да го разпечата за себе си. Но една друга ръка посегна и взе първа напечатания лист.

Беше шефът на бюрото, Санди Септън, който току-що влизаше. Репортер ветеран, Септън имаше още няколко години до пенсия и с Доусън бяха добри приятели. Като прочете текста, шефът на бюрото лекичко подсвирна, после вдигна очи.

— Та ти си попаднал на живи въглени. Тия думи на Елиът… ти ли ги написа собственоръчно и кога бяха изречени?

— Само няколко секунди, преди да ги запиша. — И Доусън показа на по-възрастния си колега тефтера с бележките си.

— Божичко! Разговаря ли с този другия, Оудън Роудз?

Доусън поклати глава.

— Вероятно „Болтимър“ ще те накара. — В същия момент иззвъня телефонът. — Обзалагам се, че това е самият той.

Така беше. Септън отговори и изслуша другия отсреща, после добави:

— Тази вечер вестникът е под ръководството на мой човек. — Той се засмя широко, подавайки телефона на Доусън. — Това е Фрейзър.

Фрейзър бе един от директорите и не бе склонен да губи излишно време. Попита властно:

— Ти не си разговарял пряко с Тиъдор Елиът, нали?

— Така е, мистър Фрейзър.

— Тогава иди да говориш. Кажи му с какво разполагаш и го помоли за коментар. Ако той откаже, съобщи и този факт. Ако отрече, потърси потвърждение от Оудън Роудз. Нали знаеш как да зададеш въпроса?

— Мисля, че да.

— А сега ще се обадя на Санди.

Шефът на бюрото пое телефона. Докато слушаше, намигна на Доусън, после каза:

— Прегледах бележките на Глен. Записал е на място думите на Елиът. Съвсем ясни са, няма опасност от недоразумение.

Като остави слушалката, Септън каза на Доусън:

— Още не си освободен. Продължавай с Елиът. Аз ще се опитам да намеря Роудз; едва ли се е върнал вече във Вашингтон.

Доусън набра номера на „Глобаник“. Отговори му женски глас. Репортерът се представи и поиска да говори с мистър Тиъдор Елиът.

— Мистър Елиът не е тук в момента. — Гласът звучеше приятно. — Аз съм мисис Кеслър. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Сигурно. — И Доусън внимателно обясни защо е позвънил.

Гласът отсреща внезапно охладня.

— Почакайте, ако обичате.

Минаха няколко минути. Доусън тъкмо се канеше да затвори телефона и пак да набере номера, когато отсреща прозвуча същият глас, този път леден:

— По мнението на мистър Елиът, онова, което смятате, че сте чули, е поверително и не може да бъде използвано.

— Аз съм журналист — възрази Доусън. — Щом чуя или узная нещо, за което не съм предупреден, че е поверително, имам право да го използвам.

— Мистър Доусън, няма смисъл да продължаваме този разговор.

— Искате да кажете, че мистър Елиът няма какво да добави?

Доусън си записваше и този разговор.

— Мисис Кеслър, бихте ли ми казали първото си име?

— Няма смисъл да… Е, добре, Едиан.

Доусън се усмихна при мисълта, че Кеслър навярно е решила, щом името ще се появява в печата, по-добре да е цялото. Преди да успее да й благодари, телефонната връзка бе прекъсната.

В същия момент шефът на бюрото му подаде едно листче:

— Роудз е на път за „Ла Гуардиа“ в кола на Държавния департамент. Това е номерът на телефона му там.

Доусън отново вдигна слушалката. Този път отговори мъжки глас, а когато Доусън попита за мистър Оудън Роудз, отговорът беше:

— Той е на телефона.

Репортерът отново се представи, като не забравяше, че Санди Септън слуша на деривата.

— Мистър Роудз, моят вестник би искал да знае какво смятате относно изявлението на Тиъдор Елиът, че Си Би Ей ще отхвърли исканията на „Сендеро Луминосо“, или по думите на самия мистър Елиът „няма да позволим на банда обезумели комунисти да ни притисне до стената“?

— Това от Тио Елиът ли го чухте!

— Чухте го със собствените си уши, мистър Роудз.

— Аз мислех, че той искаше да го запази в тайна. — Последва мълчание. — Чакайте за момент, вие ли седяхте там във фоайето, когато ние с Елиът минахме през него?

— Да, аз.

— Доусън, вие ме изиграхте и настоявам този наш разговор да не се отпечатва.

— Преди да започна разговора си с вас, мистър Роудз, аз ви се представих и вие не ме предупредихте, че не мога да го записвам.

— Вървете по дяволите, Доусън!

— Това последното със сигурност няма да го отпечатаме, сър. Защото ме предупредихте.

И ухилен, шефът на бюрото направи с ръка знака за победа.

* * *

В „Болтимър“ не разискваха повече проблемите на етиката. Всяка информационна организация е склонна да разкрива нещата. Но при някои събития — каквото беше това — се налагаше да се зададат известни въпроси и да им се даде отговор. Главният редактор и редакторът на вътрешните новини, които щяха да следят публикацията, направиха тази дискусия помежду си.

— Публикуването на решението на Си Би Ей представлява ли опасност за заложниците?

— Заложниците и без това са в опасност и едва ли публикуването на каквото и да е може да има особено значение.

— Дали някой ще бъде убит в резултат от тази публикация?

— Едва ли, защото мъртвият заложник престава да бъде от полза.

— Тъй като Си Би Ей ще вземе решението си и ще го обяви до няколко дни, има ли значение дали то ще стане известно малко по-рано?

— Не особено голямо.

— След като Тио Елиът от „Глобаник“ е разкрил решението на Си Би Ей като че ли между другото, а посветените в него са повече от един, би ли могло то да остане в тайна още дълго време?

— Почти сигурно е, че не.

Накрая главният редактор изрази общото мнение на двамата: „Етиката не е нарушена. Да действаме!“

Материалът се появи на първо място в следобедното издание на „Болтимър Стар“ с тлъсто заглавие:

СИ БИ ЕЙ КАЗВА „НЕ“ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ НА ТРИМАТА СЛОУН!

* * *

Но още преди „Болтимър Стар“ да се появи по улиците, съобщението заедно с историята на отвличането бе пуснато по телексите, като навсякъде бе цитиран за източник вестникът. Във вечерния осведомителен бюлетин на всички телевизионни мрежи информацията също се позоваваше на „Стар“, а в Си Би Ей преждевременното й обявяване предизвика почти пълно отчаяние.

На следващата сутрин в Перу това бе първата новина, предадена от вестниците, радиото и телевизията, като навсякъде освен върху решението на Си Би Ей ударение се поставяше и на определението, дадено от Тиъдор Елиът на „Сендеро Луминосо“ — „банда обезумели комунисти“.