Артър Хейли
Вечерните новини (54)

13

След цялото напрежение на петъчния ден Хари Партридж дори не подозираше, че е предизвикал истинска криза в Ню Йорк.

Още докато закусваше, Маргот Лойд-Мейсън бе уведомена, че Тиъдор Елиът иска да я види незабавно в седалището на „Глобаник Индъстрийс“ в Плезънтвил. Наложи се Маргот да нареди на един от двамата си секретари да отмени всичките й срещи, запланувани за сутринта. Нямаше представа какво иска от нея Тио Елиът.

Трябваше да почака няколко минути шефа си в елегантното фоайе, седнала неволно на същото място, където преди четири дни бе седял репортерът на „Болтимър Стар“, Глен Доусън. А когато бе извикана в кабинета му, Елиът я попита най-безцеремонно:

— Защо, по дяволите, не следиш какво правят проклетите ти журналисти в Перу!

— Как да ги следя? — озадачи се Маргот. — Та ние непрекъснато получаваме похвали за репортажите оттам, а рейтингът ни е…

— Говоря ти за мрачните, потискащи, разобличителни материали — тежко стовари ръка върху бюрото си Елиът. — Снощи ми се обади сам президентът Кастанеда от Лима. Каза, че всичко, което Си Би Ей изнася за неговата страна по телевизията, е критично и злепоставящо. Бесен е от гняв, както впрочем съм и аз.

Маргот се опита да му възрази спокойно.

— Другите телевизии, а и „Ню Йорк Таймс“ поддържат нашата линия, Тио.

— Не ми приказвай за другите. Аз ти говоря за нас! Освен това президентът Кастанеда смята, че ние даваме тон и на другите.

И двамата стояха прави. Елиът бе толкова разгневен, че не бе предложил на Маргот да седне.

— Имаш ли предвид нещо конкретно? — попита тя.

— Имам, дявол да го вземе! — И генералният директор на „Глобаник“ посочи няколко видеокасети върху бюрото си. — След разговора с президента снощи пратих моите хора да вземат касетите на вечерните ви информационни емисии през седмицата. Изгледах всичките и разбирам защо е сърдит Кастанеда: в тях има само чернилка и помия. Колко било лошо в Перу… Нищо положително! Никъде не се казва, че Перу има светло бъдеще или че е прекрасно място за почивка, или че ония въшливи бунтовници от „Сияйната пътека“ скоро ще бъдат разгромени.

— Но по общо мнение нямало изгледи за това, Тио.

Елиът изкрещя още по-силно, сякаш не беше я чул:

— Кастанеда е прав да протестира! А ти много добре знаеш, че „Глобаник“ не бива да допуска подобно нещо. Предупредих те, но ти явно не си ми обърнала внимание. Освен това Фоси Ксенос също е бесен. Той смята дори, че ти нарочно искаш да осуетиш неговата голяма сделка с перуанските дългове.

— Но ти знаеш, че това са глупости. Какво можем да направим, за да излезем от тази ситуация?

Маргот съобразяваше бързо, осъзнала, че положението е по-сериозно, отколкото бе предполагала. Изведнъж си бе дала сметка, че собствената й кариера в „Глобаник“ е изложена на опасност.

— Ще ти кажа точно какво да направиш. — Гласът на Елиът бе станал стоманен. — Оня репортер — Партридж ли му беше името? — дето си пъха носа навсякъде, да бъде върнат с най-скорошния полет и незабавно да бъде уволнен.

— Можем да го върнем, но не съм сигурна за уволняването.

— Уволнен, и при това незабавно! Ти май недочуваш тази сутрин, а, Маргот? Това копеле да се маха от Си Би Ей, за да мога още в понеделник да телефонирам на президента Кастанеда и да му кажа: „Вижте какво, ние изхвърлихме виновника за цялата тази бъркотия. Много съжалявам, че го изпратихме в Перу. Направихме голяма грешка, която няма да се повтори.“

Предвиждайки какви трудности ще има в Си Би Ей, Маргот възрази:

— Тио, трябва да ти напомня, че Партридж работи в тази телевизионна мрежа от почти двайсет и пет години и си е извоювал името на отличен кореспондент.

Елиът лукаво се усмихна.

— Тогава награди този кучи син със златен часовник. Все ми е едно. Само го махай час по-скоро, за да мога да проведа разговора си в понеделник. И да те предупредя за, още нещо, Маргот.

— Какво е то, Тио?

Елиът отстъпи зад бюрото си и седна на стола. Направи знак на Маргот също да седне и започна:

— Пази се от опасната мисъл, че журналистите и кореспондентите са нещо специално. Защото не са, колкото и да си въобразяват обратното и да се самозабравят от важност. Истината е, че никога няма дефицит на писачи. Отрежи един, други двама ще поникнат като плевели. — Разгорещен на тази тема, Елиът продължи наставнически: — На този свят значение имат хора като мен и теб, Маргот. Ние движим света напред. Ние правим сюжета на новините. Ето защо можем да купуваме журналисти, когато си поискаме, и то по двама за пени, както казват англичаните. Така че, щом не ти изнася вече такъв стар досадник като Партридж, вземи си нов — някой младок, току-що завършил университет.

Маргот можеше вече да се засмее. Явно гневът на шефа й се бе укротил.

— Интересно становище имаш, Тио.

— Прилагай го. И още нещо.

— Слушам те.

— Не си мисли, че хората в „Глобаник“, между които и аз, не си даваме сметка как ти, Лио Айрънуд и Фоси Ксенос се надпреварвате помежду си да заемете един ден моето кресло. Е, колкото до теб и Фоси, тази сутрин Фоси е с няколко рамена по-напред. — Елиът направи знак с ръка, че разговорът е приключил. — Това е всичко, което имах да ти кажа. Обади ми се днес, щом уредиш нещата с Перу.

* * *

Маргот се върна в „Стоунхендж“ и веднага изпрати да повикат Лесли Чипингъм при нея. Извикана ненадейно самата тя, сега вътрешно злорадстваше, че си го връща на някого. Нямаше никакво намерение да допусне осуетяване на плановете за собствената си кариера. Ето защо, когато Чипингъм се появи рано след обяд, тя бързо премина на разговора с Елиът.

— Виж какво, въпросът не подлежи на обсъждане. Просто ти нареждам. Незабавно ще прекратиш трудовия договор на Хари Партридж. Утре да го няма в Си Би Ей. Да се връща и от Перу; ако не може утре, поне до неделя. Ако трябва, чартирай специален самолет.

Чипингъм я гледаше в недоумение с полуотворена уста. Когато най-сетне успя да намери думи, каза само:

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря и не желая да слушам никакви възражения.

— По дяволите! Няма да стоя безучастно, докато един от най-добрите ни кореспонденти, служил предано на Си Би Ей двайсет и толкова години, бива изхвърлен без причина.

— Причината не е твоя работа.

— Маргот, но аз съм председателят, нали? Умолявам те! Какво, за бога, е сторил Хари? Ако е нещо лошо, трябва да го знам.

— Щом трябва да знаеш, става дума за начина, по който отразява събитията.

— Та той го прави по най-добрия възможен начин! Честно, компетентно, безпристрастно. Питай когото искаш!

— Няма нужда. И без това не всички са съгласни с теб.

Чипингъм я погледна с подозрение.

— Това е работа на „Глобаник“, нали? — озари го интуицията. — На твоя приятел, оня студенокръвен тиранин, Тиъдор Елиът.

— Казах, никакви обяснения — отвърна ледено Маргот. — Но те предупреждавам: ако нареждането ми не е изпълнено до края на работния ден, ти самият ще изхвръкнеш, а знаеш колко много чакат навън за място като твоето.

* * *

Като се върна в Си Би Ей, Лес Чипингъм съзнателно взе да протака и се зае с няколко ежедневни задачи. Едва към три часа следобед каза на секретарката никой да не го безпокои и затвори отвътре вратата на кабинета си. Седна до масата за съвещания, далеч от собственото си бюро, и впери очи в една от любимите си картини — меланхолен пейзаж от Андрю Уейът. Разбираше, че е стигнал до кризисен момент в живота си.

Ако се подчини на Маргот, щеше да загуби уважението към самия себе си, извършвайки несправедливост спрямо един почтен, опитен и уважаван професионалист, приятел и добър колега, само за да изпълни нечий каприз. Чипингъм си даваше сметка, че няма да може никога да се примири с тази мисъл.

Но от друга страна, ако не го направеше той, щеше да го направи някой друг. Маргот му даде да го разбере съвсем недвусмислено. Толкова много амбициозни хора имаше във и извън Си Би Ей, че Маргот изобщо нямаше да се затрудни да му намери заместник. Така че Хари Партридж при всички случай щеше да бъде по-жертван. Поне за Си Би Ей.

Разчуеше ли се, че напуска Си Би Ей, Хари Партридж нямаше да остане без работа повече от петнайсет минути. Другите телевизионни компании щяха да се изтрепят, за да го привлекат.

Като председател на телевизията Чипингъм също имаше трудов договор, по силата на който получаваше около един милион годишно, което изглеждаше много, но всъщност не беше. Значителна част отиваше за данъци. А тъй като имаше големи дългове, кредиторите откъсваха лъвския пай от останалото. Към него бяха насочени и алчните погледи на адвокатите на Стася. Така че в края на краищата, ако му останеше нещичко за една-две вечери в „Четирите сезона“, смяташе се за щастлив.

За разлика от случая с Партридж обаче, другите телевизионни компании нямаше да хукнат подир него, ако го изхвърлеха от Си Би Ей. Та нали никъде не бе необходим повече от един председател, пък и не бе чувал някъде да се е овакантило място като неговото, което означаваше, че ще трябва да се примири с по-ниско платена длъжност, а Стася щеше да продължи да си иска своето. Изобщо мрачна перспектива.

Освен ако… ако изпълни нареждането на Маргот…

„Бог ми е свидетел, че се ненавиждам, Хари — промълви той, — но нямам друг избор.“

* * *

Петнайсет минути по-късно Чипингъм препрочиташе писмото, което лично бе написал на машината върху бюрото в кабинета си. То започваше така:

„Драги Хари,

С голямо съжаление трябва да те уведомя, че трудовият ти договор с телевизионната компания Си Би Ей е прекратен, смятано от датата на настоящето.

По силата на този договор…“

Чипингъм се бе запознал с договора и знаеше, че ако компанията го прекрати, е длъжна да изплати пълно обезщетение до края на посочения в него срок, в случая — една година. Чипингъм обаче отмени клаузата, която задължаваше Партридж да не постъпва другаде на работа поне за шест месеца, ако ползва правото си на пълно обезщетение. Това, реши той, бе най-малкото, което можеше да направи за Хари.

Възнамеряваше да изпрати писмото по факса до Лима. Чувстваше, че няма сили сам да му телефонира.

Тъкмо се канеше да подпише документа, някой почука на вратата. Инстинктивно Чипингъм обърна листа с текста надолу.

Влезе Крофърд Слоун. Той държеше току-що откъсната телеграма от телекса. Като заговори, едва сдържаше сълзите си.

— Лес, трябваше да те видя. Виж какво пристигна преди малко.

Телеграмата повтаряше съобщението в „Чикаго Трибюн“ от Лима за обстоятелствата, при които бе намерена отсечената глава на Ангъс Слоун.

— О, господи! Кроф, аз… — Като не можа да намери думи, Чипингъм само поклати глава, протегна ръце и спонтанно прегърна приятеля си.

— Не казвай нищо. Нямам сили да го чуя. Тази вечер няма да мога да се появя по телевизията. Казах им да извикат Тириса Той…

— Не се притеснявай, Кроф. Ние ще се погрижим за това.

— Има и още нещо. Но него сам ще свърша. Искам един „Лиърджет“ до Лима. Докато все още има някакъв шанс… за Джесика и Ники, аз трябва сам… — Слоун млъкна, опитвайки се да се овладее, после добави: — Ще ида най-напред до Ларчмънт, оттам до „Титърбъроу“.

— Сигурен ли си, че трябва да го направиш, Кроф? Обмисли ли добре? — попита го недоверчиво Чипингъм.

— Отивам, каквото ще да става, Лес. Не се и опитвай да ме спреш. Ако Си Би Ей не плати самолета, аз ще го платя.

— Няма нужда. Сега ще поръчам да го наемат.

Чартърният „Лиърджет“ щеше да излети същата нощ от „Титърбъроу“ и да кацне в Перу сутринта.

* * *

Поради внезапната трагична новина за Ангъс Слоун писмото на Чипингъм до Партридж бе подписано и изпратено за Лима едва късно същия следобед. Чипингъм изчака секретарката си да тръгне, предаде го под номера на ЕНТЕЛ Перу със заръката да го занесат в студиото на Си Би Ей в същата сграда. Накрая Чипингъм бе добавил бележка с молба писмото да бъде поставено в плик и адресирано до мистър Хари Партридж с изричния надпис „лично“.