Артър Хейли
Вечерните новини (16)

4

Същата вечер в убежището на бандата на „Меделин“ в Хакензак Мигел въртеше потенциометъра на радиоапарата през всички станции. Заедно с останалите той следеше и програмата на телевизията, натискайки различни копчета на портативния апарат, за да улови различните съобщения за отвличането на тримата Слоун.

Ясно беше, че въпреки големия интерес и различните предположения нищо ново не бе узнато за самоличността на похитителите и мотивите на престъплението им. Властите също не знаеха откъде са се измъкнали престъпниците и къде се подвизават заедно с жертвите си. Все още разчитаха на описанията на микробуса „Нисан“, което значеше, че до момента никой не го е открил в гаража в Уайт Плейнс, а Карлос отдавна се бе прибрал невредим в Хакензак.

Мигел и останалите изпитаха облекчение, макар да знаеха, че цялата полиция на Северна Америка е вдигната на крак и спокойствието им е временно. Затова Мигел бе поставил отвън двама пазачи: Луис и Хулио обикаляха с по една картечница „Берета“, криейки се в сенките на къщата и другите постройки в двора. Мигел бе дал и нареждания за в случай, че скривалището им бъде открито и полицията пристигне, при което шансовете им да се спасят щяха да бъдат твърде малки. Инструкцията му бе: нито един от тримата отвлечени не бива да остане жив.

От всички телевизионни предавания Мигел най-силно се интересуваше от централния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей и му стана много забавно, като не видя Крофърд Слоун на обичайното място на водещия. Сега там седеше някой си Партридж, когото Мигел смътно си спомняше, че бе виждал и преди. Слоун обаче бе в центъра на предаваната преди това пресконференция.

* * *

Един от първите проблеми, пред които се бе изправил Мигел след пристигането си в САЩ, бяха парите. „Сендеро Луминосо“, финансиращи цялата операция, разполагаха с неограничени средства в Перу. Трудното бе да заобиколят строгите финансови закони на Перу, за да прехвърлят в САЩ твърдата американска валута, без да се разбере нейният източник, пътят й и крайната цел. Всичко това бе направено с помощта на един симпатизант на революционерите, високопоставен в Лима съюзник на „Сендеро“, който бе свързан с банковата система. Негов съучастник в Ню Йорк бе перуански дипломат, старши съветник на представителя на Перу в ООН.

По предварителните планове на „Сендеро“ и „Меделин“ за операцията около отвличането трябваше да бъдат отделени осемстотин и петдесет хиляди долара. Те бяха необходими за персонала, транспорта, издръжката, наемите на тайните квартири, покупката на шест автомобила, медикаменти, погребални ковчези, заплати на постоянните агенти в квартала Малката Колумбия в Куийнс, Ню Йорк, за оръжия и подкупи. Включени бяха и разноските по транспортирането на пленниците с частен самолет от САЩ до Перу. Почти всички средства, които Мигел изхарчи в Ню Йорк, бяха изтеглени от банката в брой чрез агента в ООН.

Системата бе направена така, че банкерът в Лима превръщаше фондовете, поверени му от „Сендеро Луминосо“, в щатски долари, които прехвърляше — по петдесет хиляди — в една нюйоркска банка на площад Даг Хамършелд в Ню Йорк, близо до главната квартира на Обединените нации. Парите се водеха по специална сметка на перуанската делегация в световната организация. За съществуването на тази сметка знаеше само Хосе Антонио Салавери, довереният помощник на перуанския представител. Той единствен имаше право да подписва чековете. Посветена бе и една от заместник-директорките на банката, Хелга Еферен, която лично следеше и се грижеше за тайната сметка.

Като таен поддръжник на „Сендеро“, Хосе Антонио Салавери не получаваше нищо друго освен комисионната върху трансфера на фондовете. Хелга бе постоянна приятелка на двойния агент и живееше с него в луксозен нюйоркски апартамент, обзаведен много по-скъпо, отколкото позволяваха доходите на двамата, а разточителството им бе сравнимо само с възможностите на най-богатите служители в ООН. Всичко това те дължаха на допълнителните си възнаграждения за дребните услуги, които правеха на Перу.

Щом имаше нужда от пари, Мигел телефонираше на Салавери и само му споменаваше цифрата. Уреждаха си среща за след ден или два, обикновено в ООН. Междувременно Салавери получаваше цяло куфарче с пачки. От сградата на световната организация с куфарчето в ръка излизаше Мигел. Тревожеше го само едно нещо. Веднъж Салавери се бе изпуснал, че макар да не знаел точно за какво се използват парите, нито къде се крият Мигел и групата на „Меделин“, имал точна ясна представа за тяхната крайна цел. Това можеше да се дължи само на някакъв пробив в секретността, станал в Перу, помисли си Мигел. Но в този момент не бе в състояние да направи нищо, освен да бъде нащрек при следващите си контакти със Салавери.

Хвърли поглед към радиотелефона до себе си. Изкушаваше се да го използва, но знаеше, че не бива, и затова излезе. В едно кафене през осем пресечки имаше обществен телефон, от който бе говорел и преди. Погледна часовника си: 19,10. Ако имаше късмет, щеше да намери Салавери в апартамента му в Манхатън.

В кафенето имаше само няколко души. Мигел веднага се насочи към телефона и набра номера, който знаеше наизуст. След три иззвънявания чу гласа на Салавери със силен испански акцент. Тогава Мигел почука три пъти с нокът върху микрофона на слушалката. Това бе сигналът за идентификация. После каза тихо: „Утре сутринта. Петдесет кутии.“ Което значеше пет пъти по хиляда долара. Ла другия край се чу ахване и последва изплашен глас: „На същото място ли? Защо звъните тук? Къде сте? Ами ако разговорът се подслушва?“

„Да не ме мислите за глупак?“ — отговори пренебрежително Мигел. И чак тогава се сети, че Салавери го е свързал със събитията през деня. Значи срещата им щеше да бъде опасна. Но нямаше друга възможност. Мигел имаше нужда от пари за покупки, между които и трети ковчег — за Ангъс Слоун. Освен това той искаше да получи и своя дял от многото пари в нюйоркската сметка. А беше сигурен, че през алчните пръсти на Хосе Антонио Салавери минава доста повече от обикновената комисионна.

— Не можем да се срещнем утре — каза Салавери — Твърде скоро е и няма да има време за парите. Вие не бива да…

— По дяволите! Не ми губете времето. — Мигел стисна слушалката от гняв, но овладя гласа си, за да не чуват другите наоколо.

— Давам ви нареждане. Вземете петдесетте кутии рано сутринта. Ще дойда при вас както обикновено, малко преди обяд. Ако не успеете, отлично знаете, че ще си навлечете гнева на нашите общи приятели, а те имат дълги ръце.

— Не, не! Няма нужда да ги безпокоите. — Този път гласът на Салавери бе трескав, но заговорнически. Заплахата за отмъщение от жестокия „Меделин“ не беше шега работа. — Ще направя всичко възможно.

— И невъзможното — отсече Мигел. — Ще се видим утре. — Окачи слушалката и напусна кафенето.

* * *

В Хакензак тримата пленници лежаха упоени под постоянното наблюдение на Сокоро. През цялата нощ тя им бе давала допълнителни дози пропофол според предписанията на Боделио; следеше жизнените им функции и записваше всичко в една тетрадка. Малко след разсъмване Боделио се събуди от дълбокия си сън, за който бе взел приспивателно. Като прегледа записките на Сокоро, кимна й одобрително и я освободи.

Мигел, който бе спал много неспокойно, гледаше телевизия от рано сутринта. Вчерашното им дело бе все още новина номер едно, но пак нямаше нови сведения за открити следи. Мигел съобщи на Луис, че в 11 ч. двамата ще отидат с катафалката до Манхатън.

Катафалката бе шестият автомобил, купен на старо. Бяха я използвали само два пъти. През останалото време я държаха скрита в една от пристройките и я наричаха „el angel negro“ (черният ангел). Първоначално Мигел бе възнамерявал да използва катафалката като превозно средство за последния им етап, преди да отлетят за Перу, но в този случай тя бе най-сигурното му средство за придвижване. Автомобилите и микробусът бяха се набили в очите на хората, както личеше от показанията на съседите, забелязали ежедневните бдения край дома на Слоун в Ларчмънт. Полицията навсякъде също разполагаше вече с точните им описания.

* * *

Времето рязко се бе променило и от свъсеното сиво небе плющеше дъжд. Луис бе на кормилото, а Мигел му казваше къде да завива от Хакензак за Ню Йорк и къде да спира на няколко пъти, за да проверят дали някой не ги следи. Като се движиха покрай река Хъдзън, откъм Ню Джърси, и стигнаха до Уийхокън, влязоха след това в тунела „Линкълн“, който ги изведе в Манхатън някъде около 11,45. И двамата бяха облечени в тъмни костюми, с връзки, както подобава на превозното им средство. Отправиха се на изток по 40-а улица, но силният дъжд бе забавил трафика и колите се движеха почти прилепени една за друга. Мигел нетърпеливо гледаше как пешеходците крачат бавно и тромаво по препълнените тротоари.

Забавно му беше, че прекосява Ню Йорк в катафалка. От една страна, такова превозно средство бе твърде очебийно за целта, която преследваха; но от друга, действаше респектиращо. На едно място регулировчикът дори спря движението, за да им даде път. Мигел забеляза, че и много от хората, които поглеждаха към катафалката, веднага отвръщаха глави встрани. Същото му бе правело впечатление и друг път и той си помисли, че навярно мисълта за смъртта смущава и надвива любопитството. Самият той никога не се боеше от смъртта, макар че нямаше никакво намерение да улесни нейното приближаване.

Важното бе, че никой от тълпата наоколо им не можеше да допусне дори, че в бавно движещата се по улицата катафалка пътуват двама от най-търсените в момента престъпници, извършили престъплението, за което цялата страна говореше.

Като завиха на север по Трето авеню, малко преди да стигнат 44-та улица, Луис спря до бордюра, за да слезе Мигел. Вдигнал яка под проливния дъжд, той бързо измина още две пресечки до сградата на ООН. Междувременно Луис бе инструктиран да продължи да се движи и да се върне на същото място след един час, ако Мигел още не е дошъл, да повтаря това през половин час. На ъгъла на Четирийсет и четвърта Мигел си купи чадър от един амбулантен търговец, но не успя да го отвори поради силния вятър. И без това само след няколко минути вече бе прекосил Първо авеню и се насочваше към входа на сградата на Общото събрание на ООН. Поради дъжда повечето пилони стърчаха голи, а флаговете на държавите членки бяха прибрани. Като премина през желязната ограда на входа за делегати, той се качи по стълбите до широка площадка, на която приемаха посетителите. Тъй като нямаше багаж, бързо мина през контролата и после през просторното фоайе, пълно с чакащи в пъстро облекло и с най-различни цветове на лицата, отговарящи на разнообразието от нации, представени в световната организация. Без да им обръща внимание, се насочи направо към входа, пред който го чакаше Хосе Антонио Салавери. Перуанският дипломат, с тясно изпито лице, оплешивяваща глава и тънки мустаци, обикновено имаше важен вид, но днес изглеждаше тревожен. Размениха си едва забележими кимвания и Салавери поведе госта си към приемната, където с авторитета си на делегат го записа в книгата за посетители под фалшиво име. Мигел получи необходимия пропуск.

Тръгнаха по широка алея, оградена с колони, откъдето през стъклените стени се виждаше паркът, а зад него — Ийстривър. По ескалатора се качиха до следващия етаж и се разположиха в Индонезийската зала, достъпна само за дипломати и техните гости. Просторното и внушително помещение, където посрещаха държавни глави, бе украсено с великолепни произведения на изкуството, като завесата към Свещената каба на входа за Мека — черен гоблен с втъкано злато и сребро, подарък от Саудитска Арабия. Тъмнозеленият килим бе приятен фон на канапетата и креслата от бяла кожа, подредени така, че да има възможност за няколко срещи, без участниците в тях да си пречат. Мигел и Салавери се настаниха в едно от по-изолираните интимни кътчета.

Като се погледнаха очи в очи, Хосе Антонио Салавери не можеше да сдържи раздразнението си.

— Предупредих ви, че е опасно да идвате тук! И без това нося твърде много рискове.

— Защо смятате, че е толкова рисковано? — спокойно го попита Мигел. Искаше да узнае какво е известно на този страхливец.

— Какъв глупак сте! Нима не знаете? По телевизията и във вестниците говорят и пишат само за онова, което сте направили, за отвличането. ФБР и полицията са се втурнали с всички сили да ви търсят. — И като преглътна шумно, Салавери нетърпеливо попита: — Кога ще си вървите? Кога ще напуснете страната?

— Ако приемем, че всичко онова, което казахте, е вярно, какво значение има то за вас?

— Защото Хелга е обезумяла от страх. Аз също. Значи този дърдорко е раздрънкал и на своята банкерка. Значи първоначалното изтичане на информацията се е разширило и се е превърнало в опасност, което трябва вече да бъде отстранено. Без изобщо да е разбрал, Салавери сам бе подписал собствената си смъртна присъда, а така също и на приятелката си.

— Дайте ми парите, преди да получите отговор — каза Мигел.

Салавери завъртя комбинацията на ключалката и извади от дипломатическото си куфарче издут картонен портфейл, увит със скоч. Мигел го пое, разпечата го, огледа съдържанието му и отново го запечата.

— Няма ли да ги броите? — плахо попита Салавери.

— Не бихте посмели да ме измамите — бе отговорът. След това Мигел продължи някак небрежно: — Значи искате да знаете кога ще замина заедно с още няколко души?

— Точно така.

— Къде ще бъдете тази вечер с жената?

— В моя апартамент. Твърде разстроени сме, за да излизаме.

Мигел бе ходил вече там и помнеше адреса.

— Стойте там. Не мога да ви телефонирам по причини, които ще ви станат ясни. Затова ще ви изпратя човек, от когото ще получите необходимата информация. Той ще се представи с името Плато. Щом го чуете, спокойно можете да го пуснете вътре.

Салавери закима енергично. Изглеждаше поуспокоен.

— Правя ви тази услуга, загдето така бързо успяхте да донесете парите — прибави Мигел, докосвайки многозначително пакета.

— Благодаря ви. Нали разбирате, че не искам да върша неразумни…

— Разбирам, но тази вечер си стойте у дома.

— Разбира се.

Като излезе от сградата на ООН, Мигел прекоси Първо авеню и влезе в хотел „Плаза“ на Обединените нации. Във фоайето имаше телефон до щанда за вестници. Той набра един номер на квартала Куийнс. По гласа, който му отговори, се убеди, че е свързан с добре укрепена частна къща в Малката Колумбия. Заговори бързо, без да използва имена, и назова номера на обществения телефон, от който се обаждаше. После затвори слушалката. Зачака търпеливо и когато на два пъти се приближиха други хора, се направи, че все още говори. Точно след седем минути телефонът иззвъня. Гласът отсреща потвърди, че говори също от обществен телефон. Така разговорът не можеше нито да бъде проследен, нито подслушан. Мигел изложи тихичко своите искания. Отсреща го увериха, че те ще бъдат изпълнени. Договорена бе и цената — шест хиляди долара. После Мигел даде адреса на жилището на Салавери и обясни, че името Плато осигурява достъпа в него. След това подчерта: „Трябва да стане тази вечер и да изглежда като убийство, последвано от самоубийство.“ Другият глас му обеща, че нарежданията ще бъдат изпълнени точно.

* * *

На срещата на ъгъла с Трето авеню Мигел пристигна след по-малко от час. Няколко минути по-късно катафалката спря на уреченото място за първи път. Като се качи, Мигел каза на Луис:

— Сега отиваме в онази погребална къща. Помниш ли адреса? — Луис кимна и скоро зави на изток към моста Куийнсбъро.