Артър Хейли
Вечерните новини (15)

3

Малко преди дванайсет часа на обяд Хари Партридж пусна телевизора в жилището в Порт Кредит, за да разбере от обедния осведомителен бюлетин какво става около катастрофата предишния ден в Далас. Екранът светна точно със заставката за извънредното съобщение на Си Би Ей, която се ловеше безпрепятствено в района на Торонто.

Отначало Хари реагира като почти всички останали зрители — шокът му бе последван от недоверие. Но като видя лицето на Дон Китъринг и изслуша внимателно малкото известни подробности около отвличането, най-напред се разтревожи за Джесика. После това чувство се смеси с приятелска загриженост за Крофърд Слоун. И без дори да се замисли, Партридж вече знаеше, че отпуската му, едва започнала, вече е свършила.

Затова не се изненада, когато след по-малко от четирийсет и пет минути му позвъниха от Си Би Ей с молба да се върне в Ню Йорк. Учуди го по-скоро фактът, че лично Крофърд Слоун го молеше за това. По гласа му личеше, че се владее с голямо усилие.

— Нужен си ни, Хари. Лес и Чък сформират специална група, която ще действа на две равнища: ежедневна информация в ефир и задълбочено разследване на станалото. Попитаха ме кой бих желал да ръководи цялата работа. Казах им, че само ти можеш.

За толкова години, откакто се познаваха, помисли се Партридж, никога не се бяха чувствали така близки със Слоун, както в този момент.

— Чакайте ме, Кроф. Взимам първия самолет и идвам.

— Благодаря ти, Хари. Имаш ли предпочитания с кого да работиш?

— Да. Намерете Рита Ейбръмс, тя е някъде из Минесота, и я докарайте. Също и Мин Ван Кан.

— Ако не ги завариш, като пристигнеш, ще са тук малко след теб. Друг някой?

Съобразявайки бързо, Партридж каза:

— Искам и Теди Купър от Лондон.

Теди Купър бе сътрудник на кореспондентското бюро в Лондон и се занимаваше с разследвания на заплетени случаи. Двайсет и шест годишен, възпитаник на „тухлените“ университети, както англичаните пренебрежително наричаха държавните университети, създадени след войната, Купър притежаваше — по мнение на Хари Партридж — направо детективски заложби и непоклатимо логическо мислене. Докато работеше в Европа, Партридж бе използвал Купър, тогава библиотекар в Би Би Си, за някои проучвания и бе останал изненадан от изобретателния му подход. После се бе застъпил за назначаването му в лондонския екип на Си Би Ей.

* * *

„Боинг 727“ на „Еър Канада“ летеше нон стоп от „Пиърс Интернешънъл“, Торонто, до „Ла Гуардия“, Ню Йорк. Партридж бе обещал на Слоун да набележи още по пътя основните насоки на разследването. Но информацията, с която разполагаше до този момент, бе твърде откъслечна и недостатъчна. Затова, докато отпиваше от чашата водка с тоник, се замисли за Джесика и за себе си.

След виетнамските години той свикна да гледа на Джесика като на част от миналото си, с която вече не е свързан и която е недостижима. В известен смисъл това бе проява на самодисциплина, но и на защитна реакция срещу самосъжалението, което той ненавиждаше. Но сега Джесика бе в опасност, далеч от всички, и той нямаше защо да се заблуждава, че му е била безразлична през цялото това време; Можеше вече спокойно да си признае, че още е влюбен в нея. При това не като в някакъв смътен спомен, а като в живо, истинско същество.

И в този момент Хари Партридж осъзна, че каквато и да е ролята му в търсенето на Джесика — а Кроф бе поискал тя да е съществена, — само любовта му към нея ще го води и ще му дава сили, дори да трябва да я пази в тайна, като пламък в душата му, невидим за другите хора.

Но изведнъж се запита с онази странна самоирония, която му бе позната до болка: „Нелоялен ли съм?“

Нелоялен към кого? Разбира се, към Джема, която е мъртва.

О, скъпа Джема! Сутринта, като си бе спомнил за единственото изключение на очевидната си невъзможност да плаче, бе оставил спомените за нея да нахлуят в съзнанието му. После отново ги бе отпъдил, защото не бе в състояние да ги издържи. Ето че сега мислите за Джема отново се връщаха. Тя винаги ще се връща, каза си той.

* * *

Няколко години след завръщането си от Виетнам и други горещи точки Партридж бе изпратен като постоянен кореспондент в Рим. Там остана почти пет години. В ресорите му влизаше и Ватикана. Няколко пъти той пътува с папския самолет, придружавайки Йоан Павел II при странстванията му по света. На такова едно пътуване се срещнаха с Джема.

Партридж често се смееше на твърдението, че пътуването по въздух с папата е упражнение по благоприличие и въздържание. Нищо подобно. Поне що се отнасяше до салона за журналисти, в сила бе точно обратното. Постоянни партито и пиене, неограничено количество безплатен алкохол, а през дългите нощни полети и малко таен секс. Не случайно един кореспондент сравни веднъж самолета на папата с Дантевия „Ад“ и многото му кръгове. При все че за главата на римокатолическата църква нямаше специален самолет, обстановката и разпределението на салоните бяха еднакви за всяко пътуване.

Най-отпред бе просторното помещение, отредено на папата и снабдено с легло и поне две удобни кресла. След него бе салонът за висшите сановници от папската свита — държавния секретар, кардиналите, лекаря, секретаря и пажа. Зад следващата преграда беше кабината на епископите и по-нисшите санове. Някъде между тях — в зависимост от типа самолет — винаги се оставяше свободно пространство за подаръците, които папата получаваше при всяко пътуване. Те неизменно образуваха огромен и пищен куп. И най-отзад беше салонът за журналистите със седалки като в туристическа класа, но с първокласно обслужване, много стюардеси и превъзходна храна и напитки. Журналистите също получаваха щедри подаръци, обикновено от авиокомпанията, на която бе самолетът — най-често „Алиталия“. Авиокомпаниите умееха да се възползват от възможността да си направят реклама.

Що се отнася до журналистите, те бяха разнородна група от тази професия: представители на вестниците, телевизията и радиото от всички страни, придружени от технически екипи. Имаха най-обикновени човешки интереси, изпитваха естествения човешки скептицизъм и проявяваха човешката склонност към непочтително поведение. Без да признават, телевизионните компании предпочитаха да изпращат репортери, които нямат дълбоки религиозни убеждения, защото се бояха, че всякакъв фанатизъм би родил необективна информация. За предпочитане бе здравословният скептицизъм.

Хари Партридж отговаряше точно на тези условия. И ако не се беше възползвал веднъж от рядката отзивчивост на папата да отговаря на всякакви въпроси по време на полета, онова, което стана впоследствие между Джема и него, никога не би се случило.

Това бе една от по-дългите папски обиколки — до близо десетина централно-американски и карибски държави, все със самолета на „Алиталия“, „ДЦ 10“. Рано една сутрин, около два часа преди кацането, папата неочаквано се появи в салона на журналистите, облечен делнично — с бяло расо, неизменната шапчица и мокасини на краката. Спря близо до Партридж. Изглеждаше замислен. Засвяткаха светкавиците на фотоапаратите, зажужаха камерите. Няколко от репортерите включиха магнетофоните си. Партридж стана на крака и с надеждата да разсее всеобщото смущение, зададе най-обикновения въпрос:

— Добре ли спахте, ваше светейшество?

— Твърде малко — засмя се папата.

— Твърде малко какво, ваше светейшество? Часове ли? — поиска да уточни Партридж.

Вместо отговор папата леко поклати глава. Известен като владеещ почти до съвършенство няколко езика, папата, кой знае защо, говореше английски, меко казано, неразбираемо. Партридж можеше спокойно да води разговора на италиански, но искаше публиката на Си Би Ей да слуша папата на родния си език. Затова се опита да зададе по-популярен въпрос — във връзка с евентуалното посещение на Йоан Павел II в СССР, за което се разпространяваха слухове вече от няколко седмици.

— Ваше светейшество, имате ли желание да посетите Русия?

— Да — бе този път недвусмисленият отговор и после папата добави: — И поляците, и руснаците са от моя род, все славяни, все раби.

И преди някой да успее да реагира, папата се обърна и излезе.

Зад гърба му репортерите веднага зажужаха като пчели в кошер. Задаваха се въпроси и се изказваха мнения на няколко езика. Стюардесите, забравили закуските, се заслушаха с любопитство. Нечий глас зададе отчетливо въпроса, който вълнуваше всички:

— Раби божии ли имаше предвид или роби като роби?

— Сигурно е първото. Едва ли е искал да вложи политически смисъл — изрази съмнението си един англичанин.

— Ако е „роби“, значи имаме страхотен сюжет за историческа сензация — вече се бе въодушевил друг.

Партридж ясно си представяше каква ще е тя. Ако думите на папата бъдат изтълкувани в светския им смисъл, щеше да се вдигне голям международен шум, да се стигне дори до скандал и размяна на обвинения между Кремъл, Варшава и Ватикана. Папата щеше да изпадне в конфузно положение и триумфалната му обиколка щеше да бъде помрачена. Като един от най-старшите и опитни между своите колеги той се ползваше с уважението им и сега някои от тях го чакаха да даде тон.

Той бързо обмисляше. Беше любопитен сюжет, какъвто рядко изникваше при пътуванията на папата. Можеше да не се случи друг път. Скептикът в него му подсказваше да се възползва. Но от друга страна… не биваше скептицизмът да вземе връх над благоприличието. А и той бе от онези в бранша си, които вярваха в журналистическата етика. Взел решението си, обяви на висок глас, за да го чуят всички:

— Искаше да каже раби божии. Няма никакво съмнение. Аз повече няма да се занимавам с това.

Никой не му възрази, нито имаше някакво общо споразумение. Но по-късно стана ясно, че случилото се не бе споменато в ничий материал.

После и репортери, и оператори заеха местата си, а стюардесите продължиха да сервират. Когато пристигна табличката със закуската на Партридж, на нея имаше нещо, което не бе включено в менюто на останалите — малка стъклена ваза с една-единствена роза.

Той вдигна очи към младата стюардеса, която му поднасяше засмяна закуската. Беше я забелязал няколко пъти и бе чул да я наричат Джема. Но сега изведнъж усети, че дъхът му спира от близостта й и за миг не му идват думи.

Когато по-късно в моменти на самота си спомняше Джема, виждаше я точно като в този магически миг — 23-годишна, красива, с дълга тъмна и лъскава коса, искрящи кестеняви очи, жизнена като уханно утринно цвете в свежия пролетен въздух на зелена, огряна от слънцето ливада.

Необичайно смутен, той посочи розата (много по-късно щеше да узнае, че тя тайно е била задигната от букета на самия папа) и попита:

— Защо? За мен ли?

Тя му се усмихна, леко наведена към него, и каза с приятния си италиански акцент:

— Донесох ви я, защото сте добър и мил човек. Харесвам ви.

Дори в собствените му уши последвалият отговор прозвуча нелепо и банално:

— И аз ви харесвам.

Но независимо дали и на нея се бе сторил банален, в тези няколко мига се роди голямата му и трайна любов към Джема.

* * *

Малко преди самолетът на „Еър Канада“ да кацне в Ню Йорк, Партридж успя да приземи мислите си към настоящето. Пръв слезе от самолета и бързо закрачи към сградата на летището „Ла Гуардия“. Тъй като имаше само ръчен багаж, веднага взе такси за Си Би Ей. Щом пристигна, потърси Чък Инсън в кабинета му, но не го намери. Един от редакторите на „подковата“ му извика:

— Здрасти, Хари! Чък е на пресконференцията, давана от Кроф. Цялата се записва. Ще можеш да я видиш. — А когато Партридж се отправи към „подковата“, редакторът добави: — О, ако току-що пристигаш и не си разговарял още с никого, да знаеш, че тази вечер Кроф няма да води новините. Ти ще седнеш на неговото място.