Артър Хейли
Вечерните новини (40)

12

Шест дена след пристигането на пленниците и придружителите им в Нуева Есперанса Мигел получи серия писмени нареждания от „Сендеро Луминосо“ в Аякучо. Донесе ги пратеник с камион, който бе изминал осемстотин мъчителни километра през опасни планински проходи и мочурливи пътеки из джунглата. Бе докарал и специални съоръжения.

Най-важната инструкция се отнасяше до видеозаписа, който трябваше да бъде заснет с пленницата. Донесен бе и текстът, в който не бе позволено да се правят каквито и да е промени. Изпълнението на тази задача бе възложено лично на Мигел. Другото нареждане потвърждаваше, че задълженията на Боделио са свършили и той трябва да се върне заедно с пратеника в Аякучо, откъдето щеше да замине със самолет за Лима. Камионът щеше да дойде в Нуева Есперанса отново след няколко дни, за да донесе още неща и да вземе готовия видеозапис.

Вестта, че Боделио ще се върне в Лима, не изненада, но обезпокои Мигел. От една страна, бившият доктор знаеше твърде много, от друга, той неизбежно щеше да възстанови навика си да пие, което значеше — и да приказва. Така че извън контрол Боделио представляваше заплаха не само за сигурността на малкото им укрепление тук, но и за безопасността на самия Мигел. А това го тревожеше най-много от всичко. При други обстоятелства би накарал Боделио да се поразходи из джунглата заедно с него, след което щеше да се върне само Мигел. Но колкото и да бяха безмилостни, хората от „Сендеро Луминосо“ щяха да побеснеят, ако някой наемник убие техен човек, независимо по каква причина. Ето защо Мигел се задоволи само да изпрати поверително послание със сериозно предупреждение за опасността, която би представлявал Боделио на свобода. В „Сендеро Луминосо“ бързо щяха да вземат подходящо решение. И Мигел не се съмняваше какво ще бъде то.

Остана доволен от изричното нареждане да поддържа тримата заложници в добро здраве поне засега. Фактът, че споменаваха за „трима заложници“, чийто брой бяха узнали вероятно от новините, показваше одобрението на върховното командване към решението на Мигел да вземе и стареца, макар това да не се предвиждаше в първоначалния план.

Той насочи цялото си внимание към специалните съоръжения за записа на образ и звук. Това бе една камера „Сони Камкордер“ с касета, триножник, прожектор и портативен дизелов генератор на сто и десет волта. За Мигел не бе никакъв проблем да се справи с апаратурата, тъй като и по-рано бе правил видеозаписи на пленници.

Знаеше обаче, че ще му трябва помощ и някакви строги мерки, които да осигурят подчинението на тази непокорна жена. Той избра за асистенти Густаво и Рамон, които му бяха направили впечатление като най-сурови с пленниците и които му се виждаха достатъчно хладнокръвни и за най-жестоките мъчения, ако се наложеше. Сеансът, реши Мигел, щеше да се състои на другата сутрин.

* * *

Щом в колибата влезе достатъчно дневна светлина, Джесика се залови за работа. Макар да бе установила, че личната й чанта и съдържанието на джобовете и на тримата са били иззети вероятно още при пленяването им, тя се зарадва на няколкото кламера, един гребен, малко тефтерче в задния джоб на Ангъс и една химикалка, паднала през дупка в джоба на Ники, които бяха останали незабелязани. По нейно настояване тефтерчето и химикалката бяха скрити и предишния ден бе използвала дежурството на Висенте да ги получи от Ангъс и Ники. Джесика смяташе да нарисува лицата на хората, които бе видяла през това време, докато споменът за тях все още бе силен. Без да има някакъв талант, тя умееше да си служи с молив и се надяваше да улови характерното във всяко лице, та да го използва по-късно в разкриването на извършителите на това престъпление.

Първата рисунка, която все още не бе завършила, бе на високия оплешивяващ мъж с внушителна стойка, когото смътно бе различила все още в полусъзнание на вратата на първата колиба и към когото добре си спомняше, че бе отправила първата си молба за помощ. Ясно виждаше изненадата в реакцията на този мъж, който впоследствие очевидно не бе направил нищо за тях. Кой бе той? Защо бе там? Участваше ли и той? Джесика бе убедена, че той бе американец, и се надяваше някой ден да бъде издирен благодарение на малката й скица. На нея безпогрешно можеше да бъде разпознато лицето на капитан Денис Ъндърхил.

Шумът на стъпки отвън я накара бързо да прибере листчето в сутиена си, по липса на друго място. Тефтерчето и химикалката пъхна под тънкия дюшек на леглото.

Появиха се Мигел, Густаво и Рамон с апаратура, твърде добре позната на Джесика.

— О, не! — викна тя на Мигел. — Не си губете времето да правите това. Отказвам да ви съдействам с какъвто и да е запис.

Мигел не й обърна внимание. Той съвсем спокойно инсталира камерата върху триножника и нагласи прожектора, който включи към един кабел. Кабелът излизаше през вратата навън, откъдето се чуваше звукът на задействания генератор. Само след миг трите клетки бяха силно осветени, а прожекторът бе насочен към празен стол точно срещу обектива. Все така бавно Мигел се отправи към клетката на Джесика и каза с леден и твърд глас:

— Ще правиш точно каквото ти казвам и когато ти наредя, кучко! — Той й подаде трите изписани на ръка страници. — Ще прочетеш точно това и нито дума повече, без да променяш каквото и да е в него.

Джесика взе страниците, прочете ги набързо и ги скъса на малки парченца, които изхвърли през бамбуковата решетка.

— Казах, че няма да го направя за нищо на света. Мигел не реагира, а само погледна към Густаво, който чакаше наблизо. Кимна му.

— Вземи момчето.

Решимостта на Джесика отстъпи пред тръпка на страх. Тя видя как Густаво отключи катинара, влезе в клетката на Ники, хвана го за рамото и като изви ръката му, го изблъска навън точно пред килията на Джесика. Видимо изплашен, Ники не каза нищо. Разтреперана, вече изпотена, Джесика строго попита двамата мъже:

— Какво ще правите? Никой не й отговори.

Рамон донесе стола, използван обикновено от въоръжените пазачи. Густаво бутна Ники да седне и двамата мъже го завързаха с въже. Густаво съблече ризата му наполовина, оголвайки слабите му гърди. Междувременно Рамон бе запалил цигара.

Предчувствайки какво се готви, Джесика викна към Мигел:

— Чакайте, може би действах прибързано. Моля ви, почакайте! Нека да поговорим!

Мигел не каза нищо. Наведе се, вдигна няколко от парченцата, хвърлени от Джесика.

— Това бяха три страници. За щастие, предполагах, че ще направиш такава глупост, и ти дадох само копието. Но цифрата три си остава. — Той даде знак на Рамон с три пръста: — Изгори го три пъти добре.

Рамон разпали огънчето на цигарата си, извади я от устата и с рязко движение заби горящия й край в гърдите на Ники. За миг момчето бе така стъписано, че не издаде звук. После изпищя от силната болка.

Джесика също пищеше — диво, безумно — и със сълзи на очи се молеше изтезанието да спре, уверявайки Мигел, че ще направи всичко, което той иска. В третата клетка Ангъс блъскаше решетката и също крещеше. Думите му се сляха с общата врява и почти не се чуваха.

Рамон слушаше и гледаше с иронична усмивка. Дръпна отново от цигарата си няколко пъти да засили огънчето. Когато краят й отново почервеня, той го притисна втори път върху гърдите на Ники. Писъците на момчето станаха неистови, докато Рамон потрети процедурата. Миризмата на изгоряла плът се вплете сякаш в писъците на момчето и отчаяните ридания на майка му.

Мигел остана напълно безразличен към всичко наоколо. Той изчака, докато врявата постихна, и нареди на Джесика:

— Ще седнеш пред камерата и ще говориш, като ти дам знак. Написал съм на картони всичко, което трябва да кажеш. Ще четеш текста от тях. Ще повтаряш дума по дума каквото е написано. Ясно ли е?

— Да — покорно отвърна Джесика, — ясно ми е. Като чу колко е прегракнала, Мигел каза на Густаво да й донесе вода.

— Аз не искам… Ники има нужда… от грижи за раните си. Сокоро знае…

— Млък! — скара й се Мигел. — Ако продължаваш да ни ядосваш, момчето пак ще си изпати. Ще стои така, а ти ще се подчиняваш! — Той изгледа свирепо Ники, който тихичко плачеше. — И ти млъквай! — После се обърна към Рамон: — Рамон, дръж „ръжена“ горещ.

— Да, шефе — кимна Рамон и всмукна отново да разпали цигарата си.

Джесика затвори очи. Ето какво им бе навлякла нейната съпротива. Може би някой ден Ники ще й прости. За да го предпази от нови страдания, тя щеше да изпълнява всичко, каквото й кажат, без грешка. Но точно тогава я осени една мисъл.

Кроф бе предчувствал, че някой ден може да го отвлекат и да го накарат да прави подобен запис. Но ето че това се бе случило с нея, макар никой от двамата да не го бе подозирал. Сега се мъчеше да си спомни онези сигнали… Защото Кроф неизбежно щеше да види записа.

Отвориха клетката на Джесика и Густаво й даде знак да излезе. Първият й импулс беше да се втурне към Ники, но я спря ожесточеният поглед на Мигел и новата цигара, която Рамон бе запалил, докато ги наблюдаваше. Джесика само вдигна очи към Ники, срещна неговите и й се стори, че той бе разбрал. Водена от Густаво, тя седна на стола срещу прожектора и камерата. Безропотно отпи от водата, която й дадоха.

Текстът, който трябваше да прочете, бе написан с едри букви върху два картона, които Густаво й поднесе. Мигел бе застанал зад камерата и се взираше през окуляра.

— Като ти дам знак с ръка, започвай.

Знакът бе даден и Джесика заговори, мъчейки се да поддържа гласа си монотонен.

— Отнасят се към нас добре и справедливо. След като ни обясниха причините за отвличането ни, разбрахме защо е било необходимо. Казаха ни и колко лесно могат приятелите ни в САЩ да осигурят завръщането ни здрави и читави. За да бъдем освободени…

— Стоп!

Лицето на Мигел бе почервеняло и изкривено от гняв.

— Кучка! Четеш, като че ли изброяваш списък за пазар, без никакъв израз, хитруваш, та да звучи като насила.

— Ами че то е насила! — Миг по-късно Джесика съжали за поредния си протест.

Мигел даде знак на Рамон, който отново притисна горящата цигара към тялото на Ники, предизвиквайки нов писък.

Почти обезумяла, Джесика падна на колене и започна да се моли:

— Не! Няма вече! Ще го направя хубаво, както искате! Обещавам!

За нейно облекчение този път изтезанието не бе повторено. Мигел постави нова касета в камерата и посочи стола на Джесика. Густаво пак й даде вода. След няколко секунди тя започна отново.

Събрала цялата си сила, се стараеше да направи първите изречения колкото може по-убедителни, а след това продължи:

— За да бъдем освободени, вие трябва просто бързо и точно да последвате инструкциите, придружаващи този запис…

Веднага след думата „запис“ Джесика облиза с език устните си. Знаеше, че поема риск както за себе си, така и за Ники, но се надяваше, че движението й ще изглежда естествено и ще мине незабелязано. Липсата на възражения доказа, че не се е излъгала, и така тя съобщи на Кроф и другите, че думите, които изрича, не са нейни. И независимо от всичко, което ставаше наоколо й, изпита приятно задоволство и продължи да чете от картоните в ръцете на Густаво.

— …но бъдете сигурни в едно: ако не изпълните точно тези инструкции, никога повече няма да ни видите. Много ви моля, не позволявайте това да се случи!

Но какви бяха тези инструкции? Каква цена искаха похитителите за освобождаването им? Джесика само се чудеше, но вече не смееше да пита. При това й оставаше още твърде малко време да сигнализира и други неща. Бързо трябваше да реши: лявото или дясното си ухо да докосне… Вярно е, че хората тук бяха въоръжени и вероятно добре организирани, но охраната понякога не бе много строга, а пазачите им често заспиваха нощем: чуваха ги като хъркат… Без да се колебае повече, Джесика вдигна ръка и уж случайно почеса лявото си ухо. Готово! Никой не бе забелязал! И продължи със заключителните думи:

— Ние ще чакаме, разчитайки на вас, с искрената надежда, че ще вземете правилно решение и…

След няколко секунди записът свърши. Джесика затвори очи с облекчение, а Мигел изключи прожектора и се отмести от камерата с лека усмивка на задоволство.

* * *

Мина цял час, преди да дойде Сокоро, час на болки за Ники и мъчения за Джесика и Ангъс, които го чуваха как тихичко стене на леглото си, но не можеха да отидат при него. Джесика бе помолила с жестове дежурния на пост да й позволи отиде при Ники, но макар човекът да разбираше какво е желанието й, без да знае английски, отговаряше й само с клатене на глава и с думите: „No se permite.“ („Забранено е!“)

Тя бе съкрушена от чувството си за вина. Опитваше се да обясни на Ники:

— О, миличък, толкова съжалявам. Ако имах представа какво ще направят, щях веднага се съглася със записа. Не можех и да предположа…

— Не се тревожи, мамо — опитваше се, въпреки болките си, да я успокои Ники. — Не беше твоя вината.

— Никой не би повярвал на какво са способни тези диваци, Джеси — обади се Ангъс от третата килия. — Много ли те боли, приятелю?

— Доста — трепереше гласът на Ники. Джесика пак се обърна към пазача:

— Доведете Сокоро, сестрата, разбирате ли, Сокоро. Този път мъжът не й обърна внимание. Той седеше и си четеше някаква книжка с комикси, без изобщо да вдига очи от нея.

Най-сетне Сокоро дойде, но явно по свое желание.

— Моля ви, помогнете на Ники — каза й Джесика. — Вашите приятели го изгориха.

— Вероятно го е заслужил.

Сокоро даде знак на пазача да отвори клетката на Ники и влезе. Като видя четирите рани, зацъка с уста, обърна се и напусна килията, която бе заключена веднага след нея.

— Нали ще се върнете? — извика Джесика.

За миг Сокоро като че ли пак щеше да отговори нещо сопнато, но само кимна и се отдалечи. Няколко минути след това се появи с един съд, кана вода и пакет с марля и превръзки. През решетките Джесика я гледаше как внимателно измива раните на Ники с вода, а той потреперва от време на време, без обаче да издава звук. Сокоро ги изсуши с парче плат и на всяка постави по една марля, закрепвайки я с лейкопласт.

Джесика предпазливо я заговори:

— Благодаря ви. Много сте сръчна. Мога ли да попитам…

— Това са изгаряния втора степен и ще зараснат. След няколко дни ще махна превръзките.

— Можете ли да му облекчите болката?

— Тук не е болница. Ще търпи.

Но като се обърна към Ники, каза му сухо и без усмивка:

— Лежи мирно днес, момче. Утре ще те боли по-малко.

Джесика се осмели да попита още нещо:

— Моля ви, защо не ме оставите да ида при него? Той е само на единайсет години. Не може ли да постоя при него като майка поне само за няколко часа?

— Питах Мигел. Той каза не. — След секунда Сокоро я нямаше.

В настъпилата тишина се чу тихият глас на Ангъс:

— Така ми се ще да направя нещо за теб, Ники. Животът е несправедлив. Не биваше да ти се случва това.

Никой не каза нищо. След малко се обади Ники:

— Деденце…

— Кажи, старче.

— Има нещо, което…

— Което мога да направя за теб ли? Какво е то?

— Разказвай ми за ония стари песни, дето беше започнал последната сутрин на закуска у дома, или ми попей някоя.

Очите на Ангъс плувнаха в сълзи. Най-малко бе очаквал такова желание.

Всичко, свързано с песни и музика, привличаше вниманието на Ники и понякога в летните вечери на вилата им край езерото, близо до Джонстаун в щата Ню Йорк, дядо и внук слушаха песни от Втората световна война, които две поколения по-рано и при друг вид изпитания бяха поддържали духа на Ангъс и мнозина като него. Ники бе ненаситен за разказите на дядо си и сега Ангъс се мъчеше да си спомни любимите му думи и изрази.

— Във ВВС-то си имахме цяла колекция плочи на седемдесет и осем оборота. Те вече отдавна са изчезнали. Обзалагам се, че никога не си виждал такива плочи.

— Виждал съм. Бащата на един мой приятел още пази няколко.

Ангъс се засмя. Двамата с момчето бяха водили подобен разговор преди няколко месеца.

— Както и да е, пренасяхме тези плочи от база в база и понеже са много лесно чупливи, никой от нас не ги поверяваше на друг вид транспорт. И навсякъде, където бивахме разквартирувани, се разнасяха песните на големите изпълнители и оркестри като Бени Гудман, Томи Дорси, Глен Милър… Пееха и млади певци като Франк Синатра, Рей Ебърли, Дик Кеймс. После ние си тананикахме песните им и сами под душа.

— Изпей ми сега една, деденце.

— И таз добра, дали ще мога? Гласът ми много е остарял.

— Нищо, опитай, Ангъс — подкани го Джесика. — А ако я знам, ще се присъединя и аз.

Ангъс затърси в паметта си. „Имаше ли Ники предпочитания към някоя песен?“ — опита се да си спомни той предишните им преживявания заедно.

Да, имаше! И като си пое въздух, Ангъс запя и погледна навън към пазача, чудейки се как е възможно да им налагат забрана да говорят. Но на човека, изглежда, не му беше до тях и си отгръщаше една след друга страниците на книжката с комикси.