Артър Хейли
Вечерните новини (55)

14

Партридж и останалите трима напредваха мъчително и бавно през джунглата, отдалечавайки се от шосето, където бе кацнал самолетът им. Пътеката, ако изобщо можеха да я нарекат така, често се скриваше под растителността и понякога за дълго изчезваше. Налагаше се да си проправят път, като изсичаха стъблата с мачете. Високите дървета образуваха почти плътен навес над главите им. Небето бе мрачно и от надвисналите облаци всеки момент щеше да се изсипе дъжд. Някои стъбла бяха гротескно извити, с дебела кора и листа като от кожа. Партридж бе прочел някъде, че в Перу растат осем хиляди известни вида дървета.

Бяха облени целите в пот, а и ятата насекоми още повече ги затрудняваха. Изглежда, че комарите дори харесваха спрея против тях, с който обилно се бяха напръскали, преди да тръгнат.

Гъстата джунгла бе прорязана само от река Хуалага, а според едромащабната топографска карта, с която се бе сдобил Фернандес, няколко възвишения ги деляха от крайната им цел. Нуева Есперанса бе на около петнайсет километра от мястото, където се намираха — трудно преодолимо разстояние в тези условия.

Партридж помнеше втория сигнал, който Джесика бе успяла да даде по време на видеозаписа. В запечатано писмо, връчено му лично от Рита в Перу, Крофърд Слоун обясняваше, че докосвайки лявото си ухо, Джесика е съобщила: „Охраната тук не винаги е строга. Нападение отвън би могло да се окаже успешно.“ Скоро щяха да проверят надеждността на тази информация.

Водени от Фернандес, който държеше топографска карта и компас, след няколко часа те стигнаха до едно оголено място, отвъд което забелязаха колиба между стволовете на дърветата. Партридж вече се бе убедил, че Фернандес познаваше тези места по-добре, отколкото сам бе твърдял. Дали пък не беше и той от онези по-лупочтени хора, които тайно черпеха облаги от незаконната търговия с кокаин? Доловил сякаш съмненията му, Фернандес обясни:

— Няколко пъти съм идвал тук на състезанията с кучета и понита, които нашето правителство има обичай да устройва за високопоставени гости от Вашингтон. Веднъж бе дошъл министърът на правосъдието и имаше много журналисти. Аз бях между тях.

Партридж се усмихна при споменаването на състезанието с кучета и понита — професионален жаргон между чуждестранните журналисти, използван в израз на пренебрежително отношение към зрелищата, устройвани от местните власти при посещение на американски правителствени служители. Това бе всъщност демонстрация на борба с наркотрафика, при която военни части правиха десант с хеликоптери на определено място и изкореняваха или изгаряха насаждения с кока и взривяваха една-две от лабораториите в околността. Зрителите се възхищаваха от експедитивността на правителствените сили, без да знаят, а може би пренебрегвайки факта, че хиляди хектари с кока и десетки други лаборатории оставаха непокътнати. На следващия ден в американските вестници се появяваха снимки от спектакъла, съпроводени от похвални декларации; същото се повтаряше и по телевизията. Само журналистите, знаейки, че са били използвани за статисти, преглъщаха и криеха срама си. Ето какви работи ставаха в Перу, без в страната да има все още нито диктатура, нито комунизъм, но едно от двете непременно щеше скоро да дойде, мислеше си Партридж.

Фернандес огледа оголеното място сред джунглата, после колибата и остана доволен, че в нея няма никой. И отново ги поведе на изток, пак през джунглата, но след малко им даде сигнал да спрат и да бъдат предпазливи. Раздели листата на една папрат и им посочи накъде да гледат. Един по един те заставаха пред импровизираната наблюдателница, за да видят групата паянтови постройки на около километър пред тях. Покрай брега на реката имаше двайсет-трийсет колиби, от които по разкаляна пътека се стигаше до дървен кей с привързани към него най-различни лодки.

— Май стигнахме до Нуева Есперанса — прошепна Партридж с облекчение. Оттук-нататък командването поемаше той. — Слънцето е близо до хоризонта и скоро ще се стъмни. Искам да огледаме колкото се може по-добре, преди да настъпи мрак. Мин, вземи и другия бинокъл и ела с мен. Фернандес и Кен, застанете на пост и гледайте да не дойде някой откъм гърба ни. Разберете се помежду си как да се сменяте и ако се покаже някой, бързо ме извикайте.

Долу при колибите не се забелязваше почти никакво движение. На кея двама мъже работеха около лодка с извънборден мотор. От една колиба излезе жена, изсипа зад нея една кофа и се върна вътре. Откъм джунглата дойде мъж и влезе в друга постройка. Две мършави кучета ровеха из купчина смет. Навсякъде бяха разпилени боклуци. Гледана отгоре през бинокъла, Нуева Есперанса приличаше на сметище сред джунглата.

Партридж задържаше поглед върху всяка колиба поотделно, убеден, че пленниците са в някоя от тях, но по нищо не можеше да разбере точно в коя. Очевидно щеше да му трябва поне още цял ден за наблюдения, така че бе изключено да мисли за какъвто и да е опит да действа още тази нощ, та да излетят със самолета утре сутринта. Реши да изчака, докато се стъмни.

В този момент Мин го докосна пс ръката и посочи колибите. Партридж отново се взря през бинокъла. В слабата вече светлина видя един мъж да крачи по пътеката между двете части на селището. За разлика от другите, този човек се движеше бързо към някаква цел. Но му направи впечатление и нещо друго… А, да! Мъжът носеше пушка, преметната през рамо. Двамата с Мин започнаха да го следят с биноклите си.

Една от колибите бе като че ли малко по-настрани от другите. Партридж я беше забелязал и по-рано, но нищо особено не бе привлякло вниманието му към нея. Мъжът влезе точно там. През един отвор на предната й стена проникваше съвсем малко от оскъдната дневна светлина. Няколко минути минаха, без да се случи нищо. После от същата колиба излезе друг мъж и се отдалечи. И той носеше пушка.

Дали не бяха станали току-що свидетели на смяна на пазачите в колибата с пленниците, се почуди възбудено Партридж. Необходими му бяха още доказателства и продължи да наблюдава.

Часовете минаваха.

Партридж нареди на Мин да остане за един час сам, а на Кен поръча да го смени.

— Всеки от нас трябва да си почива по малко, но по двама трябва да стоят на пост — единият ще гледа към колибите, а другият ще ни пази откъм гърба. Така че само двама ще могат да спят.

Решиха да се сменят на два часа.

Фернандес предвидливо бе закачил хамаците с мрежата против комари в колибата, на която попаднаха най-напред. И той, и Партридж бяха така изтощени, че моментално заспаха.

Още преди разсъмване Партридж бе намерил отговор на някои от въпросите си за Нуева Есперанса. Очевидно нощем там всичко утихваше — от време на време звънваха само струните на китара или се разнасяха изблици на пиянски смях. Но към 1,30 след полунощ заглъхваха и тези звуци в нощния мрак. Все още не можеше да се разбере дали през нощта пазачите се сменят и на колко време — или нямаше смяна, или бе останала незабелязана.

На следващия ден четиримата продължиха да се редуват на пост с биноклите. Свободните от наряд спяха по два часа в колибата.

По някое време следобед, докато лежеше в хамака си, Хари Партридж се запита: действително ли е всичко това? Наистина ли неговата малка неупълномощена от никого група, ще прави опит да спасява заложниците? Нима само след няколко часа ще трябва или да убиват, или да бъдат убити? Не е ли лудост, което правят? „Макбет“ ли играеха? Нали е професионален журналист? Телевизионен кореспондент, отразяващ военни действия, но не и участник в тях. А ето че изведнъж, и то по собствено решение, сам бе станал авантюрист, наемник, войник.

Но веднага дойде следващият въпрос: ами ако той, Хари Партридж, не успее да направи онова, което е необходимо, на място и веднага, кой ще го направи? И откри, че над всички тези мисли и съмнения бе Джесика. Джесика, която се намираше някъде съвсем близо тук, може би вътре в онази колиба. Джесика-Джема, два образа и два спомена, които винаги се сливаха в съзнанието му.

* * *

Когато отиде при постовите, установи, че всичко е спокойно и няма никаква причина за тревога. Но наблюденията бяха донесли нова информация и вече съществуваха оформени мнения.

Да, редовната смяна на въоръжени хора в същата колиба, която следяха от снощи, бе факт, който доказваше, че в нея действително има пленници. Смяната ставаше приблизително на всеки час, но не винаги точно. Понякога закъсненията бяха около двайсет минути, което подкрепяше сигнализираното от Джесика.

От сутринта една жена на два пъти бе внасяла нещо като съдове с храна и пак на два пъти бе излизала с кофи, които бе изсипала в храстите.

Сменящите се пазачи, макар въоръжени с автоматични картечници, очевидно не бяха войници, нито имаха някаква строева подготовка.

През целия ден движението до и от Нуева Есперанса бе осъществявано само по реката. Не се виждаше път за автомобил. Двигателите на лодките явно се пускаха без ключове, което значеше, че лесно може да се открадне плавателен съд, ако спасителната операция го наложи. Но тогава щяха да останат достатъчно други лодки за преследвачите. Кен О’Хара, който разбираше от лодки и двигатели, бе набелязал кои са най-добрите.

Наблюдателите бяха единодушни, че хората долу са съвсем спокойни и очевидно не очакват да бъдат внезапно нападнати отвън. „Иначе биха поставили патрули, включително и на нашето възвишение“ — обясни Фернандес.

По здрач Партридж извика другите трима и ги уведоми:

— Достатъчно дълго наблюдавахме. Тази нощ слизаме долу. Ти ще водиш — обърна се той към Фернандес. — Искам да сме при колибата в два след полунощ. По пътя ще пазим пълно мълчание. Ако се налага, ще си шепнем.

— Ще дадеш ли знак за нападение, Хари?

— Да — отвърна Партридж. — Аз ще се приближа, ще надникна вътре и ще вляза пръв. Искам ти да вървиш плътно след мен, Мин, и да ме прикриваш откъм гърба. Фернандес ще остане по-назад и ще следи какво става около другите колиби, но ще дойде при нас, ако имаме нужда от помощ.

Фернандес кимна. Тогава Партридж се обърна към О’Хара:

— Кен, ти слизаш направо на кея. Реших да тръгнем с лодка. Не зная в какво състояние са Джесика и Никълъс, но едва ли ще могат да изминат целия път пеша.

— Ясно. Искаш да задигна лодка.

— И дори, ако можеш, да изкараш от строя няколко от другите, но без да вдигаш шум.

— Не можем да запалим мотора без шум.

— Не! — отвърна Партридж. — Ще гребем, докато се отдалечим, после ще се оставим на течението, което за щастие е в нашата посока. Едва след като сме достатъчно далеч, та да не ни чуват, ще пуснем мотора.

Още докато говореше, Партридж си даваше сметка, че залага на цяла поредица от щастливи случайности. Но ако нещата не се наредяха по най-благоприятния начин, щяха да взимат решение на място, включително и за използване на оръжието.

Като си спомни, че планираната среща с „Шайена“ на „Аеролибертад“ бе за осем часа сутринта, Фернандес попита:

— Реши ли към коя от двете възможни писти ще се насочим — Сион или малката?

— Ще реша на лодката в зависимост от това как се развият нещата и колко време ще имаме.

Оставаше само да проверят оръжието си и да се освободят от излишния багаж, за да се движат колкото може по-бързо. Всички бяха обзети от вълнение, смесено с напрегнато безпокойство.