Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (76)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След като се добрал благополучно до Коканд, Агабег решил, че е опасно да продължава пътя сам, още повече с пари в пояса; по-разумно било да тръгне с някой керван. Трябвало, да почака в Коканд; през това време тъкмо пристигнал и Настрадин Ходжа.

Крадецът го посрещнал с думите:

— Ако беше закъснял още един ден — край. Утре вечер тръгва керван за Истанбул и Агабег заминава с него.

— Значи утре ще имаме много работа — отвърнал Настрадин Ходжа. — Как е мойто ненагледно магаре?

— Нищо му няма, само дето му е скучно. Затъжило се е за тебе.

— Има си хас, такава раздяла! Нищо, утре ще бъдем заедно. Значи Агабег още не е ходил при Рахимбай, не му е предлагал скъпоценностите?

— Не, не е. Аз го следя на всяка крачка.

— Самият аллах ни помага!

Отседнали в една бедна мръсна чайхана, с черги вместо килими, с чугунени вместо медни казани, лоени кандила вместо шарланени; тя надзъртала от пресечката към главния пазарен площад принизено и плахо — като просякиня, случайно попаднала на богат пир, която разбира, че не й е мястото тук. И наистина мястото й не било тук, между големите богати чайхани, които опасвали пазара със светлини и за да примамят гостите, изпълвали синия вечерен здрач с рев на тръби, писък на зурни и грохот на тъпани.

В една от тия богати чайхани се бил настанил Агабег; крадецът показал в коя точно.

— Придиря човекът, той е везир и му приляга само богата чайхана — рекъл Настрадин Ходжа.

Подухвал мек кадифен ветрец; градът, уморен от съсипващата жега през деня, блажено си почивал, потопен в нощната ведрина и прохлада; настъпвало новолуние, месечината — тънка извита дъга — едва се очертавала, „като вежда на ширазка туркиня“, както е казал на времето Хафез… Настрадин Ходжа много обичал тия часове в големите многохилядни градове — това кратко сглъхване на кипящия живот, който сякаш набира сили за новия сутрешен прибой. Той отдавна бил постигнал тайните на жизнената пълнота — в противоположностите: в труда, без който почивката няма сладост, в опасностите, без които победата не носи радост; ето защо вечерното затишие, толкова нетърпимо за него в сънния Ходжент, тук, на огромния кипящ пазар, му се струвало пленително-прекрасно в своята мимолетност.

С пълна душа, с благодарствена възхвала към живота посрещнал той и шумното пъстроцветно утро, разпенено от блъсканици, навалици, от водовъртежите на разноплеменни тълпи, от нарастващия рев, слял в себе си мислими и немислими земни звуци. Вдигнал се прах и замъглил небето, заскърцал между зъбите, набивал, се в ноздрите; земята, нагрята от слънцето, сякаш дърпала към себе си дългите светли нишки, сгъстявала ги до черно; кахлените шапки на минаретата се напекли, разтопили въздуха около себе си; минало още половин час — и на пазара не можело да се диша!

Тогава от възглавниците на най-богатата чайхана, След като допил сутрешния си чай, се надигнал Агабег и рекъл:

— Чайханджийо, плаща? Хвани си колкото трябва за всичкия ми престой. И ми изведи дългоухото, покрито с козина.

Дори зад гърба на магарето той не го наричал другояче, освен с косвени имена, да не би, като се озове в двореца в Кайро, случайно да се изтърве и да иде набързо в тайната стая.

Настрадин Ходжа и крадецът, които от сутринта се навъртали около чайханата, се скрили зад ъгъла.

Бъдещият египетски везир минал покрай тях, без да ги забележи, повел магарето за юлара. Дългоухото, покрито с козина, било много омърлушено: муцуната му висяла до земята, ушите му клюмали, опашката му била безсилно отпусната, четчицата на върха й едва се поклащала.

— Ох, завалията, колко е тъжно — обърнал се крадецът към Настрадин Ходжа. — Това се казва истински приятел. Много хора могат да се поучат от него.

Тръгнали след Агабег през тълпата, през непоносимата блъсканица из бучащите покрити чаршии; тук нямало въздух, всичко било пара, която се вдигала от земята, обилно полята от поливачите; хиляди миризми на кожи, бои, отвъдморски подправки, гниещи отпадъци и смет, продавачи и купувачи, плувнали в пот в халатите си — всичко това се смесвало и се сгъстявало до такава невероятна степен, че лепнело по ръцете и по лицето като някаква блатна каша… Агабег отминал бояджийската, обущарската, самарджийската чаршия и излязъл на големия пазарен арък. Настрадин Ходжа сръгал крадеца с лакът:

— Търси дюкяна на Рахимбай.

 

 

Дебелият сарафин Рахимбай тоя ден още не бил направил сефтето и се прозявал от скука в дюкяна си. По лицето му, което си било върнало предишната закръгленост, по къдриците на сресаната брада, по сънливо-ситите му очи личало, че след сандъчената буря никакви смутове не са вълнували неговия душевен свят. Така си и било: оскърбената съпруга благоволила да му прости, арабските атове, здрави и читави, били затворени в конюшнята и под тройна охрана чакали следващото надбягване; велможата — макар и хладно — когато го срещнел, отвръщал на поздравите му; животът на сарафина влязъл в предишния си равен коловоз.

Днешното знойно утро също не обещавало никакви особени вълнения; дори напротив, той мислел да затвори дюкяна и да се отдаде на сладостна почивка в къщи при съпругата си. Напразни мечти! Над безгрижната му глава вече бучали и кръжели вихрите на нови несгоди.

Пред дюкяна му спрял един твърде солиден на вид човек, водел магаре за юлара:

— Да пребъде над тебе словото на аллаха, търговецо! Кажи, не те ли викат Рахимбай?

— Позна, Рахимбай ме викат. Каква работа те води при мен, пътниче?

— Много съм слушал за тебе отвъд планината като за честен търговец, ето защо търсех точно тебе сред кокандските сарафи.

Рахимбай, като всеки изпечен мошеник, ценял твърде високо мнението на другите за себе си; зарадван и поласкан от думите на Агабег, той веднага се настроил благосклонно към него; впрочем според природата на своето мошеничество той и това разположение почувствувал другояче: хитро да го измами, само че по другарски — неусетно и меко, с оттенък на доброжелателство.

— Не си първият, пътниче, дето идваш при мене с такива думи — отвърнал Рахимбай, запухтял самодоволно и загладил кръглия си издут корем. — Мене, слава на аллаха, по цяла Фергана и отвъд нея ме знаят като честен човек: надявам се да остана такъв и занапред.

— Доброто име е по-скъпо и от парата — вежливо се поклонил Агабег.

Търговецът не му останал длъжен — отвърнал със същия поклон:

— А още по-скъпа е срещата с достоен и разумен събеседник.

— Самата истина! — възкликнал Агабег. — Точно такава среща ми изпрати днес аллах.

— Това са думи, родени от самото благородство — отвърнал търговецът.

— Те са само огледало; отразяват това, което е пред тях — подхванал Агабег.

Те дълго се кланяли един другиму, надпреварвали се да се хвалят взаимно, превъзнасяли се до небесата; а в това време очите на сарафина — истинското огледало на неговия разум — станали на тесни цепки, стрелкали се и шарели по пътника, мъчели се да проникнат през пояса в кесията му.

Най-сетне опрели до работата. Рахимбай броил на Агабег шепа звънко злато — с пет монети по-малко от това, което се полагало според стойността на динара и танга на кокандския пазар, при това той съкрушено се вайкал и разправял колко много е поскъпнало арабското злато напоследък, което, разбира се, било чиста лъжа. Агабег, който бил обигран в шашмите, проницателно се усмихвал, но не взел да се препира; какво били за него тия нищожни пет динара, когато в Кайро го очаквала дворцовата хазна!

— А сега, почтени — прекъснал той излиянията на търговеца, — имам още една работа за тебе. — Той изсипал динарите в една обла кесия от черна кожа, прибрала я и извадил от пояса друга. — Имам скъпоценности — гердани, гривни, пръстени. Може би ще ги купиш?

— По-тихо! — Рахимбай се подал иззад тезгяха, огледал се наляво, надясно: дали наоколо няма шпиони или стражари. — Не си ли чул, пътниче, че в Коканд такива сделки са забранени, ако предварително не е известено началството? Можем да загазим: ти да загубиш скъпоценностите, а аз да отида в затвора.

— Чул съм, но вярвам, че двама разумни люде…

— И честни — побързал да добави търговецът.

— И най-важното — предпазливи — додал Агабег. Свършили разговора е усмивки: не им трябвали повече думи.

Рахимбай изсипал на тезгяха една шепа дребни сребърни монети — колкото за очи, ако дойде стража, след това развързал кесията и запретнал краищата, за да види скъпоценностите, без да ги изважда.

Притаени наблизо зад ъгъла, крадецът и Настрадин Ходжа гледали как дебелото лице на сарафина се променило, почервенявало, наливало се с кръвна злоба, от която зашавали космите на брадата му.

— Я ми кажи, пътниче: откъде, кога и как са попаднали тия скъпоценности у тебе?

— Почтени търговецо — отвърнал Агабег, — да оставим тия въпроси за началството, без което решихме да минем. Какво те интересува откъде и как? Твойта работа е да ги вземеш или да не ги вземеш. Ако ги вземеш — плащай шест хиляди.

— Пари ли? — задъхал се търговецът. — Шест хиляди! Да съм броял пари за моите неща, откраднати от мене!

Тук Агабег усетил, че работата не е чиста: тоя сарафин да не смята да го оплете с измамничество?

С бързо движение докопал кесията.

Ама и търговецът не дремел — вкопчил се в нея здраво с разкривени пръсти.

И двамата замрели, разделени от тезгяха, но събрани от кесията. По-здраво не можел да ги свърже и железен синджир!

Двамата се изгаряли е погледи, изпълнени е бясна злоба; очите им се обърнали, станали мъртвешки изцъклени, залели се с белезникава мътилка, като на разярени петли. Въздухът със свистене и хъркане изригвал от гръкляните им, схванати от гърчове.

При това трябвало да си мерят движенията, да удържат крясъците си, за да не привлекат вниманието на заптиите.

— Пусни! — захъркал Агабег.

— Дай! — простенал търговецът.

— Мошеник!

— Мръсен джебчия!

Последвала кратка схватка — яростна, но тиха, отстрани почти незабележима. Изглеждало, че двама почтени люде водят поверителен разговор, наведени над тезгяха; само ако се вслушал, по глухата караница, хъркането и пресекливото дишане, сподавените стонове и скърцането със зъби човек можел да се досети каква е работата.

Схватката завършила наравно.

Вкопчени в кесията, заморени, хрипкаво задъхани, двамата пак се вдървили един срещу друг.

— О, потомък на шейтана, о, вонящ чакал, ето каква била честността ти! Пусни, ти казвам!

— Дай, нечестивецо, ти, дето си изял леша на баща си!

Доскоро съперници във взаимните хвалби и превъзнасяния, сега те бълвали змии и гущери: това често се случва с хората, когато помежду им се окаже кесия.

— Осквернител на гробниците и джамиите! — стенел търговецът с диво изцъклени очи. — О, съветник на шейтана в най-черните му дела!

— Млък, гнусен прелюбодеецо, съгрешил вчера с маймуна! — отвръщал Агабег, шумно дишайки през носа, понеже яростен студен гърч стегнал челюстта му и сковал зъбите му.

Изведнъж, неочаквано за търговеца, той дръпнал кесията с такава неистова сила, че земята под краката на другия се люшнала.

И успял да измъкне — само че не кесията от ръцете на сарафина, а самия сарафин, който увиснал през тезгяха, хванат за кесията.

Добре че успял да свие краката си към корема и се закачил за ръба на тезгяха, отвътре, та не изхвърчал на улицата, макар че бил вече повдигнат от земята.

Това дърпане изтощило Агабег. Търговецът — се възползувал от това и както бил пльоснат върху тезгяха, взел постепенно да примъква кесията под големия си търбух, сякаш бавно-бавно я поглъщал. Но заедно с кесията под корема му се напъхвала и вдървената ръка на Агабег — чак до рамото.

Ако човек погледнел небрежно отстрани, както и по-рано, нямало да забележи нищо. Но крадецът и Настрадин Ходжа не гледали изотгоре, а надълбоко, прониквали в същината на всяко движение, на всеки звук.

— Той храчи в очите на Агабег!

— Оня пък му е захапал брадата. Гледай, гледай, отскубна му цял фъндък!

— Сега плюе: космите са полепнали по езика и по венците му!

— Видиш ли, сарафинът пък насмалко да му отгризе носа!

— Не улучи, изтрака със зъби във въздуха…

Крадецът се тресял от вълнение, жълтото му око светело.

— Време е, хайде, Настрадин Ходжа! Защо се бавиш?

— Трай да погледаме сеир!

Освен двамата, които се боричкали, и двамата сеирджии; имало още един, пети, съпричастен на крамолата — магарето. По-точно казано, то било тук главният виновник, първопричина за скарването: от него започнало всичко, заради него и продължавало, защото Настрадин Ходжа насъскал сарафина и Агабег с една единствена цел — да си върне ненагледното магаре.

То обаче си оставало напълно безучастно: муцуната му била наведена към земята, ушите му клепнали, опашката му безжизнено висяла; само отвреме-навреме тръсвало глава — когато Агабег в разгара на схватката невнимателно дръпвал юлара.

Глухото боричкане около тезгяха се засилвало.

Ставало опасно да се чака: можела да се появи пазарната стража.

Настрадин Ходжа тихичко подсвирнал.

Магарето се сепнало, вирнало муцуна. То познавало това свиркане винаги и навсякъде, през каквито и да било тътнежи и гръмотевици… В това късо подсвирване то чуло и зова на другаря, и заповедта на господаря, и гласа на господа, тъй като Настрадин Ходжа бил за него, разбира се, в известна степен и господ — всемогъщ и неизменно благоносещ.

Свиркането се повторило, след което Настрадин Ходжа се подал иззад ъгъла и показал на магарето своя пресветъл божествен лик.

Няма думи да се опише вълнението, което обхванало клепоухото! То отново намирало изгубеното си божество, светът за него отново се изпълвал със светлина и радост. Подскокнало на четири крака, навирило опашка, заревало и се устремило към сиянието, излъчвано от ъгъла.

Здравият каиш на юлара се опънал като тетива.

Точно по това време Агабег с пухтене и с голям зор се мъчел да изкопчи кесията изпод корема на сарафина. Към напразните му усилия се прибавило внезапното дръпване на магарето. „Самият принц ми помага“ — помислил си Агабег и се напънал с всичка сила. Сарафинът не можал да удържи на тоя съвместен напън и бил извлечен от дюкяна на улицата — разбира се, заедно с кесията си, която той не изпускал из ръце.

Тук вече му се наложило да вика стражата.

— Разбойници! — обезумяло завил той с противен писклив глас, в който в гнусен брак се съчетавали злобата и страхът. — Помоощ! Грабят мее!…

Агабег бил още по-зле: на една страна го дърпал сарафинът, на друга — магарето: силата на магарето надделяла и тримата се повлекли по пътя; най-отпред, заднишком, с наведена глава, дългоухото, след него Агабег с разперени ръце като разчекнат между магарето и кесията, отзад, с разрошена брада виещият търговец, в легнало положение, с повдигната над пътя само горна част на туловището, а тлъстият му корем и късите дебели крака се влачели по земята. Толкова здрав се оказал каишът на юлара, яркендска прочута направа.

Трябвало да се помогне на дългоухото. Ликът на Настрадин Ходжа повторно му се явил иззад ъгъла. Дългоухото, изпаднало в крайно изстъпление, хвърлило едно чифте, дръпнало се, врътнало глава — и юларът не издържал, скъсал се.

Търговецът заорал по очи в прахта. Агабег се пльоснал върху него. Превърнали се на живо кълбо. От всички страни загърмели щитове, задрънчали саби, секири и копия — със застрашителни викове и дюдюкане вече се носела, летяла конна и пеша стража.

Агабег пуснал кесията, за да не изтърве принца, и търтил към ъгъла, зад който изчезнало дългоухото. Но стражарите го настигнали, начоголили го отвсякъде, увиснали по него.

— Махнете се! — ревял със страшен глас Агабег. — Махнете се, серсеми! Знаете ли кой съм аз? Аз съм, египетски везир, чувате ли бре, чапкъни! Ще вя направя на пух и прах.

— Той е апашин! Крадец! — крещял търговецът. — Аз ще докажа! Сияйният Камилбег е виждал тези скъпоценности. Той ще ги познае!…

— Пуснете ме! — задъхвал се Агабег, чувствувайки как заедно с изчезването на магарето от ръцете му се изплъзвало и египетското величие. — Пуснете ме, ви казвам! — Той хъркал и се дърпал като разярен лъв, оплетен в мрежа. — Чувате ли бре! Гит! Или всичките ще ви направя на магарета!

Още един стражар му скочил на гърба и увиснал на врата му.

Обзет от див бяс, Агабег измъкнал от пояса си ибрика с вълшебната отвара.

— Лимчезу! Пуцугу! Зомнихоз! — грозно изревал той и напръскал от ибрика стражарите. — Каламай, дочилоза, чимоза, суф, кабахаз!

— Хвани го! Дръжте го! Дръж! Връзвай! Влачи го! Не го изпущай! — разногласо отвърнали стражарите със своите си заклинания.

Техните заклинания, както и трябвало да се очаква, се оказали много по-могъщи: след едва минута Агабег бил повален, с вързани ръце и крака.

Донесли прът, промушили го между вързаните ръце и крака на Агабег; двама бабанки стражари вдигнали пръта на раменете си. Агабег — египетският везир! — се залюшкал във въздуха като див звяр, уловен от късметлии-ловджии. Чалмата му паднала на пътя, стражарите веднага я докопали и си я поделили на парчета.

Той плюел, изригвал пяна, проклинал, заплашвал — всичко било нахалост! Стражарите, тържествуващи и шумни, го заградили в плътен обръч, скрили го от очите на Настрадин Ходжа и шествието, огласяно от барабани, тръгнало през навалицата на пазара към новия конак, където пребивавал сияйният Камилбег.

Отзад, с подкосени крака, с ръце на сърцето, заплитал крака сарафинът, пазен от двама стражари. Трети носел кесията с вдигната ръка, да я виждат всички: така повелявал законът, та, от една страна, да предотврати съблазънта, а, от друга — да предпази стражарите от одумки.

Стълпеният народ се втурвал подир стражарите.

Пътят пред дюкяна опустял. Прахта се слегнала.

Настрадин Ходжа дал магарето на крадеца:

— Трябва да го скриеш някъде на сигурно място. След това намери вдовицата и елате с нея на съдилището.