Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (52)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

А вълнението в града се усилвало.

От притеснение сарафинът легнал болен.

Велможата, който току-що завършил с голям душевен смут и не без ущърб за своето здраве нощните разговори с хана за тайнственото бягство на пешаварците, бил изправен от това бягство пред заплахата от нови беседи, още по-тягостни. Предчувствувайки ги, велможата заприличал на гръмоносен облак (през който обаче току проблясвала като мигновен слънчев лъч скритата усмивка — дете на скритите мисли за предстоящите състезания, където сега неговите текински коне нямало да срещнат арабските съперници).

През нощта ханът повикал велможата в покоите си. Разговорът бил кратък, при това думите излизали само от едната страна, докато другата по необходимост се ограничавала само е поклони, мърдане на мустаци, въртене на очи, вдигане на ръце към небето и прочее словозаменящи телодвижения (без които наистина синовете и дъщерите человечески биха изпитвали безчет непреодолими трудности в служебните работи, а най-паче в съпружеските).

Велможата излязъл от покоите на хана жълт-зелен и веднага повикал при себе си старшите и средните началници.

Разговорът с началниците бил още по-къс, отколкото разговорът на повелителя с него.

Старшите и средните началници на свой ред извикали младшите; там пък целият разговор бил няколко ругатни.

Що се отнася до низшите, тоест до простите шпиони и пандури, до тях вече не достигали думи, а само пестници.

Отдавна в Коканд не се била случвала толкова неспокойна нощ! По площадите, из улиците, сокаците — навсякъде дрънчало и звънтяло оръжие, на студената лунна светлина проблясвали копия, щитове и ятагани; стражата търсела крадците. Огньовете на стражевите кули издигали високо в тихото небе езиците на тъмночервените си катранени пламъци, над града висяло димно зарево. Монотонно си подвиквали патрулите. В тъмните кьошета, под мостовете, из дупките на дуварите, пущинаците и гробищата се таяли стотици шпиони.

Старшите и средните началници, съпроводени от младшите и низшите, лично обхождали чайханите и странноприемниците. Влезли и в чайханата, където спял Настрадин Ходжа, поднесли към лицето му запалена факла. Той не си отворил очите, макар да чувал как пращят космите на брадата му и да усещал миризма на опърлена четина.

Едноокия крадец тая вечер го нямало при него.

 

 

Настъпилото утро не донесло спокойствие в града.

Към пладне велможата с многобройна свита се появил на Моста на отсечените глави.

Погледът му горял, мустаците щръкнали, гласът му карал хората да треперят.

Той протегнал десницата си. От тълпата конни стражари изскочили двама — на дорест ат и на сив; завъртял камшика, наведен настрани от седлото, подвиквайки и подсвирквайки, първият с гръм и трясък изтрополил по моста — топъл вятър и конска пот облъхнали гадателите. Другият насочил коня си надолу, прегазил в облаци пръски плитката Сая, с един скок се озовал на отсрещния бряг и изчезнал в близкия сокак.

Велможата протегнал десницата си на другата страна — задрънчали щитове, ятагани, копия и натам с ругатни и викове се юрнали пешите стражари.

След това велможата се отправил към стареца — главния гадател. Помежду им започнал таен разговор.

Настрадин Ходжа нищо не можел да чуе от своето място, но се досещал за всяка дума.

Говорели, разбира се, за издирването на изгубените коне. Старецът обещал да повика на помощ всички подвластни му сили от оня свят, в това число и скритите в черепа. Велможата пъхтял, сучел мустак — той не бил дошъл за празни приказки, той искал дела!

Наложило се старецът да се обърне към подвластните му земни сили. Взел да пита гледачите — на кого са гледали вчера и по-завчера, не са ли забелязали у своите доверители нещо подозрително, може би нещо във връзка с дръзкия похитител?

Всички поред отговаряли, че не са забелязали нищо.

Велможата се ядосвал, дърпал мустак. Напрегнатият му стъклен поглед заплашвал със сопи, камшици, с изгонване от града.

Гледачите се оклюмали. Съдбата, която била изтърпяла от тях толкова унижения, внезапно им се явила в нов, могъщ облик, за да се наслади на дългоочакваното отмъщение; днес срещу нея били безсилни не само бобовите зърна и мишите кости, но дори и черепът!

Дошъл редът на Настрадин Ходжа.

Както всички, и той казал, че не е видял и чул нищо подозрително.

Велможата сърдито изпръхтял — пак нищо!

Изведнъж от нишата насреща (точно така мислел и пресмятал Настрадин Ходжа) се чул нечий злобно страхлив, гнусливо креслив глас:

— Нали казваше, че в гледането за издирване на загубено и крадено няма друг като тебе?

Като чул думата „издирване“, велможата трепнал:

— Защо мълчиш, вражалецо? — В стъклените му очи пламнал огън. — Отговаряй! — Гневът, отдавна натрупан в него, търсел отдушник. Ще разпердушиня цялото ви мръсно гнездо, ще го направя на прах и пепел! — загърмял той. — Стража, хванете го! Хванете тоя вражалец, тоя мошеник и го налагайте с камшици, докато не каже къде са откраднатите коне! Или да признае пред хората, че е безсрамен лъжец! Дръжте го! Бийте го!

Заптиите смъкнали халата на Настрадин Ходжа. Двамина се завтекли да мокрят камшиците под моста. Било опасно да се чака повече, Настрадин Ходжа се обърнал към велможата:

— Недостойният роб хвърля в краката на сиятелния княз молба да го изслуша. Аз наистина гледам за издирване на крадено и мога да намеря конете.

— Можеш да ги намериш ли? А защо досега не си ги намерил?

— О, сиятелни княже, за моето гледане трябва окраденият сам да се обърне към мене, иначе то губи силата си.

— Колко време ти трябва за търсене?

— Една нощ, ако пострадалият дойде при мен днес, преди заник слънце.

Тия думи предизвикали сред гледачите шепот и размърдване.

Лицето на кокалестия старец, който вече предвкусвал мъките на изгнанието, светнало от надежда.

Велможата с гневно недоумение гледал Настрадин Ходжа право в лицето.

— Осмеляваш се да ме лъжеш в очите? Мене, дето знам всичките ви лъжи и измами, мен, дето ви търпя тук на моста, само и само да не плащам излишно на повече шпиони!

— В моите думи няма лъжа, о, сиятелни, великолепни властелине!

— Добре, ще видим! Но ако си излъгал, вражалецо, по-добре да не си се раждал на тоя свят! Извикайте сарафина Рахимбай!

— Почтеният Рахимбай е болен! — угоднически напомнил някой от струпаните около велможата средни началници.

— А аз не съм ли болен? — избухнал велможата. — Не съм ли болен? Две нощи не съм мигнал да му търся конете! Донесете го с носилка!

Осем стражари, водени от двама средни и един старши началник, се устремили към къщата на сарафина…

Велможата бил среден на ръст, даже твърде среден; външността му не прилягала твърде на високия многовластен чин; за да поправи това досадно недоглеждане на природата, той винаги носел тесни лачени ботуши с извънредно високи токове, благодарение на което си прибавял ръст и величие. Като потропвал с ботушите назад-напред по калдъръма, той минал насам-натам по моста, след това спрял, с дясната ръка царствено се опрял на каменната ограда, а лявата бавно поднесъл към черните си мустаци и взел да ги поглажда и засуква. Наоколо му всичко било благоговейно безмълвно — и гневът му полека-лека взел да изстива.

През свободните минути велможата не бил чужд на възвишени размисли и даже ги обичал като признак на своето несъмнено духовно превъзходство над подвластните си, „Нали главното задължение на началника е да внушава на подвластните страх и трепет? — размишлявал той. — А това се постига най-просто, като ги пердашиш поред и без разлика, но непременно трябва да съпровождаш лобута с някакво прилично назидание, без което той не може да има необходимите блажени последствия.“ Тези размисли успокоили велможата — той се почувствувал възнесен на могъщите криле на началническата мъдрост в надзвездните висини, откъдето всичко изглеждало гмеж, нищожно, незаслужаващо неговия гняв, а само презрението му; погледът му, устремен към кокалестия старец, не че се смекчил, ами сякаш станал някак безплътен и минавал през него, без да го засегне и без да го наранява. „А що се отнася до действителната вина на бития — разширявал той кръга на своите мисли, — то подобни съмнения изобщо не трябва да имат достъп до разума на началника, понеже ако битият не е виновен за това, за което го бият, то непременно е виновен за нещо друго!“ От тази мисъл, от нейната дълбочина и сила дори дъхът му замрял; нямало къде да се вдига нагоре, по-нагоре била само божествената, мъдрост той се възнесъл до самите й граници и пред неговия взор като че ли се разкрил океан от ослепителна, непостижима светлина.

 

 

Къщата на търговеца не била далеко. След половин час носилката се върнала.

Изпод копринената завеса се измъкнал сарафинът, жълт, подпухнал, с разрошена брада и с полепнали по нея перушини от възглавницата. С ръка на сърцето, с охкане и пъшкане той се поклонил на велможата и рекъл е язвителен глас:

— Приветствувам сиятелния и многовластен Камилбег! Защо му трябваше да вдига от скръбния одър своя жалък роб, който е толкова нищожен, че не може да намери в тоя град защита от дръзките крадци?

— Повиках почтения Рахимбай тъкмо за това — да му докажа своето усърдие в търсенето на изгубените коне. Аз съм огорчен и обезпокоен като никога!

— Че защо толкова се тревожи сиятелният Камилбег? Нали сега неговите текински вихрогони ще вземат непременно първата награда на състезанията.

Това било открит удар — право в лицето.

Велможата пребледнял.

— Горчивата загуба и дошлата от нея болест са размътили разума на достойния Рахимбай — произнесъл той със студено достойнство. — Тук пред него стои един вражалец, много изкусен, по собствените му думи, който се наема да намери изгубените коне.

— Вражалец! И заради това сиятелният княз вдига мене, болния, от постелята! Не, нека владетелният княз сам да си врачува, аз си отивам.

И понечил да си тръгне.

Велможата произнесъл със студено достойнство:

— В града се разпореждам аз! Рахимбай трябва още сега да почне преговори с вражалеца.

Умеел да внушава послушание тоя велможа. Търговецът се понамръщил, но се приближил до Настрадин Ходжа.

— За пет пари вяра ти нямам, вражалецо, и говоря с теб, защото съм принуден от властта. От конюшнята ми изчезнаха два чистокръвни арабски коня…

— Единият бял, а другият черен — подсказал му Настрадин Ходжа и разтворил китайската книга.

— Целият град може да потвърди справедливостта на твоите думи, о, най-проницателни от гледачите! — клъцнал го сарафинът. — Що народ гледаше конете ми него ден, когато пристигнаха от Арабия.

— Белият кон има малък белег, колкото вълнен конец, под гривата, а черният има в дясното ухо брадвичка колкото грахово зърно — спокойно продължил Настрадин Ходжа.

Сарафинът се слисал.

Тези белези ги знаели само двамина; той и най-довереният му коняр — друг никой. Подигравателната усмивка се смъкнала от лицето му:

— Ти си прав, вражалецо! Но как проникна?

Трепнал и велможата, пристъпил по-близо, Настрадин Ходжа прелистил една страница от китайската книга.

— И друго; в опашката на белия жребец е вързан омагьосан бял конец, в опашката на черния — черен конец.

Това вече не можел да го знае и довереният коняр. Омагьосаните конци търговецът вързал на опашките на конете сам и съвсем тайно, понеже използуването на муски й магии по време на състезанията било забранено и се наказвало със затвор.

Думите на Настрадин Ходжа зашеметили сарафина. Сиятелният Камилбег също не останал равнодушен към тези думи, Мислите му запрепускали, „Я гледай, тоя може наистина да ги намери! А това не влиза в сметките ми! Моята работа е да проявя най-голямо усърдие в търсенето, а другото не зависи от мен; дали ще се намерят конете, или не — то е божа работа; но по-добре да не се намерят, поне до състезанието… Дяволът ми натресе тоя вражалец! Какво да правя? Аха, магия! Трябва да сплаша сарафина, да го хвана с явни доказателства, да проточа разследването — тогава неговите арабски жребци няма да могат да излязат на атмегдана!“

— Какво ще кажете, почтени Рахимбай? — попитал той със зловещ съдийски глас.

— Не знам нищо за никакви конци — объркано заусуквал търговецът, лицето му се променило и това го издало напълно. — Може конярите сами… без да знам… Или старият стопанин на конете… още там, в Арабия…

Но тук той се опомнил, защото се досетил, че конете вече ги няма и не могат да го разобличат.

— Всичко това е лъжа! — извикал той и се престорил на възмутен. — Тоя вражалец е лъжец и клеветник! Ако се намерят конете ми…

— Утре ще се намерят — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Чакай, моята книга казва и нещо друго. Казва, че в подковата на предния десен крак на белия жребец между другите клинци има и един златен, също омагьосан. Отгоре е боядисан със сива боя, да не се познава от железните. Също такъв вълшебен клин има и в подковата на черния жребец… Само че не мога да разбера на кой крак.

— Хм! Вълшебни клинци, омагьосани конци! — усмихнал се велможата. — Според служебния си дълг аз трябва да започна разследване.

А търговецът от почуда си глътнал езика, впрочем объркването му не траяло дълго — спасил го дългогодишният търговски навик да лъже:

— Не разбирам какви ги плещи тоя вражалец. Сигурно гледа да си вдигне цената. Нека да каже направо колко иска за своето гледане и как ще отговаря, ако не излезе така?

За Настрадин Ходжа книгата на душата му била ясна докрай, не като китайската! Сега търговецът вече не се съмнявал, че вижда пред себе си вражалец, който без съмнение има дарбата да познава. Желанието да си върне конете се борело в него със зловещия призрак на затвора. Омагьосаните клинци, вълшебните конци, велможата, който подушил цялата работа. Освен вражалеца, не можел да му помогне никой.

— За цената, както и за всичко друго, ние трябва да приказваме на четири очи, само двамата. — Настрадин Ходжа обърнал разговора към най-парливото, най-съкровеното желание на търговеца.

— Не може ли трима? — разтревожил се велможата.

— Не, не може, гледането си губи силата.

Наложило се велможата да отстъпи, Той се отдръпнал и заповядал на заптиите да очистят мястото. След минута около Настрадин Ходжа и търговеца не останал никой. Главният гледач се опитал да се свре в нишата си, но го изритали оттам.

— Ние сме сами — рекъл търговецът.

— Сами сме — потвърдил Настрадин Ходжа.

— Не мога да разбера откъде са се взели тия конци и клинци.

— Ей-сега ще разберем откъде.

Настрадин Ходжа посегнал към китайската си книга.

— Няма нужда, вражалецо! — побързал да каже търговецът. — Това е минала работа, а ние трябва да мислим за…

— За бъдещето, за утрешния ден — довършил Настрадин Ходжа.

— Точно така! Добре ще е, вражалецо, ако конете се върнат при мене в този вид… в такъв вид… как да го нарека…

— Без клинците и без конците — разбирам…

— По-тихо, вражалецо! Сега ми кажи колко ще искаш.

— Според работата, почтени търговецо: десет хиляди танга.

— Десет хиляди танга! Аллах милостиви, че това е половината от цената им! Аз за конете и превоза от Арабия до Коканд дадох двайсет хиляди танга.

— На сиятелния Камилбег ти каза друга цена. Помниш ли в дюкяна — петдесет и две хиляди…

Очите на търговеца щели да изскочат — всезнанието на този чуден вражалец наистина отивало твърде далече!

— И това ли ти каза книгата? — боязливо попитал търговецът, след като помълчал малко.

— Да, тя.

— Чудна книга! Къде си я намерил?

— В Китай.

— В Китай много ли има от тия книги?

— Тази е една единствена в целия свят.

— Слава на аллаха, който се грижи за нашето благополучие. Страшно е да се помисли какво щеше да, стане с хората търговци като нас, ако на света се бяха навъдили стотина такива книги! Затвори я, гледачо, затвори я — като гледам тия китайски знаци, сърцето ми се свива! Добре, съгласен съм на твоята цена.

— И да не се опиташ да ме измамиш, търговецо!

— Аз съм без оръжие, а в твоите ръце книгата е като остър меч.

— Утре ще имаш конете си. Ще ги получиш без конците и без клинците, както сме се уговорили. Приготви парите — в злато, в торбичка. А сега да извършим последното…

Настрадин Ходжа отворил кратунката й напръскал с вълшебната вода себе си и търговеца.

Велможата, началниците, стражата, гледачите мълчаливо гледали всичко това.

Кокалестият старец — главатарят, на гледачите — се пукал от завист; на два пъти се опитвал да се присламчи към говорещите, и два пъти стражата го отказвала от това му намерение с ритници.

Като чул колко взел Настрадин Ходжа за гледането, той припаднал.

— Десет хиляди! — изхриптял той и се строполил в несвяст на земята.

Нямало кой да го вдигне — всички се вцепенили, зашеметени от нечуваната дена.

Велможата многозначително се покашлял, откровено се подсмихвал, но премълчал.

Затова пък, когато търговецът си тръгнал към къщи, подире му хукнали един болюк шпиони.

„Значи и мене няма да ме оставят без внимание“ — помислил си Настрадин Ходжа. И не сбъркал: като се обърнал, той видял трима зад себе си и още един малко встрани.

— Вражалецо! — Велможата повикал с пръст Настрадин Ходжа — Помни: конете могат да бъдат върнати на търговеца само в мое присъствие, по никакъв друг начин! И няма нужда да бързаш с тая работа. Освен това — конците и клинците; гледай случайно да не се изгубят някъде — иначе ще станеш пишман, че си се родил! Върви си!

Настрадин Ходжа сгънал черджето и съпроводен от злобното и завистливо шушукане на своите събратя по гледачески знаят, напуснал Моста на отсечените глави. Шпионите го последвали.