Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (5)

ПЕТА ГЛАВА

Когато стигнал до противоположната част на града, той спрял, поверил магарето си на грижите на съдържателя на една чайхана, а сам, без да губи време, се упътил към механата.

Там било тясно, душно и задимено, вдигала се глъчка, жарко пламтели печките и пламъците им озарявали потните, голи до кръста готвачи. Те бързали, крещели, блъскали се и шамаросвали по вратовете чираците, които с обезумели очи сновели из цялата механа, увеличавайки блъсканицата и врявата. Къкрели огромни казани, покрити с танцуващи дървени капаци, вкусната пара се сгъстявала под тавана, дето с бръмчене се виели безчислени рояци мухи. Със сивкав дим кипял и яростно пръскал шарланът, светели стените на нажежените мангали и лойта, капейки от шишовете върху въглените, горяла със син задушлив пламък. Тук готвели пилаф, печали шиш-кебап, варели карантии, заничали банички, пълнени с лук, пипер, месо и овча лой, която, разтопена в пещта, избивала през тестото и кипяла на ситни мехурчета. Настрадин Ходжа с голяма мъка си намерил място, било толкова тясно, че хората, които притиснал с гърба и хълбоците си, изпъшкали. Но никой не се обидил и дума не издумал на Настрадин Ходжа, пък и той не се обиждал. Открай време обичал жежката навалица в механите из чаршията, цялата тая нестройна гълчава, шеги, смях, викове, блъсканица, дружното сумтене, дъвчене и мляскане на стотици хора, които след деня, прекаран в тежък труд, нямало кога да подбират яденетата: несъкрушимите челюсти ще смелят всичко — и жили, и хрущяли, а ненаситният търбух ще поеме всичко, само да бъде много и евтино! Настрадин Ходжа също го бивало в доброто хапване: той изял едно след друго три паници юфка, три паници пилаф и накрая — двайсетина банички, които дояждал вече насила, верен на правилото си — никога не оставяй нещо в паницата, щом вече е платено.

После поел към изхода и когато, с все сила поработил с лакти, най-сетне се измъкнал на въздух, бил целият мокър. Крайниците му били отмалели, като да излизал от баня, изпод ръцете на някой як теляк. С ленива крачка, натежал от яденето и жегата, как да е стигнал до чайханата и щом стигнал, поръчал си чай и блажено се изтегнал на кечетата. Клепачите му се затваряли, в главата му плували приятни мисли: „Сега имам много пари: добре ще е да ги пусна в обръщение и да открия някаква работилница — грънчарница или сарачница, нали познавам тези занаяти. Наистина стига съм се скитал. Мигар съм по-лош и по-глупав от другите, мигар не мога да имам добра, хубава жена, мигар не мога да имам син, когото бих носил на ръце? Кълна се в брадата на пророка, от това кресливо момче ще излезе истински хитрец, аз ще се постарая да му предам мъдростта си. Да, решено: Настрадин Ходжа променя неспокойния си живот. Като начало трябва да купя грънчарница или сарачница…“

Заловил се да пресмята. Една добра работилница струвала най-малко триста танга, а той имал сто и петдесет. Спомнил си с проклятие за сипаничавия слуга: „Аллах да ослепи тоя разбойник, той ми отне тъкмо оная половина, която сега не ми стига за началото!“

И късметът отново побързал да му се притече на помощ. „Двайсет танга!“ — изведнъж рекъл някой и веднага след тия думи Настрадин Ходжа чул чаткане на зарове, хвърлени върху бакърена табла.

На края на сондурмата, досами коневърза, дето било завързано магарето, в плътен обръч седели хора, а съдържателят на чайханата стоял над тях и надзъртал над главите им.

„Играят! — досетил се, Настрадин Ходжа, привдигнал се на лакът. — Трябва да погледна поне отдалеч. Аз, разбира се, няма да играя, не съм такъв глупак! Не защо един умен човек да не погледа глупците?“

Той станал и се приближил до играчите.

— Глупави хора! — пошепнал той на съдържателя на чайханата. — Те рискуват последното, което имат, с надежда да придобият повече. И мигар Мохамед не е забранил на мюсюлманите игрите на пари? Пазил ме бог от такава пагубна страст… Ала как му върви на тоя рижав играч: той печели четвърти път поред… Гледай, гледай, пети път спечели! О, безумецо! Той е омаян от лъжовния призрак на богатството, а през това време сиромашията е изкопала трап на пътя му. Какво? Та той спечели за шести път! Никога не съм виждал някому да върви толкова. Гледай, залага пак! Наистина човешкото лекомислие няма граници, не може винаги да печели я! Ето така погиват хората, повярвали в измамното щастие! На тоя рижавия трябва да му се даде хубав урок. Ех, нека само да заложи за седми път, тогава аз ще заложа против него, макар да съм по душа враг на всякакви парични игри и ако бях на мястото на емира, отдавна да съм ги забранил.

Рижавият играч хвърлил заровете и спечелил за седми път.

Настрадин Ходжа решително пристъпил напред, разбутал играчите и седнал в кръга.

— Искам да играя с тебе — рекъл той на щастливеца, взел заровете и бързо, с опитно око ги проверил от всички страни.

— На колко? — попитал глухо рижавият. Ситна треска го тресяла целия: той бързал, искал да вземе колкото може повече от мимолетното си щастие.

Настрадин Ходжа в отговор извадил кесията, отделил за всеки случай в джоба си двайсет и пет танга, останалото изсипал. Среброто звъннало и запяло по бакърената табла. Играчите посрещнали залога с леко развълнуван шум: започвала се голяма игра.

Рижавият взел заровете и дълго ги разклащал, без да се реши да ги хвърли. Всички затаили дъх, дори магарето протегнало муцуна и наострило уши. Чувало се само тракането на заровете в шепата на рижавия играч — нищо друго. И от това сухо тракане премала се разливала в корема и краката на Настрадин Ходжа. А рижавият продължавал да разклаща заровете, като придържал ръкава на халата си, и все не можел да се реши.

Най-сетне хвърлил. Играчите се навели напред и тоз-час се отдръпнали, като въздъхнали всички отведнъж, с едни гърди. Рижавият пребледнял и простенал през стиснати зъби.

Заровете показвали три — сигурна загуба, защото две се пада толкова рядко, колкото и дванайсет, а всичко друго било в полза на Настрадин Ходжа.

Като раздрусал в шепата си заровете, той мислено благодарял на съдбата, която тоя ден била толкова благосклонна към него. Ала забравил, че съдбата е своенравна и непостоянна и може лесно да ти измени, ако много й додяваш. Тя решила да даде урок на самоуверения Настрадин Ходжа и за свое оръдие избрала магарето, по-точно опашката му, украсена на края с бодли и репеи. Обърнато със задницата си към играчите, магарето замахнало с опашка, закачило стопанина си по ръката, заровете изскочили и в същия миг рижавият играч с кратък, сподавен стон рухнал върху таблата и захлупил парите.

Настрадин Ходжа бил хвърлил две.

Той дълго седял вкаменен и беззвучно мърдал устни — всичко се люлеело и плувало пред вторачения му поглед и странен звън пълнел ушите му.

Изведнъж скочил, грабнал тоягата и почнал да налага магарето, като тичал подире му около коневърза.

— Проклето магаре, о, сине на греха, о, смрадлива твар и позор за всичко живо на земята! — викал Настрадин Ходжа. — Не стига, че играеш на зарове с парите на господаря си, ами отгоре на това и губиш! Дано подлата ти кожа окапе, дано всемогъщият аллах ти прати яма на пътя, та да си счупиш краката: кога най-сетне ще издъхнеш, та да се отърва от съзерцанието на мръсната ти муцуна?!

Магарето ревяло, играчите се смеели и най-високо от всички рижавият, който окончателно бил повярвал в късмета си.

— Да играем още — рекъл той, когато Настрадин Ходжа, уморен и запъхтян, хвърлил тоягата настрана. — Да играем още: на тебе ти останаха двайсет и пет танга.

При тия думи той издал напред левия си крак и леко го размърдал в знак на пренебрежение към Настрадин Ходжа.

— Добре, да играем! — отговорил Настрадин Ходжа, като решил, че сега му е все едно: където са изгубени сто и двайсет танга, няма смисъл да се жалят последните двайсет и пет.

Той хвърлил небрежно, без да гледа — и спечелил.

— На, всичко! — предложил рижавият, като хвърлил на таблата изгубените пари.

И Настрадин Ходжа спечелил пак. Ала рижавият не искал да повярва, че късметът му е обърнал гръб.

— На всичко!

Той казвал така седем пъти поред и всичките седем пъти губил. Таблата била пълна с пари. Играчите замрели, само блясъкът в очите им свидетелствувал за вътрешния огън, който ги изгарял.

— Ти не можеш да печелиш толкова пъти поред, ако самият шейтан не ти помага! — извикал рижавият. — Все някога трябва да изгубиш! Тук на таблата има хиляда и шестстотин танга твои пари. Съгласен ли си да хвърлиш още веднъж на всички? Ето парите, които съм приготвил, за да купя утре на пазара стока за бакалницата си — залагам всичките тия пари!

Той извадил една мъничка кесия, натъпкана със злато.

— Сложи на таблата златото си! — извикал разгорещен Настрадин Ходжа.

В тази чайхана за пръв път се играело толкова на едро. Съдържателят забравил своите отдавна кипнали кумгани, играчите дишали тежко и пресекливо. Пръв хвърлил заровете рижавият и веднага замижал — страхувал се да погледне.

— Единайсет! — извикали всички в хор. Настрадин Ходжа разбрал, че е загубен: можели да го спасят само дванайсетте.

— Единайсет! Единайсет! — обезумял от радост, повтарял рижавият играч. — Виждаш ли, аз имам единайсет! Ти изгуби! Ти изгуби!

Вътрешно изстинал, Настрадин Ходжа взел заровете и вече се канел да ги хвърли, но изведнъж се спрял.

— Я се обърни със задника! — рекъл той на магарето. — Ти съумя да изгубиш срещу три, съумей сега да спечелиш срещу единайсет, иначе веднага ще те откарам да ти одерат кожата!

Хванал е лява ръка шашката на магарето и се ударил с нея по дясната, в която стискал заровете.

Всеобщ вик разтърсил чайханата, а самият съдържател се хванал за сърцето и в изнемога се отпуснал на пода.

Заровете показвали дванайсет.

Очите на рижавия изскочили от орбитите си, изцъклили се на бледото му лице. Той бавно станал и като викал: „О, тежко ми, тежко ми!“, олюлявайки се, излязъл от чайханата.

И разправят, че никой повече не го видял в града: избягал в пустинята и там, страшен, обрасъл целият в косми, скитал из пясъците и трънаците, като викал непрестанно: „О, тежко ми, тежко ми!“ — докато най-сетне не го изяли чакалите. И никой не съжалил за него, защото бил човек жесток и несправедлив и причинил много злини, като обирал на игра доверчивите ахмаци.

А Настрадин Ходжа сложил в дисагите спечеленото богатство, прегърнал магарето, разцелувал го силно по топлия нос и го почерпил с вкусни пресни питки, на което магарето доста се зачудило, защото само преди пет минута било получило от стопанина си съвсем друго.