Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Хей, скитнико — викали стражарите, като ритали чувала, при което оръжието им дрънчало и звънтяло и това напълно можело да мине за шум, вдиган от медни крила. — Ние претършувахме цялото гробище и нищо не намерихме. Кажи, о, сине на греха, къде са закопани десетте хиляди?

Лихварят добре помнел тайнственото заклинание:

— Който носи меден щит, той има дебела глава — отговорил той от чувала. — На мястото на сокола седи бухал. О, джинове, вие търсите там, дето не сте крили; затова целунете магарето ми под опашката!

Като чули тия думи, стражарите изпаднали в неописуема ярост.

— Ти ни измами, зловонно псе, и отгоре на всичко ни наричаш глупци^[1]! Гледайте, гледайте, той е овалял в прах целия чувал, значи се е премятал по пътя с надежда да се освободи, докато ние си деряхме до кръв ръцете и се трепехме на гробището! Ние жестоко ще ти заплатим за измамата, о, гнусно изчадие на лисица!

Те обсипали чувала с градушка тежки удари; като не се задоволили с това, те играли поред хоро върху чувала с подкованите си ботуши. А лихварят, следвайки наставленията на Настрадин Ходжа, непрекъснато викал: „Който носи меден щит, той има дебела глава!…“ — с което напълно вбесил стражарите. Като съжалявали, че не им е позволено сами да се разправят с престъпника, те вдигнали чувала и го помъкнали към езерото.

Настрадин Ходжа излязъл от укритието си, измил в аръка лицето си, свалил халата й открил на нощния вятър широките си гърди. Колко радостно и леко му било сега, когато черното дихание на смъртта минало над него, без да го опърли! Той се отдалечил, разстлал халата си, подложил един камък под главата си и легнал — в задушния и тесен чувал се уморил, искал да си отдъхне. В гъстите върхари шумял вятърът, в небесния океан плавали златните ята на звездите, в аръка шуртяла водата; всичко това било за Настрадин Ходжа десет пъти по-мило и по-близко, отколкото по-рано. „Да! В света има твърде много хубави неща, за да се съглася някога да умра, дори ако със сигурност ми обещаят рая; та там можеш да побеснееш от досада, като седиш вечно й безкрайно под едно и също дърво, заобиколен от едни и същи хурии.“

Така си мислел той, излегнат под звездите върху топлата земя, внимателно заслушан в неумиращия и никога незаспиващ живот: биело сърцето в гърдите му, викал с нощния си глас бухалът в гробището, някой тихичко, и предпазливо се промъквал през храстите — сигурно таралеж; остро миришела повехналата трева и цялата нощ била изпълнена с някаква потайна шетня, с неразбираеми шумоли, пълзене и шушнене. Светът живеел и дишал — широк, еднакво открит за всички; приемал с еднакво гостоприемство в безграничните си простори и мравките, и птиците, и човека и искал от тях само едно — да не употребяват за зло дадения им подслон и оказаното доверие. Стопанинът позорно изпъжда госта, който на празничната трапеза, възползувай от общото веселие почва да тършува из джобовете на другите гости: тъкмо така бил изпъден от веселия и радостен свят отвратителният лихвар, който изцяло приличал на този гост.

Настрадин Ходжа не изпитвал ни най-малка жалост към него, пък и как можеш да пожалиш оня, който с изчезването си облекчава живота на хиляди и хиляди други хора! Настрадин Ходжа съжалявал само за това, че лихварят не бил единственият и последният злодей на земята; о, ако човек можеше да събере в един чувал всички емири, сановници, молли и лихвари и да ги удави отведнъж в свещеното езеро на шейх Ахмед, та да не сушат с вредоносното си дихание пролетните цветове на дърветата, да не заглушават със звъна на своите пари, с лъжливите си проповеди и с чаткането на мечовете си чуруликането на птиците, да не пречат на хората да се наслаждават на красотата на света и достойно да изпълняват главната си задача на земята — да бъдат винаги и във всичко щастливи!

През това време стражарите от страх да не закъснеят все повече и повече ускорявали крачките си, а най-сетне се спуснали да тичат. Като се друсал и подскачал в чувала, лихварят покорно чакал края на необикновеното си пътешествие; той чувал звъна на оръжието, чаткането на камъните под краката на стражарите и се чудел защо могъщите джинове не се издигат във въздуха, а тичат и дращят подвитите си медни крила по земята, както правят младите петли, когато гонят кокошките. Но ето, в далечината се чул някакъв шум, който напомнял далечния рев на планински поток, и лихварят отначало помислил, че джиновете са го отмъкнали нейде в планината, може би в своята обител Хан Тенгри — Върха на духовете. Ала скоро взел да различава отделни гласове и се убедил, че е попаднал в нощно многолюдно сборище; ако се съдело по шума, тук имало, хиляди хора, като на пазар, но откога пазарите в Бухара търгуват нощем? Изведнъж усетил, че се издига нагоре: аха, значи джиновете са решили все пак да се въземат във въздуха. Откъде можел да знае той, че стражарите в това време се изкачват по стълбата на дъсчената площадка? Когато се изкачили, те хвърлили чувала, той рухнал, дъските потреперали и изкънтели под него. Лихварят охнал й изкрякал:

— Хей вие, джинове! — не издържал той. — Ако хвърляте така чувала, ще ме осакатите още повече, а вие трябва да направите обратното!

В отговор получил яростен ритник.

— Ей-сега ще си намериш изцелението, о, сине на греха, на дъното на шейх Ахмедовото езеро.

Тези думи докарали лихваря до пълно недоумение; какво общо има тук езерото на шейха Ахмед? Недоумението на лихваря преминало в изумление, когато чул над чувала гласа на своя стар приятел (лихварят можел да се закълне в това!), почтения Арсланбег, началник на дворцовата стража и войска. Мислите в главата на лихваря се завъртели като вихър: откъде се взел изведнъж Арсланбег, защо той псува джиновете, че са се забавили из пътя и защо джиновете, когато му отговарят, треперят от страх, и раболепие; та нали не може Арсланбег едновременно да изпълнява и длъжността главен джин? И как трябва да постъпи сега — да премълчи или да му извика? Тъй като в това отношение, лихварят не бил получил никакви напътствия, решил за всеки случай да си мълчи.

През това време шумът на тълпата се засилвал и все по-често, по-високо звучала някаква дума; като че всичко наоколо — и земята, и въздухът, и вятърът — било наситено с тая дума, тя бучала, шумяла, тътнела и замирайки, отеквала надалеч. Лихварят притихнал заслушан. И я различил.

— Настрадин Ходжа! — шумяла тълпата с хиляди гласове. — Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

И изведнъж всичко затихнало и в мъртвата тишина лихварят чул съсъка на горещи факли, шумолене на вятър, плисъци на вода. Мравки пролазили по уродливия му гръб, черен ужас пропъплил бавно към него, като го облъхвал с леденото си, вцепеняващо дихание.

Разнесъл се нов глас и лихварят можел да се закълне, че тоя глас принадлежи на великия везир Бахтияр.

— В името на всемилостивия й всемогъщия аллах! По повеля на великия и слънцеподобния бухарски емир престъпникът и осквернителят на спокойствието, сеячът на раздори Настрадин Ходжа е осъден на смърт чрез удавяне в чувал!

Нечии ръце подхванали чувала и го повдигнали. Тогава лихварят се сетил, че е попаднал в смъртоносен капан.

— Чакайте! Чакайте! — развикал се той. — Какво искате да правите с мене! Чакайте, аз не съм Настрадин Ходжа, аз съм лихварят Джафар! Пуснете ме! Аз съм лихварят Джафар, не съм Настрадин Ходжа! Къде сте ме помъкнали, казвам ви; аз съм лихварят Джафар!

Емирът и свитата слушали безмълвно виковете му. Багдадският мъдрец Хюсеин Хуслия, който седял най-близо от всички до емира, поклащайки опечалено глава, рекъл:

— Каква бездна от безсрамие е скрита в тоя престъпник! По-рано се наричаше Хюсеин Хуслия, мъдрец от Багдад, сега се опитва да ни излъже, като се нарича лихварят Джафар!

— И той мисли, че тук ще се намерят глупци да му повярват — добавил Арсланбег. — Чуйте, чуйте как изкусно преправя гласа си!

— Пуснете ме! Аз не съм Настрадин Ходжа, аз съм Джафар! — дерял се лихварят, докато двамата стражари, стъпили на края на дъсчената площадка, люлеели с равномерни движения чувала и се готвели да го запокитят в тъмната вода. — Аз не съм Настрадин Ходжа, колко пъти трябва да ви повтарям!

В тоя миг Арсланбег махнал с ръка и чувалът, като се превъртял тежко във въздуха, полетял надолу чул се силен плясък, в червената светлина на фенерите блеснали пръски и водата тежко се сключила, като погълнала тялото и грешната душа на лихваря Джафар…

Над тълпата в мрака се издигнала и увиснала една огромна въздишка. Няколко мига царяла страшна тишина и изведнъж един пронизителен вопъл, изпълнен с неизразима мъка, потресъл всички.

Викала и се бъхтяла в ръцете на стария си баща прекрасната Гюлджан.

Съдържателят на чайханата Али се извърнал и сграбчил с две ръце главата си. Ковачът Юсуф треперел, разтърсван от ситни пресекливи тръпки…