Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (66)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Всички прозорци и вратата, по тогавашен терк, гледали към двора. Прозорците били с кепенци, залостени отвътре, на вратата висял катинар. Но какви катинари и резета в целия тогавашен свят можели да устоят пред този майстор-крадец? Ножът, който блеснал в ръката му, леко влязъл в процепа на крайния кепенк, мръднал нагоре, надолу, нещо скръцнало, щракнало и кепенците се открехнали.

Пътят към заветната чанта бил свободен!

Крадецът прекрачил през широкия нисък перваз, притворил кепенците след себе си, но закачил отвътре резето лекичко, за да му е по-лесно да го вдигне, ако се наложи да бяга. После се огледал.

Той се намирал в михмонхана — стаята за гости. В отдушника под тавана падал прав силен лъч и ярко, в упор, се отразявал на задната стена, изрязвал в нея шарено дантелено петно като от турски ковьор. В дълбоките дрешници имало купища сърмени и копринени юргани, в средната малка ниша било наргилето, обковано със сребро.

Крадецът стремително претърсил всички ниши. Под килимите и юрганите не намерил чантата. Спуснал се към скриновете. На всеки отделял не повече от две минути, за толкова време успявал да го отключи, да го претършува до дъно и пак да заключи. Скриновете били претъпкани с кадифе, сърма, брокат, но чантата я нямало.

Ха втората стая, ха третата… От скрин на скрин… Пак коприни, брокат, сърма, кадифе. Но къде е чантата?

Още една стая. Въздухът в нея бил гъсто напоен с аромат на мускус, амбра и розово масло, нишите били отрупани с вазички и кутийки. От многото дреболии в стаята било тясно като в птиче гнездо; в ъгъла, зад копринен балдахин, имало ниско широко легло, над него в здрачината мътно светело сребърно огледало.

Крадецът се сетил: стаята на Арзи-биби. Взел да рови из кутиите. О, радост! — в очите му блеснало злато, светнали скъпоценни камъни. Още от пръв поглед той познал накитите на бедната вдовица. Крадецът ликувал: каква кражба могла да бъде по-праведна?

Трябвало да свърши с това и да си тръгне, но примамливото видение на чантата неотстъпно било пред мисления му взор. Погледнал под дюшека, обърнал възглавниците. В срещуположния ъгъл имало дълбок сандък. Да не би да е в сандъка? Дори не е заключен… Крадецът повдигнал капака. Нищо, само на дъното един разпран пухен дюшек. Дяволите да го вземат! Къде да търси другаде? В комините?… Разбира се, той щял да претърси и комините, щял да чука по стените и пак щял да намери заветната чанта — нали сарафинът на излизане не би могъл да я превърне в безплътност? Той би намерил чантата и би я взел…

На двора прозвекнал катинар, скръцнала портата… Арзи-биби се връщала! Пак щракнала ключалка — съвсем близо… Входната врата!

Ами сега! Да бяга? Но къде? При цялата си ловкост, крадецът не можел да минава през стени. А приготвеният за всеки случай прозорец бил далече, в другия край на къщата…

В сандъка — там е спасението…

Крадецът се мушнал в сандъка, безшумно пуснал отгоре тежкия капак и се притаил.

Много пъти му се било случвало да седи в сандъци, той бил свикнал да се отнася към тях с пълно доверие. Наместил се удобно вътре, опънал краката. Опипал джоба — скъпоценностите били вътре.

Той въздъхнал и се приготвил за дълго сандъчено седене.

Стъпки в съседната стая. Гласове. Вратата се отворила. Влязла стопанката, прекрасната Арзи-биби, с нея — мъж. Крадецът в сандъка скръбно и презрително се усмихнал: това са жените!

Но какъв е тоя странен звън, който съпровожда стъпките на мъжа… Всичко се изяснило, когато крадецът познал тихия, но ясен глас на влезлия: това бил сияйният велможа, прекрасният Камилбег, началникът на градската стража. А дрънчали сабята и медалите му.

— Колко несправедливо измъчвате сърцето ми с неоснователните си упреци! — рекъл Камилбег, като продължавал почналия преди това разговор. — Още веднъж ви повтарям: единствено на вас принадлежи цялата ми любов, целият огън на моята душа.

— Не бива да лъжете! — прекъснала го Арзи-биби; нейният плътен кадифен глас затреперал. — Бъдете искрен поне веднъж в живота си, на тази наша последна среща.

— Как така последна? Защо, о, прекрасна султанко на моето сърце?

— Сам знаете защо.

— По-тихо, о, несравнима Арзи-биби! Могат да ни чуят.

— В къщи няма жив човек освен нас.

— Сигурна ли сте?

— Колко сте страхлив! — засмяла се тя оскърбително. — Че вижте сам! — из стаята зашумолели бързите й стъпки. Дръннали пиринчените халки на завесата над леглото. — Виждате ли — няма… Можете да надникнете и в сандъка.

Крадецът изстинал.

— Погледнете, погледнете и в тая вазичка — спасила го с насмешките си Арзи-биби. — Наистина аз очаквах от сияйния Камилбег по-голям кураж. А вие сте били страхлив заек…

Докаченият велможа ядосано кръстосал стаята и я изпълнил със звъна на медалите си.

— Аз не съм страхлив, аз съм предпазлив. Сама знаете какво ужасно наказание би ни очаквало и двамата…

— Когато обичам, аз не мисля за наказанията! — надменно отвърнала Арзи-биби. — Ферхад не се е страхувал, когато е искал да спечели любовта на Ширин, а Меджнун не е мислел за наказания, когато се е стремял към своята Лейла. Впрочем аз съм далеч от мисълта да сравнявам високопоставения, но твърде предпазлив Камилбег с Ферхад или с Меджнун. Повикала съм ви за друг разговор: на мен ми трябва истината!

— Тъкмо истината искам да ви разкрия. Искам да ви предупредя за опасността, която ни заплашва…

Страстната Арзи-биби не чувала велможата. Горчиви упреци неудържимо се леели от устата й, а всяка дума била нажежена в пламъка на пареща ревност:

— Искам да знам защо по-рано вие не мислехте за наказанията и смело идвахте при мене, подчинявайки се на волята на сърцето си? Защо изведнъж станахте такъв страхливец, че цели две седмици — цели две седмици! — нито веднъж не ме посетихте? Днес трябваше за срам и резил сама да вървя след вас по пазара и да карам някаква си дрипава просякиня да ви извика от караулното. Кажете — защо изведнъж почнахте да се криете и да отбягвате срещите, които по-рано, ако не ме лъже паметта, като че ли ви бяха приятни? Да не би пък да бъркам, да не би и по-рано само от снизхождение да сте идвали при мене?… Мълчите; добре, аз ще отговоря вместо вас. Вие ме разлюбихте и моето място в изменчивото ви и жестоко сърце сега е заето от друга! Това е причината! Не, не се оправдавайте, не се опитвайте да лъжете: вашите постъпки говорят по-ясно от всякакви думи!

— О, несравнима Арзи-биби, колко грешите! О, цъфтящ трендафил на най-съкровените ми мисли, да не би да съм сляп, че да не виждам вашите съвършенства, нима бих могъл да ви сменя с друга жена?

— Обаче ме сменихте!

— Кълна се в честта си, кълна се в праха на моите знатни прадеди!…

— Тогава защо не дойдохте нито веднъж? Каква е причината?

— Вашият уважаван съпруг.

— Моят съпруг ли?… Че нали и по-рано го имаше, но това хич не ви пречеше.

— Станаха твърде важни промени. Помните ли кавгата ми с него заради загубените коне?

— Той ми говореше нещо, но на мен ми се спеше и не слушах. Та нима, след като сте се скарали с мъжа ми, вие обърнахте гнева си към мен?

— Изслушайте ме докрай. Той подозира…

— Подозира ли? Той?…

— Да! Той е подушил за нашата любов. Той ни следи. Ето защо нито веднъж не съм дошъл след онези надбягвания, макар сърцето ми да се стремеше към вас, както соколът към небето!

— Не разбирам какво общо имат тук конете, надбягванията и разни други щуротии на мъжа ми? Какво общо има това с нашата любов?

Велможата накъсо й разказал за разговора си с вражалеца в подземието на кулата.

— Помните ли, пленителна Арзи-биби, как той откри и ми показа вашето лице? Мислите, че е било току-така ли? Не, той ни изпитваше. Ние се гледахме, обхванати от страст, а той е следил всяко наше движение, броил е ударите на сърцата ни!…

— Не може да бъде! — рекла Арзи-биби. — Тоя ваш гадател е чисто и просто лъжец. Аз познавам мъжа си, знам всичките му хитрини, тарикатлъци и задни мисли. Той да помисли да ме следи? Само да посмее!…

— Помислил е и е посмял.

— Не, не! — Арзи-биби тихичко се засмяла. — Не, Камилбег, вие сте се уплашили от призрак, уплашили сте се от сянка! — гласът й звучал разнежено, гукащо; ревността отпуснала сърцето й. — И заради тоя глупав гадател ме накарахте да страдам?

— Арзи-биби, ами ако сме на ръба на гибелна пропаст?

— Ах, не, ние лежим в цъфналата градина на любовта! Седнете до мене, Камилбег, и аз сега ще ви докажа цялата нелепост на вашите страхове. Седнете по-близо. Че свалете най-после тая сабя де, махнете тоя бодлив халат!

— Ами ако някой дойде изведнъж?

— Никой няма да дойде. Ние сме сами.

— Ами вашият съпруг?

— Отиде да играе зарове при лихваря Вахид. Ще стои там цяла нощ.

Крадецът чул дрънкане на катарами, коравото шумолене на сърмата: велможата свалял халата и сабята. След това пленителната Арзи-биби се заела да доказва колко неоснователни са неговите страхове. Ще се въздържим да описваме тези доказателства, ще кажем само, че те били разнообразни и продължителни.

През това време задухът в сандъка станал нетърпим. Крадецът плувнал в пот: перушината и пухът взели да лепнат по лицето му, влизали в носа, гъделичкали го в гърлото. Като използувал буйността на Арзи-биби, той можал на три пъти да повдигне капака и жадно да си поеме дъх.

За четвъртото вдигане на капака обаче му се наложило да чака дълго. Той се задушавал, При цялото си отвращение към жените той бил готов да изскочи от сандъка и да помогне на велможата. Не заради прелестите на Арзи-биби, а заради въздуха!

Най-сетне!… Той открехнал сандъка. Въздух, въздух, блажени минути! Той дишал с пълни гърди, дълбоко и свободно, без да се бои, че ще го чуят как диша. Някакъв страничен звук! Какво е това? Тук, в стаята ли е, или отвън?

Да, тоя звук се чул от двора и носел със себе си опустошителна буря, ураган!… Когато крадецът пуснал капака и потънал пак в тъмнината и задуха, а в стаята настъпила тишина, изпълнена с изнемощяло дишане, отново изтропала желязната халка на портата и се чул гласът на сарафина:

— Отворете де! Да не сте заспали всички?

С тоя глас в стаята нахлул панически вятър, засукал вихрушки, вдигал и обръщал всичко с главата надолу.

Той изтърсил велможата от мекото легло на пода и го подгонил из стаята в кръг като заек.

— Мъжът ти! Рахимбай! — сподавено фъфлел велможата и меко тупкал с боси пети по каменния под, застлан с килими. — Аллах велики, о, прибежище на верните! Той ни издебна! Загинах! Отидох!

В тази съдбовна, страшна минута велможата мислел и помнел само за себе си, грижел се само за своето спасение, бил готов да предаде Арзи-биби, само и само да оцелее по някакъв начин! Такива са, с малки изключения, всички сластолюбци.

Съвсем по друг начин посрещнала опасността Арзи-биби, тя показала такава сила на духа, такава доблест, които биха Ч5или украшения за всеки кален в битки воин. Впрочем не била ли тя един доблестен воин на бранното поле на любовта?

Само две–три секунди й трябвали, за да премине от объркване към действие.

Миг — и всички следи от любовния безпорядък върху леглото били заличени.

— Почакай, не тропай толкова силно: главата ми се пръска — със слаб, стенещ глас подвикнала тя през прозореца на сарафина, който беснеел зад портата. А на велможата — други думи, шепнешком: — Не тичайте, не шляпайте с пети — чува се. Ох, че обуйте си шалварите де, неприлично е — разберете! Какво вземате — това ми е фереджето… Ето ти, ето — обувайте! Ох, не от тоя край — обърнете ги! — Пак през прозореца, на мъжа си: — Сега, сега; къде ли се дянаха тия чехли, не мога да ги намеря. — Шепнешком, на велможата: Скрийте се в сандъка! Бързо! След половин час ще го отпратя! — През прозореца, на мъжа си: — Ида, ида! Аллах велики, една минута спокойствие няма в тая къща!…

С побелели от страх очи, без да вижда нищо и без да съобразява, велможата взел да се пъха в сандъка.

— Има нещо меко.

— Перушина. Влизайте!

Той потънал в топлата задушна дълбочина. Капакът се затворил над него.

Арзи-биби излязла от стаята.

Велможата запъшкал, взел да се върти в сандъка. Той седял свит на кравай, подпрял главата си с колене, като младенец в утробата на майка си. Нещо меко му пречело да си изпъне краката — сигурно събралата се в ъгъла перушина.

Той опрял гръб в стената на сандъка, а с краката натиснал по-силно в мекото. Изведнъж сандъчената тъмнина оживяла.

— По-леко, почтени! — чул се наблизо недоволен шепот. — По-яваш, ще ми спукате корема!

С какви думи да предадем ужаса на велможата? Той се люшнал, подскочил, глухо храснал глава в капака на сандъка.

— А?… Кво?… Кой е?… А?… — треперел той и обезумяло опипвал с разперени пръсти тъмнината пред себе си.

— По-леко — повторно се обадил същият тайнствен глас. — Къде си навирате пръста право в ухото ми!

Нещо невидимо хванало велможата за ръцете и здраво му стиснало китките.

— А?… Кво?… — подвиквал велможата, тракал зъби, треперел и се мъчел да се отскубне. — Кой е?… А?… Кой е?…

— Ни дума! Ни гък! Идат! Не се бойте, сияйни Камилбег, аз няма да ви сторя нищо лошо.

Помътеният разум на велможата не възприемал нищо.

Последвал силен удар с невидим юмрук по челото.

— Млък, иначе, кълна се в аллаха, ще заиграе ножът!

Велможата се притаил, спрял да шава и дори да диша.

 

 

В стаята влезли сарафинът и Арзи-биби:

— Колко хубаво, че днес се върна рано.

— Нямаше го Вахид. Бил по някаква бърза работа.

Сарафинът седнал на сандъка и затиснал капака с дебелия си задник.

Сега до велможата и до крадеца не идвала ни струйка въздух.

— Много ми е лошо — простенала Арзи-биби. — Да беше извикал доктор Сайдула. Къщата му не е далече, на две минути път.

— А къде са слугите?

— Пуснах ги. Омръзнаха ми с тяхното дърдорене. Исках малко да поспя. Сама, на тихо…

— А аз взех, че се изтърсих — благодушно се за смял сарафинът. — Дълбоко беше заспала — едвам те събудих. Ще ида да повикам доктора.

Той станал и се запътил към вратата, но не щеш ли, в същата минута злочестият велможа, който не бил свикнал да седи в сандъци, се размърдал.

Крадецът с всички сили ядосано стиснал ръцете му.

Късно: търговецът чул.

— Какво шумоли?

— Мишки — небрежно отвърнала Арзи-биби.

Наистина със самообладанието си тя била родена за дворци, за заговори и тайни борби, а не за тясната къща на сарафина.

— Аа, ти чу ли новината? — продължил сарафинът от вратата. — Помниш ли Нигматула, търговеца на кожи? Оня бе, дебелия, рижия, дето продава до главната джамия на пазара. Та той вчера заварил при жена си… кого мислиш? Главния мираб от управлението на градските канали и бентове!

— Чужд мъж! — с ужас възкликнала Арзи-биби.

— Работата май ще стигне чак до самия хан. Не му завиждам на мираба.

— Хак му е за блудството!

— А неверницата ще опита камшиците. Петстотин камшика — ни повече, ни по-малко.

— И това й е малко! Такива жени трябва на огън да ги горят или в казан да ги варят!

— Е, Арзи-биби, чак пък толкоз! На нея й стигат и сто камшика! Нигматула вече съжалява, че е вдигнал такава патардия. Жали жена си и гледа да я отърве, ама късно.

— Да съжалява такава твар!

— А според мене — за всеки случай сарафинът снишил глас, — според мене властите изобщо не трябва да се намесват в семейните работи…

Крадецът в сандъка усетил в ръцете си, които стискали китките на велможата, мигновена тръпка — отблясък на вътрешен порив да сграбчи свободомислещия! Дори тук, в сандъка, на косъм от собствената си гибел, този доблестен пазител на реда не можел да потисне в себе си докрай настървението да лови.

— Ако Ми изневериш някога — шеговито продължил сарафинът, — аз все пак не бих искал да те виждам в ръцете на джелатите. Горкият Нигматула!… Пак се шумоли. Гаче ли в сандъка?

— Не е в сандъка — под пода. Мишки са.

— Трябва да си вземем коте. Докторът може да има излишно коте — ще донеса. Не ставай, не бива: аз ще заключа портата отвън, да не те тревожа, като се върна.

И изведнъж той се запънал, сякаш се задавил от собствения си език. Настъпила тишина.

Нещо станало. Но какво — крадецът не можел да разбере от сандъка.

Пак се чул гласът на сарафина — хрипкав, глух, тоя път далеч от всякакво благодушие:

— Какъв е тоя сърмен халат? Каква е тая златна сабя?

Сърцето на крадеца трепнало, дъхът му спрял. О, идиоти! Да забравят халата, да забравят сабята! На най-видното място!…

А над сандъка започвала буря.

— Това?… Това?… — замънкала Арзи-биби и нищо не можела да каже: ударът бил твърде внезапен. Дори тя, безстрашната, могъщата, се смутила и се олюляла.

— Да, това! Точно това! — напирал търговецът; гласът му бил разпален, с писък.

— Това е подарък. Приготвила съм ти подарък…

— Подарък ли? На мене? Сабя? И сърмен халат с медали? Лъжеш! — загърмял сарафинът. — Казвай чий е тоя халат, чия е тая сабя!

— Твои са те, твои! — мъчела да му отвърне Арзи-биби. — Стига си викал — ще чуят комшиите.

— Нека! Нека чуят! — крещял сарафинът. — Нека знаят! Виждам, че разпътството е провикнало не само в Нигматуловата къща! Кой е бил тука, докато ме нямаше? А, мълчиш! О, презряна пачавро, о, дяволска щерко! Кой? Казвай! Кой?

Арзи-биби мълчала обезоръжена и потисната.

Велможата в сандъка загубил и ума, и дума и като мек безжизнен товар се отпуснал върху крадеца.

Пък и крадецът — макар че бил свикнал на всякакви изпитания! — също примрял от страх. Загубен е!… Сега сарафинът ще повика хора, ще почнат да претърсват къщата. Подземна тъмница, изтезания, джелатин, бесило!… Загина!

— Кой? — задъхано и хрипливо крещял сарафинът и бясно тупал с крака. — Казвай!…

Потиснат от страх и смут, крадецът мислено се обърнал от сандъка към Настрадин Ходжа: Спаси ме, направи чудо!

И чудото станало! Спасително хрумване — ярко като светкавица, тънко и остро като игла — блеснало в по-мътената му глава. Това не било негово хрумване — дошло му някъде отвън: крадецът отначало дори не го схванал напълно и, разбира се, сам никога не би могъл да си послужи с него. Но заедно с хрумването го споходила и една голяма сила.

Всичко, което станало след това, всички думи и действия на крадеца не били негови думи и действия, а произлизали от тази незнайна сила. Крадецът й се подчинявал като насън, без сам да разбира какво прави, вдигнал капака на сандъка и в облака от летяща перушина застанал пред слисания търговец и неговата жена.

Арзи-биби късо изпискала и се задъхала, бледа като платно. Живи на лицето й останали само очите — огромни, неподвижни, черни… Има си хас! Тя скрила в сандъка пленителния Камилбег, а излязъл някакъв едноок изрод с широка плоска муцуна, от когото би се погнусил и демонът Сахра!

Тайнствената сила, която идела отвън, накарала крадеца да излезе от сандъка, да тръшне капака след себе си и турила на езика му следните думи:

— Арзи-биби, всичко се разкри! Ние с вас не бива да лъжем повече вашия достоен съпруг. Остава ни едно: да се разкаем и унизено да го молим за прошка.

Сарафинът подскочил, затреперал и заскърцал със зъби.

Арзи-биби се облегнала на стената и замънкала:

— Кой е този?… Кой е този?…

— Кой ли? — хъркал търговецът. — Ти ли не знаеш кой е?

— Кълна се, никога не съм го виждала! Никога!… Днес… ето сега — за първи път в живота си!

А на крадеца не се налагало да подбира убедителни думи, които да приличат на истина — те извирали сами:

— Като чух колко ласкаво, колко нежно беседва с вас вашият съпруг, сърцето ми се изпълни с разкаяние и срам…

— Той лъже! — викала Арзи-биби. — Не му вярвай! Аз никога, никога не съм го виждала до тая минута!

— Мастия! — съскал сарафинът и потрепервал. — Мръсница! Да мамиш благодетеля си, който те взе просякиня! Него да мамиш! И с кого? С тая гнусна мутра, с тоя изрод! Виж го, виж: с какво е по-добър от мене?

— Жените често имат доста странни и даже порочни наклонности — лицемерно додал крадецът.

Арзи-биби можала само да простене в отговор. Тя вече се била окопитила от първия удар и разбрала всичко: кипяла от гняв, изгаряла крадеца на пепел с разпалените мълнии на черните си очи! Но била вързана, безсилна, принудена да мълчи. Защото там, в сандъка, бил вторият.

— Той лъже!

И пак се задъхала.

— Не отричайте, Арзи-биби — рекъл крадецът. — Само чистосърдечно признание може да ни спаси. Нали вие сама ме примамихте днес у вас и ми казахте, че вашият съпруг щял да се забави до късно при лихваря Вахид, за да си върне загубените на зарове триста и седемдесет танга?

— И това си му издрънкала! — виел търговецът и скубел брадата си. — Дори това!

Тайнствената сила продължавала да действува и да подсказва на крадеца необходимите думи. — Кълна се никога повече да не прекрачвам прага на тая къща и никога да не поглаждам тая жена, която наистина има прекрасно тяло, но черна душа, както личи от безсрамното й отричане. Сърцето ми с презрение се отвръща от нея — аз ви напускам.

С бавни крачки, навел глава, сякаш потиснат от разкаяние и от скръб, той излязъл от стаята.

Зад гърба му ставало нещо неописуемо.

— Не! Не! Не го познавам! Никога! Никога! — викнала, обляна в сълзи, Арзи-биби.

— Лъжеш! — гърмял гласът на съпруга. — Лъжеш, кучко! Той сам те разобличи!

Подир крадеца с гръм и звън изхвърчала сабята, след нея — сърменият халат.

— Взимай си ги — чуваш ли, осквернителю на чужди покои! И да не съм те видял повече!

Не се наложило да молят крадеца втори път. Щом изскочил от портата в сокака, тайната сила го напуснала. Но сега му била напълно достатъчна неговата, която той вложил в краката си — цялата, без остатък! Какво бягане паднало! Въздухът свирел в ушите му, собствената му сянка едва го настигала. На един дъх прекосил пущинака и се озовал на гробищата. Тук той залегнал в прашните магарешки тръни между старите гробове.

 

 

А в къщата на търговеца бурята полека-лека утихвала.

Останал без сила, омекнал, с брада на фъндъци и целият олепен с перушина, с килната настрани чалма, търговецът седнал на сандъка и тъжно занареждал:

— Пък аз винаги съм ти вярвал, толкова ти вярвах!…

Стиснал глава с пестници и я заклатил, като се люлеел и глухо стенел от нетърпима душевна болка.

Последният изблик на гняв го пренесъл в средата на стаята. Той диво завъртял очи, заскубал брадата си и закрещял:

— И с кого? С кого? Къде можа да го намериш — тая мръсна мутра!

Този вопъл на душата изчерпал силите му. Той не казал нищо повече — нито дума.

 

 

Какво наказание можел да избере за невярната си съпруга? Да я предаде на джелатите? Много я обичал, за да го направи, освен това не искал безчестието му да се разчува. Сам да я наложи с камшика? Виж, това може, като използува, че в къщи няма никого, но: „Който удари жена, е достоен за презрение!“ — той помнел това.

Тогава решил да я заключи в къщи и да я лиши от всичките си благоволения. С мрачен и непреклонен вид, с шумно сумтене той свалил от стената сребърното огледало, скъсал ковьора, след това обрал нишите, пезулите, взел вазичките, кутиите и другите дреболии.

Махнал всичко от леглото, оставил отгоре само една възглавница.

Стаята изведнъж станала мрачна, сякаш в нея не живеели хора.

Свита в ъгъла, Арзи-биби с огромни неподвижни очи следяла отмъщението на съпруга си.

Той огледал тавана, стените. Какво друго да скъса? Аха, копринения балдахин над леглото! Смъкнал и балдахина и го хвърлил при останалото.

Натрупал се голям куп най-различни неща. Къде да ги дене? Погледът на търговеца паднал върху сандъка — ето най-подходящото място!

Арзи-биби изстинала, предвиждайки нова буря.

…Само могъщото перо на Низами или Фирдоуси би могло достойно да опише всичко, което последвало! Окончателно обезумял в сандъка от страх, от горещина и задух, разбрал, че все пак стигат до него, велможа-, та изпаднал в пълно неистовство, в изстъпление! С диви глухи вопли, като бухането на нощен бухал, целият вир-вода и облепен с перушина, той изскочил от сандъка, блъснал с глава търговеца в корема, ухапал го за пръста и без да се съобразява с нищо, се метнал през прозореца, чупейки пъстрите китайски стъкла.

Портата била отворена — той не я видял! Насочил се към оградата. Паднал. Хвърлил се втори път. Завил. Тромаво се преметнал от другата страна, паднал на пътя, овъргалял се в прахоляка, скочил и без да вижда нищо, се устремил нанякъде… все едно накъде, само по-далече!

С това обаче злочестията му не свършили. Подгонен от страха, той хукнал към гробищата. Случаят го завел при същия гроб, където лежал крадецът. Запъхтян, с бясно разтупкано сърце, готово аха да се пръсне, велможата се тръшнал в буренака, на две крачки от крадеца, от другата страна на надгробния камък. Като си поел дъх, се осмелил да се огледа.

Аллах всемилостиви! Право срещу него, дружелюбно усмихната и немигаща с жълтото си око, го гледала широка сплескана мутра — съвсем непозната!

Но шепотът, който чул, му бил познат — о, колко познат му бил тоя шепот!

— Е, кво става там, в къщата? У мене е вашият халат и вашата сабя. Медалите можете да си ги вземете. А халата ще оставя за себе си — за спомен.

Каква ти сабя, какви ти медали! Велможата пронизително изврещял, скочил и като сръндак се понесъл навътре в гробищата, направо през бодливите тръни, прескачайки гробовете. Напразно крадецът му махал с ръце в знак на своите миролюбиви намерения: велможата не спрял, не се огледал и изчезнал в храсталаците на гробищата.

 

 

Още щом велможата се измъкнал от сандъка и благополучно изчезнал, веригите, които карали Арзи-биби да мълчи, се скъсали и тя жарко се впуснала в атака.

— Дърт глупак! — тънко закрещяла тя. — Дърт дебел глупак, какво си се лепнал за мене с глупашката си ревност и ме хокаш като последната гювендия! По-добре виж къде ти е чантата? Още ли не се сещаш, че това бяха крадци, крадци, които са влезли в къщата, докато съм спяла! Къде ти е чантата?

При мисълта за чантата сарафинът веднага изтрезнял. Хукнал към другата стая, към скривалището. Арзи-биби се устремила към ковчежето, където държала скъпоценностите.

Чантата била там, но скъпоценностите ги нямало.

Думите на Арзи-биби за крадците се потвърдили и следователно се потвърдила и нейната пълна невинност в нарушаване на съпружеския дълг. Скъпоценностите изчезнали много навреме: в душата си тя тайно се радвала на загубата, без да се съмнява, че в най-близко време ще накара сарафина да й я върне стократно.

За по-нататъшното няма какво толкова, да се каже: разбира се, Арзи-биби горчиво плачела, тресяла рамене и хлипала; разбира се, сарафинът, изпълнен с разкаяние, унизено молел за прошка; разбира се, той подредил кутийките и вазичките, той плувнал в пот от катеренето по стената да закачва балдахина и ковьора и завършил с това, че напълно признал неоспоримото превъзходство на своята съпруга над себе си, също както и великото щастие да бъде неин роб — признание, което макар и прието благосклонно, все пак не спасило ревнивеца от позорно изпъждане в другата половина на къщата, вън от благоуханните покои на непорочността.

Настъпила нощта, изгряла луна и бледо озарила със своето сияние Коканд, утихналия пазар, къщата на търговеца, озарила спящата Арзи-биби, нейното мермерно, прекрасно лице, пълно с гълъбова чистота, а в далечната стая озарила будния сараф, терзан от разкаяние и жал. Отвреме-навреме той отивал на пръсти до заветната килия, с умилено лице, с просълзени по краищата очи се вслушвал в лекото равно дишане зад вратата, безшумно целувал въздуха, клател глава, покрусено въздишал и се връщал в стаята си…

А далече извън града, на пустинния път, луната озарила самотната фигура на крадеца. Със скъпоценностите в джоба, със сърмения халат и сабята, напъхани в един чувал, той бързал към планината, където го чакал Настрадин Ходжа.