Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (63)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На заранта, докато пиели чай, Саид разказал, че Агабег вече няколко години кара без пазач на езерото и сам пуска водата за нивите.

— Отначало остави за пазач оня добрия старец, дето по-напред управляваше езерото от името на наманганския собственик. Сам разбираш, че не можаха да мелят брашно дълго време: старецът пуснал някому вода без пари. Агабег надуши тая работа и го натири. Оттогава добрият старец не се е вестявал по нашия край: трябва да се е поминал вече — мир на праха му, всевишният да го успокои в блажените си градини.

— Жив и здрав е! — обадил се Настрадин Ходжа. — Жив и здрав е като нас двамата. Той сега е станал чудотворец; от нямане какво да прави се хванал с разни дребни чудеса. А защо Агабег не си намери друг пазач?

— На тукашните хора няма доверие, а отвънка идват рядко, само пътем…

— Той идва ли в чайханата?

— По пладне непременно ще мине — ще пие чай и ще поиграе шах с моя побащим. Той обича шаха, но освен моя побащим, в селото няма кой да му се опре.

— Сега има.

— Ти играеш ли шах?

— И шах играя, и други интересни игри; например „Паяк и стършел“.

— Тая игра не съм я чувал.

— Ще я чуеш, ще я видиш.

Започнала дневната жега, слънчевите лъчи падали отвесни от небето и сякаш се внизвали в земята. За работа по полето, край грънчарската пещ и в димните ковачници не можело и да се мисли. Чоракци — и земеделци и занаятчии — взели да се точат отвсякъде към чайханата. Влизали, здрависвали се със стопанина Сафар, сетне поздравявали Настрадин Ходжа. „Мир вам, почтени труженици отвръщал Настрадин Ходжа, — аллах да благослови заслужената ви почивка!“ И добавял по нещо за всекиго: на земеделеца пожелавал берекет, на грънчаря — красиво и равномерно изпичане, на мелничаря — ситно и меко мливо, на пастира — добър приплод в стадата. От първата минута — по ръцете, по изгорялото лице, по петната на халатите — той познавал отгде иде човекът — от нивата ли, от грънчарската пещ ли, от ковачницата или от дъбилното корито.

Саид отишъл но някаква работа. Гостите обслужвал Сафар — дребно сухо старче, облечено много бедно, защото чайханата едва му носела две, рядко три танга на ден. Сегиз-тогиз старецът поглеждал към празното Саидово място край казаните и тогава по набръчканото му лице минавала сянка: той знаел за любовта на своя храненик и страдал за него.

Като подавал чайника на Настрадин Ходжа, Сафар му рекъл тихо:

— Пътниче, защо залъгващ, моя Саид с разни несбъдни мечти? По-добре му дай акъл да убие любовта в младото си сърце.

— Че защо да я убива? — учудил се Настрадин Ходжа. — Нека да расте и да дава плодове.

— Но ако тия плодове са горчиви и носят нетърпима скръб?

— Само при неопитните градинари, почтени старче, само при тях!

Сафар искал нещо да му възрази, но изведнъж рипнал, затичал, засуетил се, ту хващал метлата, ту кърпата, ту шахматната дъска.

Гостите наставали, взели да поглеждат към пътя и да се разотиват.

Настрадин Ходжа също погледнал към пътя и сърцето му заподскачало: към чайханата, е шкембето напред, идел Агабег.

Последния гостенин, най-туткавия, Сафар изпроводил през задната врата. Настрадин Ходжовия чайник преместил в далечния ъгъл: пътник е, няма къде да иде, нека остане.

Агабег влязъл и изведнъж сякаш напълнил цялата чайхана с телесата си. Той влязъл като повелител, отвърнал, колкото да не е без хич, на раболепния поклон на Сафар, а Настрадин Ходжа дори не забелязал. Походката и осанката, малките му джуркави очички, скрити дълбоко под ниско месесто чело и стаили в себе си тъмни, мрачни чувства, тежката черна брада, пръстенът с печат на пръста — всичко това подсказвало на Настрадин Ходжа извода: „Бил е началник не от висшите, ама не и от дребните… Имал е свой печат — или е бил съдия, или бирник. Живее в затънтено село, не може да се върне на служба; има някакъв грях и, изглежда, немалък. Тук не му стигат почестите и раболепието на низшите, а няма и по-горен, пред който да може разтреперан да се кланя — ето кое му е най-големият дерт, най-голямата му тайна мъка.“

Добре че Агабег бил от голямото доброутро; сега Настрадин Ходжа бил спокоен за своята съвест: тя нямало да застане между меча му и главата на наказания, както често се случвало, когато противници му били търговци или разни знахари, звездобройци и гадатели. В тях понякога, и то доста често, той виждал известни душевни достойнства, включително добрина и зачатъци на съвест — и тогава неговият меч не ги пронизвал до смърт, стигало му само да ги пообръсне: колкото до началствените лица, с тях бил безмилостен.

В това време Агабег тежко се отпуснал на възглавницата, плъзнал по Настрадин Ходжа бегъл поглед като по нищожна муха, след това с пъшкане и пухтене си налял чай.

Сафар донесъл шахматната дъска, седнал срещу него. Играта започнала.

От мястото си Настрадин Ходжа добре виждал цялата дъска, можел да следи играта и да вниква във всичките й подробности.

Характерът на двамата играчи се отразявал на дъската като в огледало. Сафар играел унизено, плахо, хващал ту една, ту друга фигура, повдигал я нерешително, помислял и пак я оставял, най-сетне сякаш се хвърлял в студен вир — правел някакъв необясним ход в своя вреда. Най-много се страхувал да не загуби нещо, пешка или фигура, затова бягал от ударите, криел се по цялата дъска като мишка в хамбар. И много ясно — все губел.

Агабег, напротив, грабел. Като алчна щука той грабел всичко, което му падне: пешки, офицери, коне, топове. Само за да граби! На два пъти пропуснал сигурен мат от лакомия да граби.

Сафар играел с белите; след половин час му останала една-едничка самотна пешка и три фигури: цар, дама и кон, пръснати по цялата дъска, безсилни да се притекат на помощ една на друга. Агабег заграбил всичко останало, а през това време дал на стареца само една пешка.

Белият цар, подгонен от мястото си, бил заграден отвсякъде с вражески сили, които се готвели да му нанесат последния удар.

— Предай се, дядка, предай се! — викал Агабег; издутият му корем се тресял от смях и задух. — Я се виж какво ти остана! Пленил съм цялата ти войска, а съм загубил само една пешка. Ти си на ход, какво се пипкаш, мести коня, мести дамата, все едно, нищо не те спасява: царят ти е в устата на моята дама, баш в устата й, в острите й зъби!

Безсрамната радост жегнала Сафар, това се виждало по сърдития блясък в насълзените му очи; стиснал устни, чорлав, той още се мъчел да се съпротивлява: понечил да хване пешката, да я премести напред, подържал я над дъската и я пуснал, хванал коня, пипнал дамата, докоснал с пръст царя, но нищо не преместил.

— Карай де, карай! — крещял Агабег. — Кълна се в брадата на баща си, добра игричка стана!

— Наистина играта си я бива, може да се заложи една танга срещу две! — обадил се Настрадин Ходжа от тъмното кьоше.

— Две срещу една ли! — възкликнал Агабег. — Всеки, който малко-малко отбира от шах, смело ще заложи пет срещу една! Язък, дядка — обърнал се той към Сафар, — язък, че не играем на пари: днес щях да те оставя гол като сокол, без чайхана и без халат!

— Виж, аз пък нямам нищо против да завърша играта и за пари. — Настрадин Ходжа излязъл от ъгъла и смело застанал пред играчите. — Бих заложил двеста танга — всичките, които имам.

Агабег вдигнал тежката си глава и високомерно го изгледал.

— Ти май търсиш будалите на пътищата, почтени? Аз без да мръдна от мястото си съм готов да заложа за черните пет стотарки, стига да се намери някой ахмак да заложи за белите само една!

— Ахмакът се намери: двеста танга за белите. Имаш думата!

За белите? На какво разчитал той, на какво се надявал? Да спечели — въпреки очевидното?

Не, той не мислел за печалбата — напротив, предварително отписал своите двеста танга. Печелел не пари, а друго: първото сближаване с Агабег. Той принасял кесията си е жертва на всемогъщата съдба — дано да бъде тя милостива и благосклонна към него в последното си решение.

— Ти залагаш за белите? — чудел се Агабег. — Сафар, какъв вятър довея тоя чужденец — той или не е с всичкия си, или е насмукал с хашиш.

— Стига празни приказки! — Настрадин Ходжа изсипал кесията си в подноса. — Ако ти стиска, почтени, залагай.

— Аз да се страхувам? — Агабег запухтял и бръкнал в пояса си, хвърлил на таблата голяма тежка кесия от жълта кожа. — Тука са седемстотин и петдесет! И занапред да не дрънкаш, дръж си езика — ти, който се осмели да допуснеш, че ме е страх от тебе, нищожния.

— Играта започва! — обявил Настрадин Ходжа.

Сафар се отместил, направил място. Той с недоумение и жалост гледал Настрадин Ходжа: дали пък тоя чудат гостенин наистина не се е чалнал?

Изведнъж се сетил, че гостенинът още не си е платил нощувката, чая и зобта на магарето. Обхванат от дребнав трепет, той веднага забравил за играта: какво била за него тази игра и купчината пари на подноса, когато имало опасност да загуби своите шест танга?

— Чужденецо, а как ще ми платиш?

Настрадин Ходжа презрително изгледал стареца — той ненавиждал у хората този дребнав страх за жалкия грош, ако ще покрай тях да гори светът! Но тоя път не бил прав да осъжда стареца: шестте танга за него били прехраната му за три дена; Настрадин Ходжа навреме съобразил това и се засрамил.

— Не се тревожи, стопанино: загубя ли, давам ти ботушите си.

— Няма нужда — намесил се Агабег: дощяло му се да покаже великодушие. — Аз ще ти платя, Сафар.

Взел от подноса една монета от десет танга и я подал на чайханджията. А Настрадин Ходжа изведнъж се задъхал, даже пребледнял. Нещо го парнало отвътре. Може би изблик на гняв?

Не, съвсем друго: на дъската той видял усмивката на съдбата. Оценила сякаш неговата жертва, съдбата царствено му връщала неговите двеста танга с голям кяр отгоре на това.

На дъската той видял победа за белите — своята победа! Отначало не повярвал на очите си, пресметнал още веднъж ходовете. Нямало никакво съмнение. Победа!

— Много бързаш, почтени — обърнал се той към Агабег. — Недостойно е за един мюсюлманин да бъде щедър за чужда сметка.

С нищо друго не можел да засегне Агабег по-силно.

— За чужда сметка ли? — почервенял той и захъркал. — Добре, аз ще те науча да бъдеш почтителен, келеш такъв! Сафар, остави парите на таблата. Остави парите и вземи в залог ботушите — нека си върви от нашето село бос! Ти си на ход, чуваш ли, дрипав какаванино! Мислех да ти дам двайсет танга за печалбата, ама сега, след твоята нечувана дързост, да имаш да вземаш!

— Не съм те молил.

— Карай! Първо събуй ботушите и ги дай на чайханджията.

Настрадин Ходжа изул ботушите, дал ги на Сафар. След това смело преместил царицата си през цялата дъска в срещуположния ъгъл:

— Шах на черния цар!

— Аллах всемилостиви! — престорил се на уплашен и глумливо извикал Агабег. — Помислих, че сърцето ми ще се пръсне от страх. Бреей, какъв удар! Ами ти май си кьорав: тук бие моят топ! Е, къде ти е дамичката?

При тия думи той бутнал с топа си бялата царица.

— Какви ще ги мътиш сега? — обърнал се той към Настрадин Ходжа. — Дързък дрипльо, без пари и без ботуши! Като загуби царицата, ти отложи загубата само с един ход!

Отговорът бил една къса, дума:

— Мат! — рекъл Настрадин Ходжа и преместил коня си от черно на бяло поле.

Агабег тъпо гледал дъската, без да разбира какво е станало. И колкото повече му се изяснявала истината, толкова месестото му лице ставало по-мораво и по-мораво.

— Играта свърши! — рекъл Настрадин Ходжа. — Къде ми е печалбата?

Сафар с трепереща ръка побутнал таблата към него; с неподвижен поглед, пълен с тъга и малко страх, той гледал как Настрадин Ходжа пресилва парите в своята кесия, обува ботушите, свалени само преди една минута. Старецът си глътнал езика от страх, макар че в тая работа бил само свидетел — но душата му била толкова боязлива, че той винаги и от всичко се страхувал, винаги чакал беда от всеки нов човек, от всяко събитие наоколо. „Какво ще стане, какво ще стане?“ — тъжно се питал той и предвиждал големи бури: мислел си, че сега целият гняв на Агабег ще се обърне срещу него, ще почерни живота и ще разсипе благополучието му. А пък цялото му благополучие, над което треперел, била тая паянтова чайхана, струпана набързо от камъш и кал, за която и най-щедрият купувач нямало да даде повече от двеста танга; нищо друго нямал Сафар — ни къща, ни градина, ни нива, а треперел, сякаш криел в мазето кюлчета злато. Тоя сиромах имал едно друго безценно съкровище — свободата, но не умеел да я ползува; сам се държал на синджир, сам вързал крилете на своята душа! От бедността той взел телесната част, тоест лишенията, а от богатството — духовната, тоест вечния страх; и в единия, и в другия случай избрал за себе си най-лошото.

Агабег мълчал, вперил облещени очи в дъската; сивата боя на лицето му вече биела на черно.

— Чайханджийо, нямате ли в селото доктор? — попитал Настрадин Ходжа. — Изглежда, трябва да му се пусне малко кръв, да не получи удар?

Не станало нужда да викат доктор, опасността се разминала; е напъване, с хъркане Агабег си поел дъх, зачервеният му врат започнал да изстива и зловещата тъмносива синина се смъкнала от лицето му.

— Как не го видях! Пътнико, ти сигурно си ми спуснал пред очите омагьосваща пелена!

— Ще играем ли още?

— Да ме глътне най-злият шейтан, ако втори път седна да играя с тебе. Тръгвай си по-скоро, стигат ти тия седемстотин и петдесет танга, които ми измъкна!

Но Настрадин Ходжа нямал никакво намерение да напуска селото така бързо.

— Пак ме гонят, отвсякъде прокуден! — тъжно се усмихнал той и навел глава. — Да си тръгвам… по-вярна е другата дума: да бягам. Какви несгоди ме преследват, какъв късмет съм имал…

Стрелата на неговата жалба попаднала в целта.

— Да не те преследва някой? — наострил уши Агабег.

— Нещастия, беди, неволи — те неуморно ме преследват.

— Блазе ти, ако всичките ти неволи са като днешната.

— Това е само един случай, един на сто.

— И накъде тръгваш?

— Знам ли! Където ми видят очите. На мене ми е, все едно — на север или на юг, на изток или на запад.

— Все пак трябва да имаш някаква цел, заради която си тръгнал на път? Не си някой богаташ или велможа, че да миткаш за кеф.

Така се завързал техният първи разговор — голямата игра на Паяк и Стършел започнала.

Агабег не питал току-тъй: може пътникът да е нарушил в нещо закона. Тогава ще го хване, ще го предаде на стражата и ще си върне парите! Настрадин Ходжа се надсмивал вътрешно над неговите надежди, но не бързал да ги разсейва:

— Какъв ти кеф! Знай, почтени, че доскоро и аз имах къща с малко имотец, но по волята на злата съдба внезапно загубих всичко и затова сега съм на тоя хал, бетер просяк.

— И какво нещастие те сполетя?

— Тя, моята, е дълга история, изтъкана от хиляди мъки! Живеех в Херат, имах много доходна служба — старши писар при главния надзирател на пазара…

— В Херат ли! Ходил съм там навремето. Давай нататък.

— Кълна се В аллаха, моят началник беше доволен от мен. Събирах му пазарната такса, при това за лошите места вземах като за хубави. Всеки грош, който можех да измъкна от някой презрян земеделец или занаятчия, носех в къщата на началника си и благоговейно го полагах пред светилището на моята преданост. Като вземаше парите, началникът винаги ми казваше: „Узакбай, и хиляда гърнета с жълтици да имах, щях да ти дам ключовете от мазето!“ И не грешеше: неговото богатство ми беше по-мило от моето собствено; така ме е учил баща ми, той беше ключар на един велможа, такъв си останах за цял живот. За вярна служба началникът ми отделяше една двайсета от доходите.

— Не е много — отбелязал Агабег.

— Малко-много, за осем години натрупах доста парици. Освен това аз си харесвах службата, защото ми оставаше време да си гледам учението, за което е излишно да разказвам сега. И изведнъж беда сполетя моя началник.

Агабег слушал много внимателно, от което Настрадин Ходжа заключил, че думите му не отиват на вятъра.

— Моят началник нещо сбъркал в службата…

— Аха!… — сетил се Агабег и направил с ръката хищно движение, сякаш прибирал нещо в джоба си.

— Душманите не пропуснаха да го наклеветят, моят началник изгуби службата си и всичкият му имот отиде в хазната.

— Ясно, ясно — рекъл Агабег и кимнал съучастнически. — Тия грешки в службата понякога струват скъпо, много скъпо!…

Още една страница от неговия живот се разтворила за Настрадин Ходжа.

— Аз споделих скръбната участ на моя началник и сега се скитам по белия свят немил-недраг, без да знам къде да подпра скиталческата си тояжка и къде да подслоня глава. И сигурно щях да се скитам така до последния си час, ако не беше днешната щастлива печалба.

Агабег се нацупил, засумтял: Настрадин Ходжа турил пръст в живата му рана.

— Ще гледам да използувам парите разумно.

— Тоест ще поиграеш с някой друг ли? — злъчно подметнал Агабег.

— Аллах да ме пази от съблазън: такова щастие не се повтаря два пъти. Не, ще си намеря някоя работа, която да ми е присърце.

— Нещо търговия ли?

— Нямам мерак за търговия. Служба в някое тихо място, където да мога да продължа учените си занимания — натам ме тегли сърцето. Но кой ще ми даде на мене, чужденеца, на непознатия външен човек такава служба без паричен залог? Сега, когато мога да внеса пълен залог…

— Служба ли Си тръгнал да търсиш?

— Че няма да остана тука я! Тъкмо и магарето си почина, време е да тръгвам. Сполай ти, почтени, за твоите седемстотин и петдесет танга; ей, чайханджийо, колко ти дължа за нощувката и за чая?

Настрадин Ходжа нарамил самара, който нощем му служел за възглавница, и се запътил към магарето. По този начин той здраво стегнал въжето на алчността, с което вързал Агабег за себе си.

— Чакай, чакай! — подвикнал Агабег, който видял, че дяволът всеки момент може да помете с опашката си неговите седемстотин и петдесет танга. — Я се върни, искам да ти кажа нещо важно.

Въжето на алчността се оказало дебело и здраво, примката — здраво затегната.

— Тръгнал си да търсиш служба — точно за това искам да си поприказваме.

— О, почтени — Настрадин Ходжа бързо-бързо се върнал в чайханата. — Да не би да имаш на ум някакво място — ще ти бъда безкрайно благодарен.

— Точно така — имам.

— Благословена дума!

— И не е далече — съвсем близо.

Настрадин Ходжа направил почтително-учудена гримаса:

— Достойният ми събеседник предпочита да говори със загадки, но моят нищожен ум е безсилен, да ги проумее.

— Отговори ми първо на няколко въпроса и сетне ще ти открия смисъла на моите думи — рекъл Агабег: той си мислел, че наистина говори със загадки! — Я ми кажи, не ти ли се е случвало и друг път да минаваш през нашето село?

— Не, не ми се е случвало.

— Нямаш ли тука някаква рода?

— Нямам, цялата ми рода остана в Херат.

— Ами приятели? Може би имаш в нашето село някой приятел или някой, с когото по-рано си имал достлук?

— Нямам такъв човек: всичките ми приятели са също в Херат.

— Може би роднините ти в Херат имат тук приятели, или обратно, твоите хератски приятели да имат тук роднини?

— Кълна се в брадата на баща си, че нито аз, нито моите роднини и приятели, нито роднините на моите приятели, нито приятелите на моите роднини, нито дори роднините на приятелите на моите роднини и приятелите на роднините на моите приятели никога не са идвали в това село, никога не са чували за него и никого не познават тук.

— Остана последният въпрос: не се ли поддава сърцето ти на пристъпите на глупаво милосърдие към другите хора?

„Спомнил си е за стареца, дето пази гробницата на Турахон“ — сетил се Настрадин Ходжа и отвърнал:

— Цялата жалост на сърцето си харча само за себе си; за другите не остава нищо.

— Умна приказка! А сега се приготви да чуеш нещо чудно, което ще те накара да затрепериш от радост: видя ли тукашното езеро и знаеш ли кой му е стопанинът?

— Езерото видях, но чие е — не знам!

— Аз съм му стопанинът. Ти търсиш под залог място, където да се препитаваш: какво ще кажеш, ако станеш пазач на езерото?

Най-после те прозвучали — единствените думи, които Настрадин Ходжа искал да чуе! „Пазач на езерото“ — ударило като гръм в ушите на Сафар. „Пазач на езерото“ — повторила гургулицата под стрехата. „Пазач на езерото“ — отвърнал пъдпъдъкът от кафеза. „Пазач на езерото“ — засъскал, зашумял казанът, обвит в пара. „Пазач на езерото“ — подхванал вятърът, „Пазач на езерото“ — зашушукали дърветата…

След десет минути всички жители на селото, мало и голямо, научили новината. „Пазач на езерото“ — чувало се отвсякъде — по нивите, из малките спретнати дворчета; говорели мъжете, одумвали жените, чуруликали дечурлигата……

Когато Настрадин Ходжа и Агабег тръгнали към езерото, всички срещнати им правели дълбоки раболепни теманета и със страхливо любопитство оглеждали новия пазач, а той, суров, надменен и надут, дори не забелязвал техните поклони.

След като те си тръгнали, старият Сафар не стоял дълго сам в чайханата, отвсякъде дотърчали чоракци и веднага затрупали стареца с много въпроси: какво са си приказвали Агабег и новият пазач, как са се пазарили, каква ще му бъде надницата? Миндерите в чайханата трещели, чайниците, закачени над огнището, се люлеели и дрънчали, от тавана се сипел прахоляк.

— Ще ми съборите чайханата бе! — развикал се Сафар. — Които са повече, да слязат от миндера! Да слязат, инак няма да разправям.

Които били повече, слезли, отстъпили място на десетина най-почтени старци. Сафар почнал да разправя. Няма смисъл да повтаряме неговия разказ за събития, които вече знаем.

Завършил зловещо:

— Досега с един се чудехме къде да се дяваме, а какво ли ни чака сега, когато станаха двамина?

Отговорът бил мълчание и тежки въздишки. Пред всички събрани изплувал неясният, но страшен призрак на близка и неминуема беда.

А Сафар, отпуснал побелялата си глава, многострадално и гръмко се наслаждавал на страха си и пророкувал:

— Големи работи има да стават — много големи! Не е на добро всичко това… Ох, не е на добро!

Й като приглушено ехо някой му отвърнал: — Не е на добро!…