Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (49)

ДЕСЕТА ГЛАВА

В ония далечни времена всеки голям град на Изтока освен името си, имал и титла. Бухара например се именувала пищно и гръмко: Бухара-и-Шериф, сиреч Благородната, Царствената Бухара, Самарканд носел титлата Ислямодоблестен, Биткопобеден и Блестящ, а Коканд, заради разположението си в цъфтящата долина и лекия безгрижен характер на своите жители, бил наречен Коканд-и-Латиф, което значи Веселият, Приятният Коканд.

Преди време, хем не чак толкова отдавна, тази титла напълно отговаряла на истината: никой град не можел да се; мери е Коканд по многото празници, по веселбите и лекия живот. Но напоследък Коканд станал мрачен и притихнал под тежката десница на новия хан.

По стар спомен още се тачели празниците, още се напъвали зурнаджиите и блъскали тъпанджийте пред чайханите, още се кълчели шутовете по пазарите за сеир на лекомислените кокандци, но вече и празниците не били като предишните, и веселбата не била така бурна. От двореца се носели мрачни слухове: новият хан, изгарян от необикновената страст към исляма, прекарвал цялото си време в благочестиви беседи и за нищо друго не искал да знае. Строели се медресета и нови джамии; от всички краища в Коканд пристигали молли, мудариси и улеми; за изхранването на тая алчна пасмина трябвали пари; данъците се увеличавали. Единственото развлечение на хана били конните състезания: той обичал конете още от дете и дори ислямът не можел да задуши тая страст в душата му. Но за всичко друго бил безупречен и не се поддавал на съблазни. Пътеката към градината от храма до ханските покои заглъхнала и тревясала, отдавна нощем по нея не се чували забързани, ситни леки стъпки, съпровождани от вялото сумтене на главния евнух и Досадното шляпане на чехлите му, влачени по земята. От своите велможи ханът, изисквал същото целомъдрие, от жителите — благочестие; Коканд бил пълен с пазванти и шпиони.

Непрестанно се обявявали нови забрани с нови заплахи; по това време излязъл ферман за прелюбодеянията, според който неверните жени били бичувани с камшици, а мъжете били лишавани от естествените им свойства под ножовете на хекимите. Много били и другите подобни фермани; всеки кокандец живеел сякаш всред хиляди сплетени конци с окачени на тях звънчета: както и да се вардиш, все ще закачиш някой конец и ще се чуе тих зловещ звън, предвестник на много беди. — Но силата на пролетта е така непреодолима, че в дните, за които разказваме, кокандци били позабравили своите неволи. Под ярките лъчи на младото слънце на пазара царяло шумно оживление. Открай време прочути с любовта си към цветята и поилите птички, кокандци не изменяли на обичая си; всеки носел втъкната зад ухото си китка — било лале, било жасмин, било друго някое пролетно цвете. В чайханите хвъркатите пленници се захласвали да пеят на различни гласове и често някой свободен кокандец подхвърлял гологан на чайханджията, отварял кафеза и под одобрителната гълчава на събраните пускал певеца на воля. Коли, ездачи и пешаци спирали всички извивали глави, следели, свободния му, възторжен полет в сияйното небе.

— Дядо Турахон очаква нашите добри деца — рекъл Настрадин Ходжа на едноокия. — Я да почнем от птичките. На ти пари. Ама помни: самият ти не бива да обираш от тукашните заплеси нито, танга, ако ще кесиите им да те гледат жално-милно.

— Слушам и изпълнявам.

Едноокият отишъл в близката чайхана и купил всичките птици наведнъж. Една след друга те изпърхвали с крилца срещу слънцето и се издигали във висините.

Насъбрала се тълпа, задръстила улицата. Чували се гръмки похвали за щедростта на едноокия.

Той отварял кафеза, изваждал птичето, задържал го няколко мига в ръка, опивайки се от живата му топлинка, от изплашения трепет на малкото сърчице, и го подхвърлял нагоре. „Лети си с мир!“ — казвал подире му. „Летя! Сполай ти, добри човече, ще кажа на дядо Турахон една думичка за тебе!“ — отвръщало птичето на своя птичи език и се скривало на възбог. Едноокият се заливал от тих щастлив смях.

— Чудно, как не съм се сетил за това по-рано. Нали съм имал бол пари, можех да ги пущам с хиляди. Отде да съм знаел, че тази детска игра може да бъде такъв балсам за душата.

— Много неща не си знаел и още много не знаеш — отвърнал Настрадин Ходжа, а си мислел: „Не съм сбъркал с тоя човек — не е затлачено още в сърцето му живото изворче.“

— Разпръсни се! Не се събирайте! — чули се заплашителни викове и биене на барабани, тълпата се люшнала, разстъпила се и Настрадин Ходжа видял пред себе си някакъв висок велможа на дорест жребец. Велможата бил заобиколен от всички страни със стражари — мустакати, свирепи, с угоени червендалести мутри, изгарящи от нетърпение да хващат, с маждраци, ятагани, секири и прочее страшни оръжия. Гърдите на велможата били накичени с множество големи и малки медали, на гледаното му лице с черни засукани мустаци било изписано надменно високомерие. Жребецът, придържан от двете страни за юздата, играел и танцувал, стрелкал с огнено-лилави очи, извивал шия и захапвал тема; чепракът на гърба му блестял от злато.

— Откъде сте бре, шашкъни? — с гнусливо отпусната долна устна попитал велможата.

Ех, да знаел кой стои сега отпреде му с дрипавия халат, със закърпените ботуши и омазнената тюбетейка!

— Ябанджии сме, дошли сме в Коканд на пазар — смирено отвърнал Настрадин Ходжа, като изписал на лицето си раболепие. — Не сме сторили никому зло, само пуснахме на свобода няколко птички за слава на нашия хан и в знак на почит към тебе, о, сияен факел на Могъществото.

— Мигар няма как иначе да изразите предаността си към хана и почитта си към мене, та сте взели да пускате на свобода някакви глупави пилета и да събирате тълпата? — гневно попитал велможата, при това думите „да пускате на свобода“ той произнесъл с изкривени устни и с гнусливо отвращение към техния смисъл. — Отдавна е време да се забранят всички тия „пущания на свобода“ — изкривил той отново устни, — всичките ви серсемлици и обичаи, които резилят моя град. Както виждам, имате бол пари, но вместо с благоговение да ги внесете в хазната — един истински начин да изразите предаността си! — вие ги пилеете за тоя, що духа. Обискирайте ги! — заповядал той на стражата.

Хванали Настрадин Ходжа и едноокия, смъкнали им поясите, халатите, ризите.

Тържествено показали на своя повелител кесията, пълна със злато и сребро. Велможата се ухилил, доволен от своята проницателност.

— Знаех си! Прибери я! — заповядал той на онбашията. — Сетне ще ми я дадеш да я предам в хазната.

Стражарят пуснал кемера в бездънния джоб на алените си шалвари и страшното шествие продължило нататък, съпроводено от биенето на барабаните. Напред — велможата на кон, след него — заптиите с алени шалвари и с подгънати кончови на ботушите, най-отзад — барабанчикът, и той с такива шалвари, ама бос, понеже на него не му се полагали държавни обуща. И където и да минели, навсякъде веселият пазарен шум затихвал, чайханите опустявали и птиците млъквали, уплашени от барабана; животът спирал, замирал под стъкления напрегнат поглед на велможата — оставали само неговите фермани със заплахите и забраните. Но щом отминел, и животът зад гърба му заигравал с всичките си цветове и багри, зазвучавал с всичките си звуци, неспирен, вечно млад, той не желаел да признава никакви забрани и им се надсмивал. Велможата минавал през живота като някакво враждебно, чуждо нему тяло: той можел временно да наруши течението му, но бил безсилен да го подчини и да се задържи в него; е всяко пролетно цвете, с всеки звук Великият Жив Живот го отхвърлял!

Настрадин Ходжа, загледан подир отминаващите, продумал:

— Земните началници са три чешита: младши, средни и старши — според вредата, която причиняват. Ние останахме без пукната пара в джоба, но пак добре: можехме да останем и без глави — тоя беше от големите началници…

— Как ме сърбяха ръцете да измъкна кемера от джоба на заптието — признал си едноокият. — Ама нали не ми беше разрешил…

— Малко трябва самичък да съобразяваш! — с досада отвърнал Настрадин Ходжа. — За какво ти е специално разрешение, когато става дума да върнеш кесията на законния собственик?

— Ето я! — и едноокият измъкнал кесията от пазвата си. — И две гривни имаше в джоба — златни трябва Да бяха според тежината, ама тях не ги пипнах.

Връщането на кемера било отпразнувано с пищен гуляй в най-близката механа. Механджията се изтрепал да принася на гостите ту едни, ту други гозби с люти афганистански подправки, които изгаряли езика и небцето. От механата отишли в чайханата, от чайханата — при продавача на памукшекер и завършили гуляя при халваджията.

След това тръгнали да обикалят чаршията. А кокандската чаршия по тия времена била такава, че и най-големият бързоходец не се наемал да я обиколи наведнъж. Само дюкяните за коприна се точели два хвърлея на стрела, не по-малки били грънчарската, кондурджийската, железарската, терзийската и другите чаршии, да не говорим за хайванпазарите — чудо и приказ. На цялото това пространство от край до край се къбляла, вряла, блъскала се тълпа; Настрадин Ходжа и спътникът му често трябвало да се провират странишком.

Невъзможно е да се опише изобилието и великолепието на стоките, пръснати, по сергии и дюкяни, върху рогозки и черги: всичко, с каквото можел да се похвали тогавашният Изток — всичко било тук! Наргилета ли не щеш, като почнеш от най-простите и грубите, та стигнеш до най-скъпите, по истанбулски терк, украсени със злато и скъпоценни камъни; сребърни индийски огледала за прекрасните покорителки на нашите сърца; персийски разноцветни килими, галещи окото с необикновено фини шарки; коприна — събрала блясъка на слънцето; кадифе — меко, с дълбоко сияние, на което можело да завиди вечерното небе; табли, гривни, обици, седла, ножове…

Ботуши, халати, тюбетейки, колани, гърнета, благовония, мускус, гюлово масло… Но тук ние ще спрем прибързания бяг на перото, понеже за да опишем всичките богатства на кокандския пазар, ще ни трябват две или дори три големи книги!

 

 

Пазарният ден, пълен с пъстри багри, звуци и миризми, минал бързо. Слънцето се наклонило, краищата на високите облаци се разтопили, пламнали с розов блясък. Дошли часовете на почивка: тамошните хора се разотивали по къщите, пришълците се настанявали по чайханите. Но още не бил ударил барабанът, който известявал края на пазара, и много дюкяни още били отворени.

В това число бил и дюкянът на един сарафин на име Рахимбай, прочут кокандски думбазин. Дебел, с двойна гуша, затлъстели бузи, с червен врат, разлял се над халата, с много пръстени по пухкавите къси пръсти, притворил месестите си клепки, той седял зад тезгяха, върху който на равни фишеци били наредени жълтици, сребърни и медни пари. Тук имало и индийски рупии, и китайски четириъгълни ченги, и татарски алтъни, попаднали тук от дивите степи на Златната орда, и персийски тумани с образа на ревящ лъв, и арабски динари, и какви ли не други пари, които вървели по това време на Изток; имало и монети от далечните гяурски земи: гвинеи, дублони, фартинги с греховните образи на франкските крале — с доспехи, с гол меч и с нечестивия кръстен знак на гърдите.

Настрадин Ходжа и едноокият крадец стигнали до дюкяна тъкмо когато сарафинът си броял печалбата за деня. С вид на прискърбно дълбокомислие, напушил пухкавите си устни, които ярко аленеели в черната му брада, той събирал парите от тезгяха: монетите се плъзгали между дебелите му пръсти като златни и сребърни рабки, падали в торбата с тих и сладостен звън, а презряната мед, която той гребял, без да брои, трополяла глухо и тъпо като натрошени камъчета.

Настрадин Ходжа погледнал спътника си, очаквайки да види в живото му око жълтата пронизваща светлина. Но не я видял. Крадецът гледал златото спокойно, по лицето му се четели съвсем други мисли.

— Днес на разсъмване, сънувах, че моята фиданка се е хванала и е напъпила — рекъл той. — Да вярвам ли на съня или да не му вярвам? Нима Турахон няма да ми прости, нима след една година пак ще ме налегне болестта и ще трябва отново да прибягна към лековитото действие?

Тук мимоходом ще поясним, че проницателният Настрадин Ходжа вече успял да изучи спътника си и да разбере природата на болестта му, произтичаща от натрапчивата мисъл, която едноокият си бил внушил. В съчиненията на многомъдрия Авицена, бащата на лекуването, е казано, че всяко нарушаване на телесното здраве тозчас се отразява на душевното състояние, и обратно; Настрадин Ходжа бил пил от изворите на Авицена и като приложил неговите наставления спрямо едноокия крадец, можал да определи правилно.

— Това ще да е поличба — рекъл, като се стараел да Придаде на гласа си благожелателна сигурност, точно каквито са поуките на Авицена. — Това ще да е поличбен сън, запомни го. Имам основание да предполагам, че тоя път Турахон ще бъде по-милостив към тебе и ще ти прости.

Разговорът им секнал, защото се появила някаква жена — вдовица, както личало от синята обшивка върху ръкава на халата й. Обшивката била нова, а халатът съвсем овехтял — по това Настрадин Ходжа направил извод, че след неотдавнашната смърт на мъжа си вдовицата няма пари дори за жалейни дрехи.

— О, добродетелни и великодушни търговецо, дойдох при тебе с молба да спасиш децата ми — обърнала се тя към сарафина.

— Върви си по пътя, за гол хаир нищо не давам — изломотил оня, без да вдигне залепналите си за парите очи.

— Не съм дошла да прося милостиня, а за помощ, от която и ти няма да си в загуба.

Сарафинът я удостоил с един поглед.

— Като се помина мъжът ми, у мене останаха запазени от миналия честит живот накити, всичкото мило и драго, което бях скътала за черни дни. — Жената извадила изпод халата си кожена торбичка. — Тия черни дни дойдоха: и трите ми деца легнаха болни. — В гласа й звъннали сълзи. — Предлагах накитите на неколцина търговци — никой не рачи да ги купи, без да ги е видял началникът на градската стража, както заповядва последният ферман. Но ти знаеш, почтени търговецо, че види ли ги началникът, у мене няма да останат ни пари, ни скъпоценности: той непременно ще каже, че са крадени, и ще ги прибере в хазната.

— Хм!… — засмял се бакалинът, като си почесвал с пръст брадата. — В хазната ли, къде ли — ама сигурно ще ги прибере. А пък иначе да се купува от неизвестно и случайно лице, без да знае началникът на стражата, е твърде опасно: за такава работа ферманът обещава сто тояги и кауш. Но от съчувствие към твоята мъка. Я покажи какво носиш.

Тя му подала торбичката. Той я развързал, изсипал на тезгяха тежка златна гривна, обици с едри изумруди, рубинен гердан, златна верижка, каквато по стар обичай мъжът подарява на жена си в знак на вечен брачен съюз, и още няколко дребни златни неща.

— И колко искаш за това?

— Две хиляди танга — плахо казала жената. Едноокият смушкал Настрадин Ходжа с лакът:

— Тя иска точно една трета от истинската цена. Това са индийски рубини, оттука ги виждам.

Сарафинът пренебрежително изкривил пухкавите си устни:

— Златото не е чисто, а камъните са от най-евтините, кашгарски.

— Лъже! — прошепнал крадецът.

— Само от съжаление към тебе, жено — продължил сарафинът, — ще дам за всичко това… ами — хиляда танга.

Лицето на едноокия се скосило, в жълтото му око блеснало негодувание, аха да се втурне напред, да се намеси. Настрадин Ходжа го озаптил.

Вдовицата се опитала Да спори:

— Мъжът ми казваше, че само рубините струват повече от хиляда.

— Не знам какво ти е казвал, но скъпоценностите може и да са крадени, не забравяй това. Добре, ще притуря двеста танга. Хиляда и двеста и нито грош повече.

Какво можела да направи горката вдовица? Съгласила се.

Сарафинът небрежно пъхнал скъпоценностите в кемера си и дал на жената шепа пари.

— Разбойник! — прошепнал едноокият разтреперан. — И аз съм крадец, и цял живот сред крадци съм прекарал, ама такъв кръвопиец не бях виждал!

Но това не било всичко; като преброила парите, жената възкликнала:

— Сбъркал си, почтени търговецо: тук са само шестстотин и петдесет.

— Обирай си крушите! — изкряскал сарафинът и целият почервенял. — Да се махаш оттука, че ей сега ще те обадя с краденото злато на стражата!

— Помощ! Ограбиха ме! Помогнете, добри хора! — викала жената, обляна в сълзи.

Възмущението на едноокия минало всякакви граници; този път Настрадин Ходжа едва ли щял да го опази, но зад ъгъла се чул барабан.

Пред дюкяна се появил велможата със своите гавази. Били свършили обиколката и шествието се прибирало в конака.

Жената млъкнала, отдръпнала се. Сарафинът скръстил ръце под корема и сторил на велможата ниско темане. Оня небрежно кимнал от висотата на своя ат.

— Приветствувам почтенейшия Рахимбай, украсата на търговския еснаф на нашия град! Счу ми се вик тъдява, около вашия дюкян!

— Ей оная там! — посочил сарафинът жената. — Проявява безнравствена разпуснатост, дръзко нарушава реда, иска пари, бълнува някакви скъпоценности…

— Скъпоценности ли? — оживил се велможата и в изцъклените му очи лумнал такъв пламък, в сравнение с който жълтото око на крадеца можело да мине за невинно и кротко като на младенец. — Я ми доведи тая жена!

Но вдовицата вече я нямало: за да спаси последните си парици, тя побързала да се скрие в сокака.

— Ето ти пример: колкото по-притеснен е народът, толкова по-широко им е на душманите — рекъл Настрадин Ходжа. — Изкорениха кражбите — почнаха грабежи посред бял ден, прикрити зад търговия. Тичай подир оная жена, разбери къде живее.

Едноокият изчезнал; той имал и тая дарба — да изчезва от очите и да изниква неуловимо, сякаш се стопявал във въздуха и пак от въздуха се сгъстявал.

За да не изкушава стражата, Настрадин Ходжа се притулил зад една купчина камъни, приготвени за облицоване на големия канали който минавал наблизо. Оттам виждал и чувал всичко, което ставало в дюкяна.

Велможата милостиво приел поканата на търговеца да изпие един чай. Захванал се дружески мохабет за предстоящите конни състезания, на които щял да присъствува и самият хан.

— Не ме е страх от никакви съперници, освен от вас, почтени Рахимбай — говорел велможата и сучел мустак. — Чух за вашите два ата, дето сте ги докарали от Арабия за това състезание. За чуване — чух, а за виждане не съм ги виждал, защото вие ги криете от хорските очи по-ревниво, отколкото своята съпруга. Носи се слух, че ви стрували четирийсет хиляди танга заедно, с прекарването през морето; и първата награда не може да ви навакса изхарченото.

— Петдесет и две, петдесет и две хиляди — самодоволно казал търговецът. — Но аз не правя сметка на парите, когато става дума да се усладят очите на нашия велик хан.

— Това е похвално, ще доложа на хана за вашето старание. Но няма да се сърдите, ако моите текинци ви отнемат първата награда. Е, за арабските коне не може да се каже нищо лошо, но аз мисля, че никой не може да дели мегдан с текинските.

Велможата се впуснал надълго и нашироко да обсъжда достойнствата на различните породи коне, търговецът слушал и загадъчно се подсмихвал, а пръстите му барабанели по големия корем.

Въздухът се изпълнил с благоухания. Влязла жената на сарафина — висока, стройна, с леко фередже, през което се долавяло червилото и белилото по бузите й, боята на миглите, чернилото на веждите и китайското мазило на устните.

Като я видял, велможата станал.

— Приветствувам най-почтената и най-прекрасната Арзи-биби, жената на моя най-добър приятел.

Тя му отговорила с поклон, с усмивка. Сарафинът не можал да се стърпи да не се изфука пред велможата със своето богатство и щедрост: извадил скъпоценностите от торбичката и ги подарил на жена си, като излъгал, че току-що ги е купил от чаршията на златарите за осем хиляди танга. Жена му благодарила за подаръка с най-изискани изрази; думите й били насочени към съпруга, а погледите — към велможата. Потъналият в самодоволство търговец нищо не забелязвал и все повтарял за осемте хиляди, заплатени за накитите, за арабските жребци и други някакви хиляди. Велможата слушал, засуквал черния си неотразим мустак, под който криел снизходителна, малко презрителна усмивчица — същата, която мнозина кокандци жадували да носят на лицето си, но от чуждото лице я смъквали с кинжал, а най-често с доноси.

— С тия накити вие ще бъдете още по-пленителна, о, прекрасна Арзи-биби — рекъл велможата. — Колко жалко, че само на вашия съпруг е дадена насладата да съзерцава ангелското ви лице, украсено с тия скъпоценности.

— Смятам, че няма да е кой знае какъв грях, ако ти, Арзи-биби, сложиш обиците, герданите и се покажеш за минутка на сиятелния Камилбег, моя най-добър приятел — с готовност подхванал търговецът (дотам го довело самодоволството и глупавата му суета).

Тя се съгласила без пазарлъци (има си хас!), сложила си обиците и дигнала фереджето.

Велможата се стъписал, завайкал се и прикрил очите си с ръка, сякаш ослепен от нейната хубост.

Търговецът се издул от кеф, засумтял, заподсмърчал и лекичко попъшквал.

Настрадин Ходжа гледал всичко това иззад камъните, само клател глава и мислено възклицавал: „Пор дебел, на какво ли се радваш? Докарваш жребци чак от Арабия, а жена ти ги намира много по-наблизо!“

Върнал се крадецът — изникнал от въздуха пред Настрадин Ходжа.

— Вдовицата живее наблизо. Вярно, има три деца, и трите са болни. Тия шестстотин и петдесет танга няма да й стигнат да си плати само борчовете. Утре пак няма да има пукната пара заради тоя мръсен хаирсъзин!

— Запомни му дюкяна, запомни къщата на вдовицата, всичко това скоро ще ни потрябва — рекъл Настрадин Ходжа. — А сега да вървим!

Те се отдалечили, оставили велможата, сарафина-хвалипръцко и неговата жена с всичките им хиляди, скъпоценности, арабски коне и долни тайни. Чайханата, където отседнали, била на другия край на пазара; те дълго вървели през опустелите чаршии, през утихналите площадки. Пламенеещият залез ги заслепявал, вечерната светлина широко и кротко се леела по земята и в това златисто сияние минаретата и навъсените грамади на джамиите сякаш губели земната си тежест, изглеждали прозрачни, ефирни, готови сякаш да се вдигнат в небето и да се разтопят в неговия чист, спокоен огън.