Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Повесть о Ходже Насреддине, 1940–1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев
Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев
Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев
Художествено оформление Веселин Павлов
Редактор Здравка Петрова
Художник Никола Марков
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Мария Теодосиева
Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940
Книга 2: „Очарованный принц“, 1956
Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.
История
- — Добавяне
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Всичко, всичко отминава; бият барабаните и пазарът затихва — пъстрият кипящ пазар на нашия, живот. Един след друг се затварят дюкяните на суетните дребни желания, опустяват чаршиите на страстите, мегданите на надеждите и панаирите на стремежите; наоколо става тихо, просторно, от небето се лее тъжната светлина на залеза — идва вечерта, времето да се пресметнат печалбите и загубите. По-право — само загубите; ето например ние, многострадалният разказвач на тая история, не можем, без да си кривим душата, да се похвалим, че завършваме пазара на своя живот с печалба в кесията.
Светът върви по своя път; след миговете се нижат мигове, след минутите — минути, след часовете — часове и правят дни, месеци, години, а ние, многострадалният разказвач, не можем да задържим от тая вечна верига нищо, нищо не можем да спастрим за себе си, освен спомените — слаби отпечатъци върху топящ, се лед. И щастлив е онзи, който в заника на живота си ги намери още не съвсем заличени: тогава, сякаш като награда за всичко преживяно, му се дава втора младост — безплътно отражение на първата. Тя няма власт да изглади бръчките по лицето, да върне силата на мускулите, лекотата на вървежа и звънливостта на гласа; нейното владение е само душата. Срещали ли сте старец с ясни и светли очи? Оттам ви гледа младостта, повторена в неговата душа, това е безплътната целувка на миналото, като светлик на угаснала звезда, това е блуждалият бог знае къде и върнал се накрая при нас звън на струна, която отдавна е престанала да трепти. Дано и нам бъде оказана свише такава милост за всичките ни мъки и загуби; дано никога не се изтрие от сърцето ни благословеният отпечатък, който е оставила младостта, та когато тя се върне по празник при нас, да познае къщата, където някога е живяла… Има във Ферганската земя, която ние навеки напуснахме, но никога няма да забравим, светъл сън за душата: това е споменът за нея. Нейната следа се е отпечатала в сърцето; нейното палещо слънце, нейните градове с шумни пъстроцветни пазари, нейните селища, потънали в зелени градини, нейните планини с извисени над облаците снежни върхове и мътно-ледени потоци, нейните нивя, езера и пясъци, кристалните изгреви, и пурпурно-страстните, заемащи цялата небесна шир залези над горите, нейните сияйни нощи, задимените й чайхани, пътищата, всеки от които някога изглеждаше като път към Ирам — страната на щастливите чудеса… Всичко това е в сърцето ми. Дали ще се върна, дали ще го видя? Не, никога. Но имам пред себе си утеха — втората младост: няма да се върнем, ще си спомним…
Да спрем нашите тъжни размисли; защо да изживяваме старостта два пъти, един път — в предчувствия, втори път — наяве? Не са ни дадени чак толкова много дни, та да можем да ги хабим с подобно безразсъдство, позволявайки на бъдещето да изяжда настоящето; пладнето е назад, но и до вечерните барабани е още далеко, и пазарът още шуми с пълна сила: всички дюкяни са отворени, чаршиите гъмжат от хиляди хора, мегданите се вълнуват и бучат; виковете на водоносците се сливат с монотонните вопли на просяците и с пеенето на дервишите, скърцат каруци, реват камили, звънтят чукчетата на куюмджиите, трещят дайретата на фокусниците и танцувачките, гостилниците бълват ароматните си пушеци, на слънцето блести коприна, играе кадифе, шарки на скъпи килими — безкраен е пазарът и няма предел неговото богатство.
Добре е на пазара онзи търговец, който знае, че стоката му е хубава: няма нужда да хитрува, да се подмилква пред купувача и да го баламосва, като му подава стоката откъм хубавия край и крие калпавия зад тезгяха; широко му е около врата и на онзи купувач, който усеща в пояса си твърдата тежест на натъпканата кесия. А какво да прави на шумния пазар на живота онзи, чиято стока е само възвишени чувства и неясни мечти, а в кесията му вместо злато и сребро, има само съмнения и глупави въпроси: къде е началото на всички начала и краят на всички краища, в какво и къде е смисълът на битието, какво е предназначението на злото на земята и как без него ще различим доброто? Кому е нужна такава стока и такива пари тук, където всички са заети само с търговия: търгуват и купуват, късат и влачат, продават и предават, лъжат и се надлъгват, викат и крещят, бутат се и се тъпчат и са готови да ти видят сметката, ако се заплеснеш! Такъв човек нищо няма да купи и нищо няма да продаде на тоя пазар на сметка — неговото място е при просяците и при дервишите…
Оказва се обаче, че ние досега седим в чайханата на размислите за живота — в тази тъжна чайхана, където хората пият от чайника на несбъднатите надежди и пушат чибука на късните разкаяния. По-скоро на пазара! Ей, чайханджийо, прихвани си парите за твоя горчив чай; по-добре да не бяхме влизали в чайханата ти и да не го бяхме опитвали: по-малко бръчки щяхме да имаме на лицето си!… По-скоро на пазара, в гълчавата и прахта, във врявата и блъсканицата, в този неспирен водопад на багри, звуци и миризми, който бучи, кипи и върти воденицата на търговията. Да намерим в навалицата едноокия крадец и да разберем как е изпълнил Настрадин Ходжовата заръка.
Четири хиляди танга праведни пари. Праведни пари! Вече втори ден едноокият крадец се щурал по кокандския пазар в тягостно бездейно недоумение. Наоколо имало стотици и дори хиляди кесии; скрити в поясите и джобовете на кокандските заплеси, те гъделичкали опитното му набито око със съблазнителните си издутини и карали пръстите му сладостно да потръпват, дори сякаш лекичко помръдвали и викали с тънки гласчета: „Вземи ни, вземи ни! Спаси ни, за бога, от тесния плен; ние искаме свобода, слънце — о, колко весел и радостен ще бъде в неговите лъчи нашият златен и сребърен блясък!“ И той можел да ги вземе, можел да ги вземе без никакво усилие, да ги вземе толкова ловко, че обраният заплес с копринен празничен халат и тюбетейка с червен пискюл дълго да обикаля из чаршията, без да подозира нищо; да оглежда стоката чак докато се спазари и бръкне в пояса да плаща — тогава би замрял в неописуема почуда, с изцъклени очи и с увиснало чене, виждайки че неговата кесия с бисерно везмо изведнъж е станала объл камък, омотан в мръсен парцал. За едноокия това нямало да бъде нищо ново, но го смущавала праведността на парите. Все едно че му били поръчали да намери суха вода или студен огън.
Той дълго се увъртал около един китайски търговец, но не намерил в ума си никакви доводи китайските пари да са по-праведни от другите. Същото станало и с един индийски велможа с пищен тюрбан и дълго златно перо. От велможата крадецът се насочил към един чернобрад планинец — търговец на златен пясък, промит лично от него в усойни клисури, до които се стигало по надоблачни стръмни ронливи пътеки, през ледовете и снежния прах на смъртоносни лавини; това злато си било праведно само за планинеца — и крадецът отминал, без да спира.
Той се чудел и маел и не можел да посегне към нито една кесия. А Настрадин Ходжа го нямало наблизо, да му помогне С мъдра дума. Крадецът вече взел да изнемогва под бремето на различни съмнения, когато видял в далечината зад един тезгях дебелия сарафин да брои на някакъв арабски търговец дребни сребърни пари.
Ето ги праведните пари! Самият Настрадин Ходжа нямало да се посвенил да гребне от това кладенче. Щом бяха праведни първия път, защо да не бъдат праведни и втория? „Оттук не мърдам!“ — рекъл си крадецът, влязъл в отсрещната чайхана и седнал така, че да вижда сарафина.
Имал късмет: този ден сарафинът затворил много преди да ударят барабаните и с тежка издута чанта на хълбока си тръгнал. Едноокият крадец го последвал.
Напеченият от слънцето пазар бил залят с суха неподвижна мараня. Сарафинът пухтял, плувнал в пот. Скоро той свърнал в една пресечка, където живеели само хора от първа ръка — съдейки по глухите дувари и ореховите порти, украсени с резба. Тук-таме иззад дуварите заничала кайсиева клонка, огъната от златни плодове, или млади филизи на асма, които прозирали на слънцето с нежен зелен цвят. Гълчавата от пазара тук се чувала глухо и отдалечено — царяла тишина без загриженото женско подвикване и без детския плач, толкова присъщи за бедняшките махали. Дори водата ромоляла покрай дуварите плахо, шепнешкрм, и с меко плацикане, без водовъртежа и бълбукания, се плъзгала по дървените олуци, които я отвеждали от главния канал към дворовете, в язовете.
Едноокият крадец добре познавал Коканд, но в тоя сокак попадал за първи път: за всеки случай си отбелязвал всички криволици и завои. Минали покрай една стара джамия, прехвърлили тясно гърбаво мостче; след завоя сокакът свършил; в далечината се виждало голямо гробище, обрамчено със зеленина. Тук била къщата на сарафина — срещу един малък вир със засадени около него дървета.
Сарафинът потропал с желязната халка на портата. Отворил някакъв старец. „Слугата — рекъл си крадецът. — Дали е само един, или са неколцина? Ще почакаме, ще разберем.“
Отишъл при вира, легнал на сянка, захлупил лицето си с тюбетейката и се престорил, че спи.
Наложило се да лежи дълго. Слънцето слязло ниско и сега изпращало полегатия си широк лъч право към вира, осветявало до дъно зеленикавата му вода, която гъмжала от разни водни мушици — облаци живот, жив слънчев прах, сякаш пренесен тук с кехлибарения слънчев лъч от световното пространство.
Едноокият чакал. Търпението било задължително качество за неговия занаят — той умеел, когато се наложело, да се превръща в котка, която по цяла нощ не мръдва от мишата дупка.
Търпението му било възнаградено: портата скръцнала, отворила се и той видял сарафина. Тоя път сарафинът бил без чантата, но сърменият му пояс, който препасвал халата, чувствително се бил смъкнал надолу по бедрата, опънат от двете страни от тежки кемери.
Зад гърба на сарафина на портата се мярнало женско лице без шамия — големи черни очи, гъсто начернени вежди, дълга коса. Крадецът се сетил — това ще да е прекрасната Арзи-биби, жената на сарафина. Спомнил си за сиромашията на вдовицата, лишена от своите накити, спомнил си велможата с неговите неотразими засукани мустаци, на чиито остри връхчета му се привидели нанизани десетки горещи женски сърца.
Крадецът притаил дъх и се вслушал.
— Кога ще се върнеш? — сърдито питала Арзи-биби с плътния си кадифен глас. — Или пак да те чакам цяла нощ, да мисля дали не ти се е случило нещо?
— Че какво може да ми се случи? — отвърнал сарафинът. — Отивам при почтения Вахид да хвърлим някой и друг зар. Миналия път загубих триста и седемдесет танга, та сега искам да си ги върна.
— Отиде пак до среднощ! — възкликнала тя. — Аллах ми е свидетел, тия твои зарове ще ни доведат до просяшка тояга! Върви, върви, аз вече свикнах да бъда изоставена и самотна. Една вечер не можеш да отделиш за мене, нито една вечер.
По-нататък ще видим, че тя цял ден само това си мислела, как да изпрати някъде досадния си дебелак — но кой на негово място би се осмелил да допусне в разума си такава догадка, като долавял в нейния глас и стаена ревност, и сълзи.
— Зарове, коне, пазарлъци, а пък за мене… за мене няма място в жестокото ти сърце — рекла накрая тя с горчива обида — може би дори непресторена, защото жените умеят да убеждават в искреността на своята лъжа не само мъжете, но и самите себе си, което придава на тяхното коварство особена сила.
Тя затръшнала портата и се прибрала в къщи.
Сарафинът запухтял, отрил с кърпа лицето и дебелия си врат, беззвучно помърдал устни, види се — продължавал на ум разговора с жена си, после изругал, махнал с ръка и се запътил към Вахид — да си връща триста и седемдесетте танга.
През всичкото това време крадецът не мръднал, не прекъснал нито за секунда престореното си хъркане, но ако в тая минута някой, надзърнел в лицето му под тюбетейката, щял уплашено и в недоумение да се дръпне назад и да възкликне: „Какво е това! Нима е възможен в човешки, а не в дяволски поглед такъв пронизващ жълт огън?“ Едноокият бил обхванат от джебчийска треска: хищни мисли проблясвали в ума му) непрестанно, една след друга, като планински светкавици през юли. Значи чантата е останала в къщи! Къде ли я крие? Остава ли къщата понякога празна, макар и за пет минути?
Портата пак се отворила. На прага излезли двамина: старият слуга, когото крадецът вече знаел; след него, като се прозявал и протягал, тътрел крака втори слуга, по-млад, гурелив и изпомачкан, с китайско писано гърненце в ръце.
— Сега пък й се дояли пресни фурми! — сумтял старият и сипвал в шепата си от една кратунка-табакера „нас“ — горчива упойваща смес от тютюн, вар и още някакви примеси. — Върви, кай, намери дето щеш! — той зинал и като се плеснал по устата, ловко хвърлил „наса“ дълбоко под езика си. — Дяволите да я вземат барабар с фурмите; къде да й ги търся? — сега той говорел като парализиран, само с устни, без помощта на езика си, който притискал „наса“ към долното небце.
— Мене пък ме праща за индийски шербет — сънливо, с гъгнив глас се обадил младият слуга и взел да разтрива с ръка подпухналите си очи. — Не оставят човека да подремне!
Старецът се прицелил в един бръмбар на клончето, дълго и звучно цръкнал зелена слюнка, но не улучил: бръмбарът отлетял. — Слушай — предложил старецът, — я дай да поседнем в някоя чайхана, а след това да се върнем един по един и да кажем, че не сме намерили.
— Ти ще поседиш, а аз ще подремна! — Зарадвал се другият.
И двамата се отдалечили.
Крадецът още не бил обмислил техните думи, когато портата отново се отворила и на прага изпърхали две младички слугини с открити шамии. Те изпърхали като птички от кафез и веднага почнали да се въртят, да се кипрят и да чуруликат с непостижима бързина, сякаш зад бисерните зъбки в малките им коралови устица имало не по един език, а цяла дузина. Крадецът гнусливо се мръщел, но слушал.
— Тя се е побъркала! — чирикала първата. — Праща ме в Къзъл-махала при шивачката си! Толкова не може да почака, нали утре шивачката ще дойде!
— А мене — на Арабския мегдан, при плетачката на дантели — бързо-бързо рекла втората. — Не мога да разбера какво толкова са й притрябвали тия дантели.
— Ха, защо! Забрави ли сияйния Камилбег?
Двете прихнали, след това звънливо се закикотили, та се чуло по цялата пресечка, младите им очи блеснали.
— Аз викам никъде да не ходим — разсъдително рекла първата слугиня. — Ей там живее леля ми — да й идем на гости. Ще си поприказваме, а за господарката ще измислим нещо. Нека поседи сама.
— Нека да поскучае!
Сама! Тая дума парнала едноокия крадец като искра — от темето до петите! Сама… Ех, да можело някак си да я подмами да излезе от къщи!
Гласовете на слугинките стихнали в далечината.
И изведнъж… Крадецът се притаил.
Портата отново се отворила.
Да, тоя ден му вървяло! От портата излязла стопанката, Арзи-биби!
Крадецът не смеел да шавне, боял се да си поеме дъх. Нима се сбъдвало неговото скрито, трепетно желание?
Арзи-биби се огледала. Не забелязала крадеца. Спуснала плътно шамията, която скрила цялото й лице, ударила ключа на портата и с бързи крачки, леко поклащайки пълните си бедра, тръгнала към пазара.
Крадецът се подпрял на лакти и излял подире й жълтия пламък на своето единствено око.
Време било! Улицата безлюдна, къщата празна. Аллах велики, всемогъщи и милостиви, наистина ти се кланяме и те молим за помощ — напред!… С дълги гъвкави скокове крадецът се устремил към оградата. О, пророк Мохамед, о, прибежище на вярата — напред!… Една секунда — и крадецът бил вече върху оградата. Втора секунда — той бил вече в двора.
Ослушал се. Ни шум, ни вик. Никой не го забелязал.